Събуди ме мисъл. Искаше вън.
Искаше своите дрехи - думи от сън,
да не тръгне обратно по пътеката в мен.
С топлината на чаша кафе,
от нощта този студ утаен ще изпия
и ще гледам как капки небе
блъскат с голи тела на стъклото ръба,
търсят дрехи в прозрачност, различна от тях.
От ръкава, в раета накъсан,
с жест, утвърдено факирен,
черна роза разлисти
на гиганта комин най-малкият брат, непукистът,
впечатляваше свраки с финес на изисканост.
Недовършени размисли
моя папка отново преглътна, запази.
Недоведена в края,
от бодливите криви словестна изказаност,
с отпечатани букви, избеляло някак,
неприкрито пресяда,
пренася премерено свое условие,
дължината да стане едно изречение
и да следва това многоточие...
Вече с край се започват безкрай
безглаголни престрелки мълчание.
Един настръхнал въпрос
мълчаливо опипва на душата клавиш,
от допирност взривява леда
и с избликнали искри ръцете прогаря.
До замръзване, с пареща болка
последен акорд се стопява...
Мисълта през очите
прокапва прозрачно-облечено...
И завършва с прелюд.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Здравей,Калинче!Нежна и лирична е поезията ти с фин усет и чувствителност.Винаги съм се възхищавал от начина по който чрез малките ежедневни човешки действия и подробностите от действителността,изчерпани от погледа успяваш да изразиш настроение,емоция и чрез тях да кажеш толкова много за света и себе си.Искам да ти пиша,но къде?В предишния ти блог или в stihove?
ОтговорИзтриванеЗдравей, Мите!
ОтговорИзтриванеПрозорецът започва точно пред очите ми и винаги започвам своя ден с приятният им разговор с онези, които са готови да ми отговорят с нещо: облаците, покривите, хоризонта, пътечките между дърветата... И всеки ден си има ритъм в музика, а може би е моят ритъм, с който съм готова да вървя и съм намерила началото на крачката...
Приятен ден! Пиши ми в stihove, оттам все още не са извадили на показ нищо от мои лични съобщения, за да си задоволяват болестните състояония да интригантстват и да крадат душата ми... Благодаря ти, че не ме забравяш!