За думите, изплакани от огледалото

На кладата на думите до бяло
изписва пламъкът им имена:
Наричай ме, Мен запази по кожата,
Пусни ме в себе си навън...
Шахматната дъска поиска
да изиграем партия през огледалото...
Алеята прие на двама сенките,
прегърнали с ръце душите си на сам...
По жиците, до бяла кърпа,
накацали са щипки.
С невярването на еднакви гледат нея.
Тя като лястовица пърха
и с краища събужда погледи,
които може да поискат щастие...
Тревите са прегърнали нозе на пейка.
И тихо ще растат с желание
да стигнат до сърцето й...
Нощта брои в лицето
секундите по незаспивалите бръчки.
А утрото ще помни щрихите от тях
по белезите от отблясъци,
пришили отражения в мълчанието
на събуденото огледало.
И после цял ден ще разтяга пътя,
и ще затваря мигове във фотографии –
огледала отминало за спомени.
Във вечерта ще се смали
до капката измито ежедневие.
Парчетата от издълбани щрихи
на несънувалата още нощ
ще зейнат празни,
а тъмнината ще отнеме твоя лик,
за да изпълни себе си...
Луната слуша моята ръка как пише стихове.
Свещта догаря с аромат на билки.
От чашата мълчи покоят на водата.
Потапям поглед в нея да търся светлината
и в капките на свое отражение
да си намеря образа отново.
Лъчът завършва с острия графит на молив,
задраскал ми мечтите за очите в огледалото,
които ме живеят днес - оттам към мен...