Изсветлява по края
на нощта хоризонта,
по тревите в росата си ляга.
Белочела скала извисява снага
и в пътеката утрото пуска да бяга.
Вдъхна с пъпчици глога
цвят от първи лъчи
и полека въздъхна
в ситни, дъхави, бели очи.
Синевата се спусна
върху сънния град,
в керемидите плисна,
през улуците стигна паважа,
а ликът на луната
на чардаците в люлките,
сред мушкатото втъкна.
Там, по склона, реката
е проводила вече мъглата
да размерва върха -
колко часа лъчите
на днешното слънце
да рисуват поляните.
Бърза светлият ден,
на небето изсипва се в коша.
Неумело пилее
стрелите на лястовици.
Самолети чертаят
простири за облаци.
Планината се готви за път.
Капки дъжд си избира,
върху пролетни,
да избързват със младост
се спира.
Зажаднелите стръкчета жито
ще погали в полето,
на реката рефрен ще дари,
ще побъбри с капчука от стряхата
и накрая ще вземе небето
в огледалото трепкащо,
насъбрало й капките в локвата...
По дъгата на хълма
светлината придърпа от изток нощта,
вечерта, в белочелата,
морна снага на скала,
вкамени...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Тук пак се връщаш към обичайния си стил да търсиш думите на погледа си ,разкривайки всичко онова,което привлича вниманието му,акцентувайки на детайла,който носи смисловата натовареност за нещо,което е вечно,защото се повтаря в ежедневието,а фиксирайки го чрез погледа и думите ти улавяш промяната в нейната застиналост.Зная,че ме разбираш.Рисуваш,рисуваш с думи...
ОтговорИзтриванеНима секундата не заслужава посветена дума? Нима преминалата край скалата светлина, не бива да получи цвят от музика на стих?
ОтговорИзтриванеА утрото какво оставя на деня за дар?
На облаците колко ли дълбоки са душите, когато капките си тръгнат от сърцата им?
.......
Всяко нещо е дошло с предназначението да бъде забелязано, Мите... А ние единствено себе си виждаме, като оглеждаме лицата си в огледалото.