Не само днес

На П.

Днес само,
заради странната
привичка
да забравяш
(поискам ли),
днес ще открия думите,
с акцент за теб...
Изгубените ласки
лутат безтегловност
в отсъстващо (от мен)
пространство,
а рамото,
все още пази (знам)
сън с дъх от моя
и скришната сълза,
отнесла в себе си това,
което ти разбра...
Нощта разнася шепот (твоя)
дори след теб.
В прозорците оставя
капки заедност,
с онези кръгли думи,
които ти
не мислеше преди
тъй гласно...
слухът ми ги намираше
из мълчаливата отмора
на очите ти...
Днес само,
все още съм
с прашец от твоя сън,
говоря в себе си на теб,
планетите открил на мое име,
в нощта на полети
с разпръснатите цветове
разсъмване,
когато докосването (всяко)
е изжадувана година нежност...
По избелелите за сън стени,
когато утро прошуми,
с ръце намираш моите желания,
отключваш с устни
огнените цветове,
от стаята издигаш върхове,
душата ми да ги открие
с твоята
по път от йероглифи на въздишки...
Днес само,
когато времето ни взема крачки
от мисълта за утре
и дните стават толкова ужасно дълги,
днес (не само)
и думите ми искат теб...

В часовете, преди да си тръгне

Като цвят от реалност
си отива годината.
Календарът се свърши.
Не запомни листата си.
Но остави следа.
На стената.
В пожълтялата сянка
под себе си.
Като сламка край огън
ще тръгне,
с топлина от прибраните дни,
с песента на щурците отвътре
и онези искри,
за които очите ,
щом се смеят, отронват сълзи.
Орисия остави на всеки -
две ръце,
през труда да намират любов.
На ръба на нощта ще погали града,
ще се смеси с дъха на шума,
на смеха, на шампанското...
Ще остави реалния свят
да брои единици след нея...
за начало - без цвят...
после, знае ли някой,
тя с какъв ще си тръгне...

Една от друга...

Луната пак стои,
подпряла лик
в очите ми...
Напомня на сълза,
преди да се превърне
в тишина,
преди да се откъсне
с този топъл звук,
от който на нощта
ще пари...
Прозорците изписват
с въздишките зад тях
адреси...
Луната в тях
ще подреди
разбърканите мисли...
или...
ще слезе по перваза
до съня,
за да си спомни нещо,
нечие... наричано преди...

По пътя с облаци… което е в някаква страна

И така... Някога, много някога, всъщност, вчера, когато станах рано, а може би сънувах още, (ще питам заека, от старата ми приказка, защото той е този, дето чува сънища), изкачвах се по път, по който си вървяха облаци. Но те нали си крачат по небето, горе, а ние сме по пътя, значи долу... Е?!... (В този случай, без да питам заека си знам, било е сън.) И тъй, вървях, вървях, а пътят се не свършваше. Наоколо – цветя. Защо са толкоз странни? Обърнали си гръб едно към друго, наклонени към пътя, току, току… и да избягат. Да са сърдити? Цветя сърдити, да бе... Ама наистина приличат. А аз вървя, вървя. И вече мисля. Кого да питам за цветята... Погледнах си в краката – облаци. А пък едно такова пухкаво и закачливо-бяло, поглежда изпод дълга мигла. (Определено знам, повтарям си, и без да питам заека е ясно, че сънувам.) А облачето мига, мига, мига. А ми протяга и ръчичка. Поех я в моята и рекох: “ Здрасти! Ти май си облаче или?...”. Последва шум като от смачкана обвивка на солети. Опулих се. А той, шумът – повтори се, но вече долових едно: “Приятно ми е, Стам! Ти вече си помисли, знам, – и кротко се усмихна. – Съкратеното ми име е. Стамат се казвам, ама не мога да ти кажа как разбрах, че ще ме питаш. Така е, тук всички облаци от пътя чуват мисли. Но рядко някой се решава да минава, защото два пъти – веднъж в среднощ, което ще рече преди луната ни да се роди по ваше пладне, веднъж, когато слънцето ви е надникнало току при ден, а тук това го правим ние, цветята са сърдити. Дотук – нищо особено, ще кажеш, денонощие. Но нашата луна се ражда всеки път, когато ваши дни направят пладне, а ние ходим всеки ден по път. А пък цветята са сърдити, защото дърветата отдавна са изчезнали и никой тук не прави от небето сянка. Но аз ще ти изкажа нещо важно. Харесваш ми, приличаш ми на мама. А нея... да, нея вече от една година... няма я... Отиде си подир една усмивка в дъжд. Да, усмивка... Минават някои… Ефирни, като много леки облаци, но… са лъжовни и привличат. А после си отиват и някой облак, както си върви, заплаква... а после - свършва. Остава мъничко и пухкаво такова парашутче, прилича на същинско от глухарче... И някъде отлита, в обратното на нас, в небето... Така и мама си отиде. Но ти приличаш ми на нея. Ръката ти е топла, бяла... На мама беше същата. А и с очите гледаш като майка... И аз ще си отида някога. Но ми е рано. Дори не зная да тъгувам. За облаците туй е много вредно. ... Но, да, разказвах ти… всъщност, исках да ти кажа нещо важно. Дърветата, защо изчезнали оттук дърветата. Било отдавна. Преди да се сънува още (така се казва тук, когато е било по-друго време), наблизо, подминахме го мястото, където е била гора, с голеееми стволове, а клоните – криле от много птици. И облаци, но – цветове, които се разпуквали напролет и носели за целия ни свят най-чуден аромат. Под тях живеели калини, едни такива мънички червени буболечици. Днес някакви подобни, но със сигурност мутанти, защото имат точици, живеели при вас. Не знам, не съм ги виждал. Та те, калините, събирали от сутринта в балони ароматите. Завързвали ги със тревички и ги редели на една полянка, близо до върха. Ти май оттам дойде. Когато свършвал им цъфтежа, на дърветата, а всички тук, в света на нас, тогава, заспивали единствено и само с аромата им, калините започвали да пускат от събраните в балоните. И тъй, докато дойде следващия сън. Сън след сън, след сън, докато... не се заплел из облаците на дърветата отнякъде различен сън. След него кацнала и къщата му. Уж на дърво приличала, но пък била без клони. Уж къща съща, но пък без прозорци. И ходи. Освен това - с крила. Направо чудо. Сънят от нея бил с човешки образ, по-точно -на жена. Голяма, рошава глава и цветна. Нос – крив и месест, а най-накрая с копче. И винаги с метла. Тя, тъкмо тя се закачила из дърветата, метлата й. Най-старото дърво, от него още има пън, веднага се изказало, че тук това, което става, няма да е тъй добро, но всичките дървета се прехласвали. За първи път при тях се появила някаква метла, а върху нея – сън. Сега... легендите какво се случило, са много. Ще ти разкажа моята, която мама ми разказваше преди да тръгваме на път. Сънят с метлата, така де, жената (според някои свидетелства, тя казвала се Йожка), живяла колкото полага се на сън, това е приблизително оттук до там. Летяла на метлата и всеки път, когато се издигала и къщата й се опитвала да полети. Но Йожка, още щом дошла, заключила крилете й, а тя стояла на крака от паяк, ядосано потропвала, но слушала безкрайно господарката. Докато веднъж… от небето чули плясък на криле… на много. Извили вратове дърветата и що да видят – много птици… и всичките – с метли. Не птици, не, видели всички, щом ятото се приближило. Били досущ като съня от тяхната гора - приличали на Йожка. Извили се наоколо, обрулили със вихри облаците-цветове и кацнали една след друга точно вдясно на странната й къщичка, в средата на поляната. Настанал кикот, веселба, изпили всички аромати по балоните, откъснали останалите облаци и правили от тях белеещи коси, показвали какво са духове. На сутринта, гората се поклащала опиянена (за всичките дървета особено е забранена употребата на повече от по балонче аромат на ден, а те, разбира се изпили всичко, което ни било за лятото, за есента, за зимата, изпаднали в така наречено насищане и никой не поемал риска за прогноза как всяко от дърветата ще реагира). Откъм поляната с приятелките, Йожките, се чувал тропот, натрапчиво ръмжене на метли. Така било около мисъл време. И изведнъж се чула някаква команда, подобна на това: ”Всички по метлите!” и после много вихри, и всичките приятелки на Йожка, а също къщата, политнали. Тогава се откъснали дърветата, размахали крилете-клони, нали били опиянени, последвали ги… Изгубили се някъде на запад. От този миг разбрали всички и какво е тишината... Единственият спомен за дърветата е онзи път, на старото дърво, което имало най-здрави корени, та се откъснало на две. Днес пази само спомени… А после се загубили калините. Нали ти казвам, едни дошли при вас. Тъй както си пълзели през годините, получили по точка… за награда… оцелелите... А тук... нещата се объркали. От облаците-цветове, останали след приключението, макар разкъсани и с болки, успели да се скърпят нови облаци. Така родили се дедите ни – пълзящи облаци... И оттогава цветята са сърдити. Не идва никой да върви по пътя ни и всички чакаме от сънени години… да дойде майка, като теб...
Ти умори ли се? Да седнем някъде да се събудиш. Аз ще ти пазя сън и утре щом заспиш, ще ти разкажа по-нататък, а именно – защо си тук...”.

Нощта разгърнала бе своята наметка в дрипави воали из клоните на близките дървета. Усещах как заспиват там семейство птички по тихото гугукане. Комините на ТЕЦ, поели много, много въздух, напъваха да си освободят от тъмнината носовете с много, много пушек, с единствена надежда да възстановят нормалното си дишане, но иначе се пъчеха – наметката се диплеше по правото и им придаваше ефирност. Освен това се чувстваха облечени като от нещо нощно меко. Прозорците на кооперацията, с които винаги сутрин, вечер в полумрак, все викат нещо нямо и от страх, току да ми извикат пак и се напълниха от светлината в стаите. Въздъхнаха, а вие чухте ли?... Сънят ме дърпаше... с любопитството, което е останало от мен там, отпреди нощ, когато имах среща със Стамат. Нали го помните? Да, облачето мой приятел от пътя, по който облаците си вървят, защото е така при тях. А пък цветята им стоят сърдити... Но пък настолната ми лампа тъкмо се зарадва, защото я събудих и мигом се замисли, скрила шнур в единствения крак от порцелан и мед. Е, как да й прекъсна мислите, кажете! Едно е жалко, не им разбирам аз на тях, не съм се учила и се замислям май, че би било ужасно интересно, защото те стоят, на масите, на нощните ни шкафчета и са прочели повечето книги и то не само нашите... Дали да не заспивам вече?! Но помня ли добре къде минаваше за там, за сънищата пътя? Да видим с преговор: достигам първия си сън, на негово кръстовище (не зная как, дали така се казва и за кръстовище на шест посоки) поемам най-напред по път нагоре. После следва друго. Оттам – надясно и после на следващото съм надолу, много малко, колкото премигване и стигам онзи пън. До него ще ме чака, знам, едно балонче с аромат от Дорето… Но първо трябва някак си да стигна. А още по-напред e да заспя и да оставя сън. Такива са условията, иначе не се отваря и кръстовището. За майстори в съня, такива, дето са напреднали по работата в изучаване на мислене, предлагат бонус, по нашему нарича се награда. Ако оставиш първия си сън, отворят ти кръстовище и в този миг, ако измислиш още сън, отварят нощното небе на тяхна полусфера – прекрасно синьо, изумрудено, с ефекти от сияния, които не са ги виждали и във Финландия, защото тези пеят, посипват и звезди, които можеш да си вземеш от земята и да закичиш, колкото си искаш в своите коси. Или да сложиш по-голямата от две за брошка. Наоколо танцуват ветрове, които носят в шепите си от звездите, подхвърлят ги изкусно като клоуни от цирк и всред сиянията в цветове, далеч по-колоритни даже и от багрите, които са ни виждали очите, те мамят, за да получиш своите видения, с които да напълниш после думите. Това обаче е висша форма и трябват сънни публикации, а аз дори отскоро пиша, но са ми разказвали… вълшебници на словото…
Открих полека всички пътища, дори до първата пресечка без малко и да стъпя върху лъч от мъничка звездичка. Пулсираше. Минавал бе вълшебник. Потънал вече беше в своя сънен път и сигурно като е носел повече по джобове из някоя от дупките се е промушила, мъничката... И тъй красиво светеше! Сияеше като сърце, което е преляло обич... топлеше. Сега по-бързо ще вървя, защото има някой с мен, помислих с удовлетворение...
Остана да премина само краткото премигване и … две пухкави ръчички сгушиха ръката ми до бели бузки, а две очички светнаха от радостта на всички облаци и затова наоколо и стана вече светло. А може би достигнали пак бяхме тръгване на път от облаци, щом ме посрещна най-напред Стамат, което си е много ранна утрин. На мен се стори, че цветята са по-близки и май не искаха да си избягат от местата. Една иглика в лилаво повика погледа ми и после се засрами, а розови лалета се държаха за ръцете. Един бодил, абстрактно накривил глава под лилавата шапка с периферия, опитваше се да ми каже нещо, посочваше натам с пръст. Аз проследих посоката… Балончето със аромат на Дорето! Щях да извикам: “Хей, приятелчице мила! Била си тук, къде си? А може би дори здравей!”. Но в този миг ме дръпна нещо за ръкава. Досещате се - най-прелестното облаче, наречено Стамат. “Ще трябва да вървим, – изрече сериозно. По пътя ще ти доразкажа всичко. Нали разбираш, че тук сме чакали такова идване от сънища години, които само онзи пън ги помни колко са.” “ Не може ли да се огледаме за Дорето? Била е тук!”– опитах се да кажа още нещо, но пак бе ред да казва своя реплика Стамат. “Била е, докато е чела приказка. Оставила е своя аромат, но вече е поела в други сънища. Хайде, нека да вървим!”… Развиделя съвсем. Луната се търкулна в своя сън, а облаците заизплитаха от себе си по пътя слънце. Защо мълчим, ми мина мисъл, но се досетих, че сега е ред на мен да поговоря, а не да питам за мълчание. “Луната тук кога расте? И свършва ли, ако расте?”- попитах. “Расте, но случва се, когато спи и виждат я единствено на облаците сънищата. А преди малко се търкулна във съня, с което свърши.”- прилежно обясни Стамат. “А слънцето, което се изплете от преждата на облаците, защо не може да е облачно и да ви пази сянка?”- отново бях на ред и го попитах. “Защото преждата е суха, а е така, защото сме вървели твърде дълго в пътя и сме изсъхнали по краищата. За да запазим себе си, като вървящи облаци, изплитаме от сухата си прежда слънце и после пак – растем като вървим и в другата ни утрин правим слънце. Сега, обаче идва вече времето да ти разкажа и за задачата, която те доведе тук… Ще трябва да рисуваш. Но не с бои. Боите ни били заключени в онази къща, която имала крака от паяк, на злата сънна Йожка и се изгубили с дърветата. За да се върне всичко, да се обърне пак света ни, ще трябва да нарисуваш своето небе и нас, и фазата на вашата луна, и цвят до цвят в дървета, и цялата гора, която някога си виждала, и слънцето, като улавяш наши мисли. Ти разбираш ли?”- ме прикова накрая със въпрос Стамат. Когато спя едва ли нещичко разбирам, дори не знам дали излъчвам неразбиране, но някак кимнах в знак на нещо свое, което значеше разбиране. “Какво ще ти е нужно?”- попита пак Стамат... ... ... “Помислих твърде дълго, нали видя измислените многоточия. Ще мога ли да искам музика?”- опитах се да си представя своето желание. “Ще имаш само своето въображение и паметта на музиката ти, която ще се отвори с помощта на онзи аромат, останал ти в балончето на Дорето. Започваш ли?” – ми рече бялото приятелче. “Започвам... Даже виждам, че сме до билото, Ттук някъде ще седна, наоколо добре е разположено платното.” Приседнах, а облачко пристъпи, потърси с пръст нослето ми, потърка го и рече: “Това ти е за сбогом. Когато свършиш, аз няма да съм вече тук. Ще те погледна светло отвисоко. Ти видиш ли ме, кимни и ме дари с усмивката си.”. Очите ми изпитаха от този ужас, който връхлетя след думите на облачето. “Не, няма да се свърша, - рече, разгадал от ужаса. Ще съм летящо облаче. Дори да свърша някога, ще стана пак, когато слънцето се вземе по небето и напече гората, а после и цветята. От парата ще събера отново себе си и ще им пазя сянка, докато свърша някога отново... Ти знаеш, че това е кръговрат.” В мен звучеше музика, а в най-далекото изникна ствол. Израсна нависоко, покри се с устремените нагоре клони на топола. Последваха го още... А после заговори мъничка брезичка... бял чинар. Допря го дъб и още... По-близо идваха и борове. Едва се виждаше сред тях от пътя. Белееше... от облак сън ли бе?!...
Повя ме вятър, погали ми немирен кичур, наметна ме с отнякъде намерено мечтание и двамата изваяхме луната... И заблестя с най-ослепителна усмивка... Но тъкмо да ми каже нещо и се загърна в някаква наметка. Я, тя махаше със свои краища!... Как тъй кой махаше? Наметката. Наметките са с краища. Луната пък е кръгла, винаги, дори когато е нащърбена пак няма край... Но... но може ли това да е Стамат? ... Едва отроних мисъл и ме близна капка...
Зад новата гора зарозовя, изгърби тъмното и пукна най-красивата зора, а миг след нея се излюпи слънцето... Разтърка си очите – за първи път не бе изплетено от прежда и чак не вярваше какво очите виждат. В гората нещо пееше, цветята се прегръщаха със аромати, а пътят беше прашен и идваше отнякъде, но днес къде отиваше... това никой не знаеше...
---------

15.04.2008 г.

Чадър, късен есенен ден в топла стая след дъжд

Чадърът,
с капки дъжд,
изтекли в ъгъла,
върху килима
в синьо,
под доминото
на прозорците,
посегнали
да подредят
лирично светлина,
до кошницата
с ябълки,
отпуснали цвета
от зряло лято
до тежката мелодия
на есенните думи.
Чадърът,
с правилните
линии
бамбук,
превърнати
от нечия ръка
в извивка,
в последното
докосване
за капка.

СЛЕД 2105-та, някъде…

Принцеса Плъх живееше в старите колекторни шахти. Сама се нарече така, защото ходеше с наметка, която приличаше да е от кожата на някой плъх, но си беше карнавален костюм от детско представление. Откакто я намери, се чувстваше добре. Спомни си любимата приказка на Шарл Перо, “Магарешката кожа”.
Отдавна нямаше ЖИВОТ на старата планета. От сградите навън, които тя използваше, за да рисува по фасадите, се носеха безшумно единствено и само многото безобидни сини духчета с невероятно ококорени и любопитни, бели, огромни очи. Принцеса Плъх живееше, по-точно нощуваше и пазеше скъпоценностите си, в една естествено издълбана ниша близо до изхода, а може би до входа на подземния колектор, почти в края на града. Скъпоценностите й се състояха от: корица на детска книжка, от която се разбираше, че е за приключенията на избягала коала, едно голямо червено копче, парче молив, използвано билетче за метро, разкъсана от разлистване салфетка с изрисувани по нея геометрични фигури, от които тя се учеше на форми и разбираше какво са представлявали някои необясними странности, които срещаше всеки ден по улиците.
От лявата страна на своя настоящ дом Принцеса Плъх си беше изрисувала бяло куче. То хем имаше предназначението да я пази, хем преди заспиване му разказваше свои спомени. Така нямаше опасност да забрави и без това толкова малко помнещото се.
През деня обикаляше по улиците и си търсеше място по фасадите, където да рисува. Беше открила в едно помещение количества боя, с които да направи този свят еднакво бял или еднакво черен. Рисуваше, за да помни. Започна с цветя. И всичките бели, и цъфтящи постоянно, и навсякъде. После “завърза” кучето за едно стъбло на дърво, което имаше за корона сателитна антена. Нарисува себе си с лятна шапка и лейка. Поливаше дървото. Останалите й дървета, за растежа на които се бе погрижила ръката й, бяха все с черни стволове и с много, много бели цъфнали цветчета.
Себе си срещаше често, защото се беше изрисувала почти на всяка улица: ето тук, на седма, стои до телефонна будка, откъдето си раздава рисувани монети. На тридесет и първа е с кошница и отива за гъби. А тук, на седемнадесета е върху гърба на бик, а той току-що е изникнал из под опадала мазилка. На ъгъла на седемнадесета, точно преди улицата да се слее с площада, излита ято гълъби, а тя е седнала до бял фонтан.
Когато много я заболяваше от липсата на ЖИВОТА, който някога е имала, отиваше до камбаната на църквата, останала в подножието на камбанарията си. Изглежда от взрива въжетата се бяха скъсали и тя се срутила в последния си звън. Присядаше до нея и почукваше с червеното си копче (то от всички скъпоценности, които притежаваше, имаше единствената привилегия да я придружава в посещенията й навсякъде). Допираше ухо и чакаше да се събуди нейния звук и да й заговори. Най-често казваше, че тъгува за въздуха и за посоките на вятъра. Всеки път я молеше да избърше праха от буквите, които споменаваха родителите й. Казваше, че се страхува да не би да ослепее някой ден и да пропусне гледката от своята камбанария. Горката. Не знаеше, че този свят, който помнеше, го няма вече. Може би, ако успееше да си припомни повечето звуци, можеше и да го отвори. Толкова е тъжно да си сам и беззвучен! Принцеса Плъх усещаше това с връхчетата на пръстите си, докато галеше пиринченото тяло на камбаната…


Отдавна ли беше ЖИВОТЪТ и колко е това отдавна за времето, откогато е СЛЕД?! След последното заспиване в леглото под приглушената усмивка на маминия лик (ах, колко бързо избелява, като снимките от намерения на тавана стар албум), след нежното докосването на устните й, след ритмичното тиктакане на часовника с препускащите кончета, след далечната приказка на славеите от двора, след прегръдката с веселия клоун Арлекин с голямото червено копче, което си въртеше винаги из пръстите, докато заспиваше… Не, сега е СЛЕД. А това беше последното преди да стане СЛЕД…
… Събуди се с усещане за недовършен сън и прилика с тревога. Дори не знаеше тревогата какво е – чувство ли?... В ръката стискаше голямото червено копче. Нямаше го Арлекин, обаче. Болеше я главата и беше тъмно. Миришеше на нещо много изгоряло. Усещаше, че е навън. Леглото беше твърдо. Протегна ръка да потърси завивката. Напипа буца пръст. Завивката я нямаше. Леглото – също. Без да иска разбра, че няма вече никой и заплака…
Не знаеше какво е време. Но не беше малко това, през което седя и не се опитваше да спре сълзите. После стана и като опипваше с крачета почвата, тръгна по посоката, която й диктуваше нещото отвътре. Вървя известно много време. Ако не беше СЛЕД, сигурно вече би развиделило. Стана леко по-бледо сиво. Беше виждала този оттенък въздух. Когато той се появяваше, до училището ходеха с маски. Всички хора приличаха на двукраки животинки, които бяха с еднакво белички муцунки. Децата се смееха и недоумяваха защо родителите им оставаха толкова сериозни. Винаги като се срещаха разговаряха. Принцеса Плъх бе дочувала отделни думи, които не разбираше, но често споменаваха една от тях – взрив. Как можеше една дума толкова да натъжава лицата?...


"Аз бях принцеса. Принцесата на мама. Имах си и име. Но какво ли значение можеше да има едно име, когато се живее СЛЕД. Иначе името е важно. Ако не беше така защо тогава мама толкова държеше да го казвам, когато подавах ръката си на възрастните дами, които посещаваха ателието й. Мама казваше, че всяко име носи музиката на човека. Когато се научиш да го изричаш с точната интонация и тембърът ти да е в съзвучие с интонацията, тогава се отключва музиката в теб. Музиката може да не е само звук, пак казваше мама. Музика може да е цвят или хармонично изразяване на цветове върху платното на художник, каквото и да означаваше това. Дори и цветовете по палитрата, онзи смешен шарен картон с дупка, можели да изразяват музика. Мама беше художничка. Обичах да стоя при нея, докато работеше. Беше по-интересно, отколкото играта с децата на съседите или от скучните въпроси на старата леля Ема, при която мама ме оставяше, когато отиваше до големия град за платна и бои…"


Когато навън вилнееше буря Принцеса Плъх ужасно се страхуваше. Тогава се появяваха онези странни тръпки, които вледеняваха ума и плъзваха по тялото, отваряха очите, както са затворени и се населяваха с видения, а до слуха изпращаха потайни звуци, прилични повече на стъпките на същества, които дишаха чрез тях и ходеха по въздуха, а той шумолеше като разклатена в чашата престояла вода. Следите им оставяха в съзнанието й дългите отблясъци на неразгадано тайнство.
Не помнеше откога започна да си изучава стъпките. Но беше много скоро след като разбра, че като се страхува, дочува как се движи и страха. Ако вървиш в тревата бос, утро е и леко хладно, а росата е поникнала, тогава стъпките са топли и настръхнали, разгъделичкани. Когато си в стаята с рогозката на пода, тогава стъпките шумят като тръстики и хлъзгат чувството за волност някъде из пясъци. Ако си на брега на топлото море (това се случваше на Принцеса Плъх всяко лято), ще различиш поне два вида твои стъпки. Едните са парливи, хапещи петичките с пясъчните зъбчета, а другите са меки и успокояващи като целувката на майка по горящото от топлина челце. А стъпките в твоята стая са като прегръдки и са дълбоки, колкото очите на луната в кладенец… От дългото ми изучаване на стъпки съм получила халюцинации, както казваше мама, помисли си Принцеса Плъх, за шума, който й се стори че дочува вчера като минаваше по моста над изведнъж изтеклата река. Шумът приличаше на изливаща се от тясното гърло на бутилка вода. Наоколо все така бе сухо, сухо. Дъжд не беше валял. Небето беше край. А някога беше синьо и безкрайно, и безкрайно шумно с птици и усмивки на сапунени мехури, с които всяко от децата се забавляваше, когато беше слънце… После забрави за шума. Нарисува си хвърчило. Но то остана да я гледа странно тъжно. Не го пое шума на вятъра, си рече Принцеса Плъх... Не можеше да нарисува вятър, защото нямаше за него цветове. Не беше чувала да има черно-бели ветрове. Те всичките, от малкото й дни в ЖИВОТ, обичаха да си обличат шарените ризи от простирите и да разперват роклите с лалета, като разменят най-забавно шапките на хората… Обеща на тъжното хвърчило да дойде на другия ден и да му нарисува дракон. Но без опашка. Така хвърчилото ще се усмихне от странната гледка, а после ще предложи, на дракончето, да му подари опашката си. Ще станат и приятели…
Вечерта разказа нови спомени на бялото си куче. За шарената тишина, която се излъчваше от тубичките с боя, за светещите струи от прашинки, които пращаха лъчите слънце през прозореца, когато беше край на избягало лято… Като коалата от моята корица, помисли си Принцеса Плъх, въздъхна и съня сгуши топлата й главица…


Тази сутрин беше по-различна. Нещо й щипеше нослето отвътре. Като излизаше от своя нощен дом, забеляза, че лапките на кучето изглеждат като мокри, все едно е вървяло през росата и козинката му се е набола с мокри иглички. А по стволовете на дърветата имаше следи… от сълзи. Веднъж бяха излезли да наблюдават живота в полето и докато пресичаше черния път през нивите се спъна и падна. Не я заболя от болката, а защото цялата се покри с прах и всички деца й се смяха. Опита да сдържи сълзите, но няколко успяха да избягат от очите, а вкъщи им видя следите в огледалото…
Продължи по улицата. Отхвърли мислите, които носеха спомени от ЖИВОТА. Трябваше да зарадва днес хвърчилото. Стори й се, че то я посрещна с някаква надежда за изпълнено очакване. Откъде ли можеше едно хвърчило да усеща, че някой е обещавал да му нарисува нещо или че този някой може да си е помислял за него, докато си е мислел въобще?
Принцеса Плъх рисува като за последно. Остави от сърцето си, а дракончето без опашка я поглеждаше с очи на нещо живо. Ръката й все натежаваше на ляво, уж да оправи крайчето прегънала се люспичка. Но тя отново се загъваше и на очите й се струваше, че люспичките мърдаха като при дишане на детско сърчице… Детско.. Да, тя бе дете… Колко много би се зарадвала сега и на децата на съседите, онези две малки момиченца с еднакви личица и лунички като мънистенца, разхвърляни по нослетата и бузките им…


Градината след дъжд изглеждаше като вълшебна. Листата тихо си шептяха с капки. Короните се стичаха по стволовете и стигаха до корените си, а те пълзяха сред тревите, минаваха пътеката и стигаха до кладенеца чак. А-а-а, оттам си черпят шепота, разбрах, за да примамват вятъра в листата и после да приспиват в люлка всяка нощ, си мислеше Принцеса Плъх, когато се досещаше за този спомен. Пътеките пък са вечерните посоки за беседката, където пейките обичат да разказват приказките на отсядалите в търсенето на мечти майки, но когато те били момичета и особено когато след мечтите им излизала да рисува с акварелите луна. След дъжд градината мирише топло, тихо. Понякога извиква изненадата от някоя откъсната от листенце капка, понесла бързата целувка за нечие носленце…
Това какво е, докосна си Принцеса Плъх лицето. Приличаше на капчица, но тя не знаеше дали наистина почувства, че това е мокро. Докато пръстите й се допитваха един до други, закапаха и още капки. Така приличаше на сън, защото тук, откакто тя живееше, дъждът валеше само докато го сънуваше в съня си. А капките все повече и повече опипваха лицето й, косата, започна да й пари под наметката от мокро. Ръцете се разтвориха сами, обърнаха нагоре длани, ловяха всяка капка, а а очите й изписваха щастливи мигове. От белите цветчета на дърветата се вдигнаха ята врабчета. Фонтанът пусна всичките накацали около него гълъби, дърветата изтекоха в пръстта, небето си открехна тайнствена врата и се изсипаха от нея всички цветове. Дъждът заискри по тротоарите, изми фасадите на къщите, а вятър от криле на гълъби подхвана за усмивката хвърчилото и отлетя с него по посока на една широка, двойна, светнала дъга, като си взе опашката от дракончето. А то пък беше станало такова смешно, мокро рошаво и тъй като Принцеса Плъх му бе оставила от своето сърце, разтръска козинката си, премигна бързо и подскочи, настигна я и завъртя останалото малко опашле, защото всъщност дракончето беше куче и издаде звук на радост, за който всеки слух навярно е мечтал. Тя се наведе, грабна го бързо, притисна го с ръце към себе си, усети топлинката му и тупкащото сърчице, а то я близна с розово езиче…
Отнякъде изникнаха лъчи на слънце, разресваха на малката принцеса миглите, а нечие познато, мило, близко, преливащо от трепети докосване я галеше с ръка на майка. Косата й поемаше целувки, шепот, дишане… “Мари, ще си отвориш ли очичките?” – а този глас й бе познат. Дъждът я мокреше… “Мари, принцеске моя малка, сънуваш ли? Хайде, отвори очи! Ти плачеш, мила! До теб е мама! И още нещо чака да погледнеш, хайде!”… Едно познато топличко езиче, докосна личицето й, погъделичка й с мустаче бузката. Принцеса Плъх премигна сънено, невярващо. Премигна пак, отвори светлите очички, огледа всички – прозореца с пердето на шишарки, мама, с усмивката си най-голяма, сандъчето с играчки, картината до гардероба, любимата възглавничка и Арлекин с голямото червено копче под завивката и… малко черно кученце, което я разглеждаше с очакване да го познае… “Добре дошла, сънливке, у дома! Какво те натъжи, детето ми, в съня? Май че си плакала? Защо? Защото си самичка? Без приятелче? Дай да изтрием бисерните ти очички! Виж кой е тук, това прекрасно малко кученце! Прилича ми на драконче, какво ще кажеш ти, я погледни! Хайде да му измислим име!”
Мари прегърна силно мама, притихна до гръдта й и промълви: “Сънувах, че светът го няма, мамо. Не искам да живеем никога такъв ЖИВОТ, от който да остане свят без нищо живо. Ще ме научиш ли да бъда като теб и да пазя за живота ни природата?”.
---------------



Много рядко съм се замисляла за време СЛЕД, макар да се вълнувам от глобализацията, от жестокото ни отношение към природата. Не съм се опитвала да си представя какво би се получило, ако продължаваме да унищожаваме с консумацията си света. В горещите, разтапящи жеги ходех с влажна маска, защото дишането сред изпарения на асфалт и изгорели газове, задействаше бутончето за самосъхранение. Отдавна дъщеря ми е голяма и спрях да гледам анимация. Комикси - също. Онзи ден попаднах на снимки с интересни графити в едно списание. На една от фотографиите ме гледаше мило момиченце с влажни очи, което беше с наметка от плъх, а може би беше не само наметка. Наоколо къщите като дворци от приказка, но със странни, изгорели, празни очи, а дърветата бяха онемели и застинали, останали сами и голи. И не разбрах как за час изписах няколко листа в тетрадката... Не знаех какво ще се случи с героинята. Не съм замисляла сюжет (не ме бива в писането на разкази, поради тази причина). Днес знаех как ще свърши тази приказка. Няма ненаказано добро, ми каза един човек. И все пак, нека да бъдем добри, казвам аз!

31.05.2008 г.

От есенно утро... дочуто...

Все още утрото
от нощния си сън трепери.
Настръхналата козина
на сивата мъгла
с несигурната светлина
отхлупва.
Скрежасалите клони на върба
отмерват с глух замръзнал глас
изминатия път на всяка капка.
Брегът, затънал в поза
безразличие,
представите си за опора
преповтаря.
От хълма край реката,
помежду притъмнелите
от есента
изгнили стволове,
денят прехвърли сенките
в небето,
притисна облаците
сред комините...
Закапа.
Прозорците повториха
размазаната му гримаса.
Стените свиха цветове,
из мокрите бразди потекоха.
Дърветата се сгърбиха
под маските на голи мисли.
С окъсаните си листа
обувките в калта прикриха.
От тротоарите,
под стъпките на първи минувач,
шумът изпърха с плач.
Автомобил, с ръждясал ранен глас,
отвърза светофарите...
Не взех чадър.
Излязох.
Дъждът, на жълтата ми шапка,
ще разказва как...
от есенното утро чул...



Художник Erin Spencer

Как есента пристигна при едно малко таралежче

На дъщеря ми Яна...

Слънцето току-що бе спуснало лъчи в една сребриста паяжинка между бодливите иглички на елхата. Люлееше лицето си във всяка капка, достигнала нослетата на връхчетата й. Когато нападалите през нощта листа на старата, прегърбена от плодовете дюля, се размърдаха. Подаде се учудена муцунка, две ококорени очички и две ушенца под бодлички… „Апчих” – муцунката издаде звук. Очичките се заоглеждаха. Побутна слънцето с пръст топъл лъч три капчици и те се шмугнаха покрай ушичките, погъделичкаха бодличките. На таралежчето. Да, това, което кихна беше Чудомир, едно такова малко таралежче, което от лятото живееше с майка си на малка къщичка в градината. То тъкмо беше се събудило. Майка му излизаше сутрин рано и го оставяше да си поспи. Тя обикаляше полето, близката гора. Събираше билки, плодове и орехи, гъбки и шипки за зимата. „Апчих” – пак кихна таралежчето. Изглежда пеперудка беше поръсила повече прашец от крилцата си и сега той му гъделичкаше нослето. Докато ситнеше през градината, все още се чудеше: как тъй, защо е спало под завивка от листа? Чия ръка е шила нея през нощта? Защо листата са оранжеви, червени, жълти? Изведнъж, току пред него, тупна нещо и се изтърколи сред хризантемите. Сърчицето му заби по-бързо, но любопитството го приближи по-близо. „Яяя, каква червена ябълка, - ококори очички, докато изрече Чудомир. - Като в онази книжка на Юлето, която вятърът все тъй разлиства под сайванта.” Гризна парченце. Беше сладка и сочна. Гризна пак. Напълни бузките и замижа от удоволствие. След като закуси хубаво, Чудомир се зае да потърси бързите си и бъбриви приятелчета лястовичетата. Но тях ги нямаше нито в гнездата, нито да пърхат волно в небесата. Мина покрай шипковия храст. Той пъчеше гърди с червен гердан и никак, ама никак не искаше да се закача с остри щипки. После наближи семейството тикви, които цяло лято му даваха чадърчета за сянка от листата си. Бяха се облекли в жълти ризи и видимо много наедрели се припичаха на слънце. В края на улицата, където гордо стърчеше еднокракия дървен стълб и крепеше на главата си голямото щъркелово гнездо, беше тихо. Таралежчето много се зачуди: „Къде ли са се скрили шумните му обитатели?” Неусетно стигна гората. Пътечките, които водеха из нея, се бяха заровили в шума. Замисли се над тази странна случка. Някой току над него се разсмя. Чудомир погледна в клоните: две катерички скачаха, размятваха опашки, прехвърляха в торбичките си жълъди. Едната я изпусна. И плисна дъжд от жълъди, и се набодоха в бодличките на Чудомир. Рунтавелките прихнаха на тази своя щуротия и запремятаха смеха навътре из гората. А таралежчето се натъжи. Обърна се назад и тръгна към дома. Вървеше бавно и унило. А жълъдчетата върху гърба подрънкваха припряно закачливо. Когато стигна по средата на полянката, едва не го събори на земята заек. Добре, че се подпря на гъбка, та не падна. Изправи се и тръгна пак. Толкова беше се замислило, че даже не усети новия товар – до жълъдите се поклащаше с голямата си периферия, спасителната гъбка. Таралежчето прекоси двора и когато се наведе да влезе през входа на дупката, където се криеха, когато валеше, се зачуди защо едва премина. Вътре ухаеше на ябълки, на къпини, на мащерка, на мама... „Мамо, мамо, ти си тук! Мамо, защо ги няма лястовиците? Защо и щъркелът не трака с клюн? Защо днес шипката не се заяжда с мен? А тиквите защо са жълти? Защо пътечките се крият в листни дрехи?” Майка му се усмихна и топло го погали с поглед: „Виж ти, детето ми любимо е пораснало! Събирало е гъбки, жълъди, въпроси – рече тя”. Остави жълъдчетата в килера, а гъбката – на слънце да изсъхне, наля по чашка ароматен чай и отговори: „Днес лятото си тръгна, мило! На лястовиците с крилете отлетя, на щъркелите подир тракането с клюн към топлото на юг се спусна. Нощес ветрец повя, доведе есента. Тя е художник, като пролетта, но знае ярки шарки. Облича ябълки и круши, дюли, грозде в сладки дрешки. Рисува нощем по дърветата, а от листата шие ризки за пътеките, за храстите, да са дебели, да им е топло под снега на зимата. Приспива пъпките по клоните за зимен сън. И луковички на лалета слага в кошница. Та щом забарабани в первазите капчук, щом съмне под камбанка на кокиче и се отрони от ледена висулка топла капчица, да ги намери пролетта и да им нарисува цветове и стъбълца...
Ето, това е есента, дете. Тя идва да припомни, че трябва да се сбират плодове, да се подготвят всички за студа, да знаят, че труда от лятото намира благодарност тъй и в зимни нощи с нас дочаква пролетния глас..."

Каменна брошка

Измивам сънищата си
и преобличам с мисли
образа,
в лицето ми останал гол.
Горчиво сива риза скрива
душата в двора й.
От копчетата капе мед,
с пелин от виното,
наливали ръцете ми,
на самотата нощна
за утеха,
на тази нейна древност,
плакала у мен.
Сакото ме държи
в прегръдка.
От жадните за топлина
ръкави
ръцете ми изтичат.
И с брошката
от вкаменели думи
сърцето си
заключвам зад решетка…

Сутрешно... на някого... от днес

От съня се измъквам. Влизам в себе си тайно. И отключвам врата след врата. Търся. Кълнове. На мисли. От различните думи-семена...
Мислех си (така и не пораснах, да не вярвам толкова дълбоко на думите, преди да са пренощували по-дълго в мен)... Мислех си, че има смисъл да обичаш, да даряваш светлината от очите си, да топлиш с дъх ръцете си, в живота сам, за да погалиш с топлина годините, изписани върху едно лице, да срешиш тревожните му мисли с пръсти... Егоистично е. Да очакваш насреща си това, от което имаш нужда. В черупчести веднага се превръщаме, когато искаме да си запазим алчно своето. От всякоя попаднала в слуха ни дума, изграждаме в черупката си клетка. Хем думата да не стои свободна, за да ни казва, хем да е по-наблизо, да я изричаме, когато ни потрябва... Изменчивата ни природа рисува дрехите на изражение с такива цветове, че да прикрие в нас войната и жаждата да нараняваме, когато някой е докоснал дума от черупката... Пред ликовете си в дланта, задаваме въпроси. Преоблечени. Тъй както шутове. За да не ни е страх от срещата. С отпечатъците истина на нашата съдба. И бягаме от нея зад мисълта, че в нас е сигурният свят... Едва, когато се зазидаме, разбираме, че си я носим... в дланите.

Нарцис...

Денят въжета свлече.
По хълма
с край за хоризонт.
Ръбът на остър облак
плъзна нож.
Небето от земята сряза.
От всички краища
мъниста плиснаха.
Заблъскаха стъклата
нишки дъжд.
От лявата страна
на мисълта ми,
проблесна ъгъл...
Точно. Огледало.
И се забравиха,
из него,
дъжд, небе,
до съмване, поне...
Усещане за вятър
издърпа топлината
през прага на вратата.
И стаята запълни
с изстиналите кубчета
въздушни молекули...
да се види...
Измит,
до алчност за отблясъци,
повдигна чело тротоара...
И се приспа.
С короната
от есенни листа...
И мисълта за сцена...
Сред променливата на локви
ревниво очерта със светлина
ликът си уличната лампа.
Избистри го
сред многото дъждовни капки.
И завидя...
На образа си...
Своя…


Художник, Vladimir Kush

Време е...

Време е.
За всеки миг,
забравен в шала.
За пръстите,
докосвали едва
цвета
в илиците на ризата.
В писмата за дъжда.
В цветята от градината,
с напразната мечта
да са букет.
Време е.
За капките,
пресекли пътя
на златната река
от дълги фарове.
Време е.
Да си отрежем светлина
от всяка сбъдната дъга,
описала момент
в живота на махалото.
Време е.
Да споделим с очи
секунди в залез.
В прозореца отвън
да скъсаме
афишите за дъжд.
И да отключим в себе си
вратата,
с ключа,
останал под
изплаканата изтривалка
на душата.
Време е.
Да скрием миналото
в снимките
и да го отразим в сега...
Не е достатъчен часовник.
Само.
А трябва и ръка.
Която да го пренесе.
И затова...
е време...



Художник, Vladimir Kush

Капчици от лятото... с дъх на море...

*
Остана.
Лятото остана на брега.
Намери дом в едно иглу.
От пясък.
А вятърът ще го отрупа
със седеф.
И ще оглежда своя лик
за топлина...
*
Зад ъгъла
на керемида
немирен слънчев лъч
откри
искриците от топлина
в очите ми.
Разсипа се по парапета
и с камъчета от петна
започна да играе дама.
По шахмата.
На пода.
Който е до мен.
И няма да ме спре
да съм дете...
Обувките... Ще ме почакат...
Ще съм голяма после с тях...
*
Брегът е топъл
от следи.
Камъшът спи.
А вятърът,
с криле на чайки,
пътека за луна
реди.
Морето шушне.
С глас.
На мидени черупки.
Синьо. Тъмно.
Една вълна
се върна от брега.
Да вземе сили
в дълбините.
И да прескочи.
Заоблената купчина
от камъни.
Зад тях е тихо.
Иска да поспи...
*
Градче с утихнали асми
и южен дъх в смокините
намята с лунено платно
два закъснели силуета.
В жилетките на есента си.
Следите върху дланите
са топли.
И без значение къде
съдбата е посочила
да извървят по-сетне
всеки своя път.
Сега са заедно...
Като звездите си мълчат.
И се разбират като тях...
*
Последни капки вятър
процеждат палмови листа.
По раменете чезнат.
Под бялата ми риза.
И в джоба на елечето.
Над покривите слънцето
разстила път.
Морето маха отдалеко
с отблясъците от сребро...
Останахме и ние част от лятото.
Със стъпките си. По брега.
Онази малка чайка
ще впише мислите ни
с тъничката човчица.
След тях.
И с многоточие от пясък...

Кой казваше, че улиците нямат дом?

Кой казваше, че улиците нямат дом?
Когато преповтаря думи на танго акордеон,
а уличните лампи се държат
с блестящите си мисли в локви...
Оглеждат своите мечти по релси
и пейките намятат с тъмнина...
Отвеждат влаковете в гари,
прибират хората от тротоари...
Надникват в пощенска кутия,
отсъствало писмо да отнесат...
Реката следват с тишина на бряг,
прегръщат с мост-ръка
и дълго в щрихите на парапет
с отблясъците мият звезден прах..
Под покрив на трамвайна спирка
посягат за чадър,
от неочакваните капки дъжд
да скрият прашните си стъпки.
В стъклата на витрините се вглеждат
и чак до сутринта остават там...
Приемат сенки на дървета
и от шума в листата глъхнат, замълчават...
Кой казваше, че улиците нямат дом?

За дни, в които...

Има дни, в които...
душата ти е тяло,
а мислите са
забранени плодове.
Ако посегнеш да ги обереш -
не ще са зрели.
И затова - да помълчим,
тъй както аз...
за най-добре...
Приемам слънцето да облече
по-топло мойто сиво слово
и чакам есента да не отмине...
Не я обичам плаха,
а в дните си,
когато е обагрена
до пълното щастливо...
Не е достатъчно да е септември.
А утрините да са медни.
И вятърът
да крие длани в шума.
По жиците
да се нанижат капки,
а няколко
да очертаят
върху бодлите
и на шипката корона.
Прозорецът
да ме държи отвътре.
А облаците
да не са така бездомни.
И може би,
жилетката да си ме спомни...
Има дни, в които...
такситата минават пълни,
а тротоарите отново търсят
под летните чадъри синьо...
Афишите напомнят думи
от вчерашен театър,
посоката му помнят...
Витрините,
като в безкраен кадър,
отглеждат хора,
а поносимите неща...
те са в обувките и носят мен...
Има дни, в които...
часовниците мислят раздвоено -
между голямата и малката стрелка.
Писмата... те отлитат,
тъй както птици в път за юг.
Цветята зад стъклата -
откъснати от своя дух.
И само улиците са си същите,
със светофарите
до пешеходнните пътеки
и белите полета на остта...

Край огнището

Зад хоризонта на деня
нощта събира съчки.
Рисува с тях око на кръг
и с парещата гръд
на топлата земя
го пали...
След тънка нишка
димен път
рояк светулки се издига -
в мечтите светлина
да срещнат Персеидите...
Денят припуква
в спомена на съчките -
изгрява в тях
с цвета на лятото.
С графитените пръсти
въглени редят:
опушени листа от прах,
червени макови крилца,
триъгълните люспи блясък,
прихванати от слънчев лъч
в река,
изминатият път от колело,
зелено-жълтата редица
от глухарчета
и зрелите оранжеви желания
на августовски праскови...
Въже от пламък обикаля
за още цвят.
От върховете на тревички
копринено парче небе
поглежда синьо...
Нощта е тиха. Будна.
Допива огнените цветове
на този ден
и край огнището се свива...

Защо нощта е тъмна...

Някога Нощта била любима на Деня и светла с обичта си, колкото и той. Живеели в хармония. Ала Денят събирал денем много грижи. Сънят тежал, дори с Нощта. И тя поела в нощ една обет - да приютява всички грижи на Деня, за да е лек съня и обичта върху блюдата на теглилката еднакво да стои. И оттогава - потъмняла... Денят се натъжил. Покрил лицето си с най-тъмни облаци и много дни все плакал. Забравил да прибира слънцето и то оставило върху небето огнена следа, докато обикаляло да търси своята врата. Нощта прегръщала Деня, поемала сълзите в шепи и с тях поливала цветята. И оттогава сутрин е росата... Денят все пак се примирил с обета след няколкото тъмни дни в живота, погледнал леко в утрото, задрямалото върху прага неприбрано слънце вдигнал и огнената нишка на следата намотал в кълбо. Цял ден го носил в джоба, търкалял го с ръце, докато заприличало на перла. Нарекъл я Луна и вечерта я вплел в косите на Нощта. Тя ослепително блестяла в тъмнината, а всеки лъч оставял по небето точица, мъничка и пулсираща от нежната хармония. Така се появили и звездите. Денят заспивал под перлената светлина на бялата луна, оставял грижите в полите на Нощта, а сутрин я покривал с лека светлина, за да поспи и тя...
И тъй, все тъй - до днес. А нощем, когато стане много тихо от изгасените прозорци, Луната заблестява повече. Може би я видя и ти нощес?!
--------

В предишният ми постинг Кръстю каза в коментар:
Тъжна нежност,
нежна тъга
лека нощ,
нощна лекота :)
Мисля, че с тази "лекота" на сутринта се появи и приказката.
Благодаря!

Едни лалета...

Ръката
спря за миг
в простора
на платно...
Погледна
тези цветове,
в палитрата
на спомен,
вътре...
И го последва...
Превърна светлината
от онзи ранен,
дъхав дъжд,
в душите на лалета,
в седефените образи
на капки
ги събра
и тях положи
в тъмния обков
на жадна мед...
Картината
едва побра това,
което четката
не доизписа...

Пътеки... от един следобед

Има пътеки, почти забравили
на детството за босите крака,
с коприва, в сянката си скрила
поне по спомен, още жив,
от тяхно лято...
Ако изстинала от слънце нощ
от дрехата на ярък август,
отрони песъчинка в паметта
и тишината чуе песента
от бързала река в съня,
и шум на вятъра в камъш,
очите ще потърсят в тъмнината
отрано стъпки на зора в стъклата.
Има пътеки, които знаят за къде отиваш,
щом си разгърнал тяхното начало.
Там, още, от пепелта по ходилата, пари
и камъните спъват, както някога,
безгрижността под ризата,
на вятъра.
Върбите и тополите са същите,
запомнили не само моите години.
Водата между двата бряга тича.
Все така. Надолу. Друга.
Заслушвам се...
Дочувам приказката...
на душата... същата...
и чиста, и дълбока...
плавна, закачлива, шумна...
прошушната с понесените,
усетили вика на есента листа...
гальовна, бърза...
замислена за същината на това -
защо се движи в сянката
на двата бряга...
откраднала от вечността
на камъните, скрили дъното,
застиналите с времето въпроси...
и тайната на няколкото лъча,
избягали с лика на слънцето,
за шепа от прохлада...
Има пътеки, които пазят в нас
проекцията на годините.
И винаги ще срещаме по тях
началото.
Дори да сме почти накрая...

Затворени следи

За времето, в което беше влязла в ритъма на планината, написа страниците, за които нямаше година време. Сами се спираха на мисълта на пътя думите и не застиваха от страх да продължат пред многоточие. Полека взе да си усеща тялото. Видя си раменете, извивката на ханша, шията и забеляза колко е пораснала косата, очите как затварят в поглед бръчките и как искрят щастливо петънцата в тях, когато слънчев лъч се закачи в пердето. Беше й леко да е облечена така, със себе си. Сутрин разглеждаше на паячето плетката, посипана с кристални перлички роса и чакаше да светне в нея слънцето, да разпилее песента на капките. Това усмихваше и устните усещаха усмивката като разхлада и като утолена жажда през деня. Шумът на утринта, с цвъртенето сред клоните на сивите врабци и хлопките в далечината на кози, с очакващия лай на няколкото дворни кучета за своите коматчета, се сменяше с жужащия покой на ежедневието - пчелите по цветята с тяхното усърдие и равното обаждане на кукувица, просъскването на коса и трополенето в праха на някоя каруца, прехвръкване на гургулица.
Дните нямаха имена. Часовникът отдавна беше свършил времето си за такъв живот. Едва ли можеше да се сравни с безвремие. Но нямаше необходимост от броене на това, което преживява. Спокойното се усещаше, като природа. Можеше да спи в тревата, да диша топлината от земята като нея. Можеше да потопи крака на бързея и да мълчи, докато рибите приемат, че е камък. Можеше да слуша тъмнината, с вятъра, докато плаши птиците в гнездата, докато някоя сърна се приближава с шум на сухи съчки или да гледа в своята представа световете, които нощем й отваряше небето.
Вечер мислеше за смъртта, за свободата, за спомените, за надеждата. Докато разказваше на себе си как мисли за тях й беше увлекателно, разбираше. Но щом отвореше компютъра и страницата замълчаваше. Когато на самия теб ти е известно как разбираш всичко, защо ли трябва да го споделиш и с някого. И той ще мисли някак си, както отдавна вече е известно... Може би... По-вероятно е да няма още точно мнение по всички, вълнуващи въпроси. Някога, ще го напише... помисли си...
Откакто Чудомир й писа, че Раян от два месеца не е на този свят, се опитваше да се пребори с мисълта за "никога". Макар от известно време в себе си да усещаше, че той е спрял да вярва на живота, имаше надежда, че думите й ще го стигнат, че той ще остави нишките на скъсаната си душа под дните настоящ живот като кълбо от прежда, което скрива възелчетата под здравото. Пишеше му. Той мълчеше. Полекичка затваряше следите си. Отишъл си бе тихо, без да наранява спомените си с това, което е останало от него нито като душа, нито като тяло. "Никога". Как ли човек се бори с тази дума?
Не беше губила толкова близък човек и не знаеше как се свиква с "никога". Няколко дни чете старите писма. Започна от последните. После четеше напосоки, което и да е. Спомени… виновна сутрин; усмихната; тревожен ден; избягали мисли в хотел; такива, разкъсани от съжаление, до чашата с уиски; Средиземноморска юлска нощ; големите звезди на юга; работа; работа; мечти; любимите деца; Егея с древните си брегове; неудовлетвореност; изгубена вяра; потребност да си необходим; игра на справедливост; затворени завинаги приятелски очи; нощи под огромната студена пустинна луна; ръце, които стискат отвътре джобовете… Заобикаляха я, бяха й познати, тъй близки от многото прочити. Замисли се. Може ли той да е някъде тук? И да я гледа?... Беше готова да се закълне, че чу как той й казва: "Когато пишеш, премери внимателно. Не бързай с думите. Те трябва да са точните и да изглеждат вечни!" …
Времето изтича, както пясък през разтворени пръсти. Започнатата приказка, каквато той й бе поискал да напише някога, остана заключена завинаги заедно с недовършените стихове и разкази в дефектиралия диск на компютъра. Може би трябваше да напише нова? Например за усмивката…
Понякога смътно я обхващаше тъга, като студа от нощ в пустиня. Пълзеше и порастваше до страх от загуба на нещо. Прехвърляха се в паметта й образи, които не познаваше, но сякаш бе живяла с тях. Говореха. И тя разбираше… Арабски… Изгубваше се в нещо като нощ, но хората все бяха близо. Усещаше ръце на челото, разтриваха й пръстите. После се умълчаваха тревожно. Някой тихичко я викаше: "Мамо, мамо…" А тя пътуваше назад от този глас, отдалечаваше се, крещеше, ала гласът бе спрял да й се подчинява, звънеше само в нея. После болеше в коленете, в глезените й, в ръцете, вътре…
Наблизо сврака изкрещя и тя полека слезе от тази страна на унеса. Опипа раменете си. Боляха я. А може би не беше нейна болката?
Припичаше, както обедно слънце. Беше седяла на скалата неизвестно време. Равнината, която се откриваше оттам, започваше да се изпълва с жега, а сивкавия цвят трептеше вече над реката. Дърветата, отпуснали листа, помръдваха едва под пръстите на вятъра. А той се спускаше под тях, в тревата и на сянка, докато слънцето премине дневия останал път...