В неделя с мисъл за седмица и прошка

Неделя е. Промърква първа мисъл.
Докосва лъч задрямал
в меката извивка топлина
от бузата върху възглавницата.
Приема формата на чаша
и ароматно устните притиска
през мързеливото начало
на Michel Camilo от “Caribe”.
Разглеждам се отвътре - неподредени дни,
нахвърляни от седмицата ми по спомени или
с навременната помощ на надеждата.
Най-първият е съботата,
т.е. вчера и следва днес.
Немислещ, безтегловен ден.
Лицето стегнато в усмивка-маска. Плен.
Ръцете търсят диск с любима музика...
До вечерта ще проговорят ли,
как мислиш, устните?
Катерят парата на чая
буквите от понеделника,
несигурно пристъпват, босо,
с усещане за шарената черга
от топлия уют в неделен дом...
Прескачат на четвъртъка...
бездънна яма от несвършени неща,
все недочакали да имат ден по план,
безплътни, докоснали се в дъното на мисълта,
започвала от утрото с частица “ще”.
В среда на сряда аз стоя –
назад е късно да се връщам, зима беше...
Напред е пролетта на март
и през отворена за прошка порта се минава.
Но аз на себе си не съм простила...
Добре... ти мое его, ще ми простиш ли,
че толкова с душата те преплитах
и режех още със зародиша на думите стъблата,
от страх да не надвиеш мен?
Мълчиш. Ще ме приспиш
и чак тогава ще ми кажеш...“Простена да си!”.
А после ще запишеш в трепкането на клепачите
и своето: “На мен прости...
че те оставих на съдбата да си ти!”...
Най-мъчният ми ден дойде, застана,
пак гледаме се в упор, с укор,
че спомен от почивката за него не остана,
че работата чака, а краят й е някъде натам...
Не знам, защо така завършвам все с вторник?!
А може би, защото той не може
ни да се връща, ни да чака...