Пътуване към новото, навярно

Мистичност в синьо. Утринно разгъва дипли Стара планина. Зарозовяват къщи и се отваря път под ангелските звуци на разсъмналата тишина. В сребристо се събужда шепа езеро, потръпва по вълните с устни вятър. А мен връхлитат, поели наобратно облаци. Гнездо на щъркели стърчи върху забравил що е дишане комин и мълчаливо чака търпеливи трепети. Пътеки мамят с непознато и крият светлината в пазвата на планината. Провисва облак, почти се слива в клоните с дърво, което здраво стиска, със силата на вкоренените си пръсти, око на ерозирала дълбока рана. Не съмна като друг път. Забавях изгрева с пътуване на запад. А облаците си разказваха със цветове създаване. Най-първите, на по-високо светеха от слънце. По-близките до моите очи, с все още вплетени в косите сънища, си свличаха пижамите в овразите. Ято птици посипа с криле побелялата в мисъл поляна. Силути на бели брези отбелязват в гората присъствие и очакват до тях да достигне от поглед романтика. Пастелно-розово, с бездънно синьо, оформяха рисунък на опал в небето. Сив облак се засищаше с избързали върхари. Денят раздаваше последните покани на северните склонове, а те намръщено гадаеха за името на постановката. Започваше играта, на сцената на малък град в котловината. Извън слушалките, които ми предават Стефан Микус, светът е друг. Дърветата живеят даже в сенките, предават се по тях на другите и цялата оголена гора оплитат в мрежа. Лови се с нея слънце. От него после хранят с пролет пъпките. Почти безплътно се синеят по скалите храстите, с настръхнал, рано минал сняг (запазили са го за първа, дневна снимка). Кратък дъжд си е дал от цвета на асфалта и сега от очите на локви разглежда небесното ясно. Доверявам му моите стъпки... да ме води натам, за където до вчера не знаех и изписвах с едно – неизвестност.