По спомени от разказите на море

Морето уморено се отдръпна,
помисли малко,
в миг замлъкна,
а после се отпусна
по нозете ми,
изплака ненаситената жажда
и да прегръща, и да ражда.
Подслон в последен дом
е дало на росата,
на ситния дъждец от нощ,
на сила от порой в гората,
на сняг, когато си отива
с яростта от планината.
Звук от заплакал
в тъмното бамбук щом чуе,
събира в шепите кристалите
от острата, бодлива гордост
на не един самотен връх,
несподелени някога
от някой с дъх.
В червен отблясък
от залязло слънце
пустините на мисълта си
сгрява зиме.
Когато страхове събудят дъното,
студени, в лед сковани пръсти
късат песента му.
С криле на розово фламинго
зората дълго, шумно
вдига слънцето от изток.
Забързаният дъх
от отеснялото корито на река
последно сбогом
ще представи на брега.
Дълбокият напев на чан,
с накъсаното,
присмехулно ехо на дола
из златоткан талаз ще скрие.
От съскане на въглен
щом дочуе жажда
за стъпките на нестинарка
в небето дълго ще се вглежда,
с омарата на жегата
от раковините си ще избяга…
Вървях с брега и слушах, слушах.
Далечини от път познах.
Нощта все тъй се луташе,
на вятъра в посоките
пътека търсеше.
Придърпах си я за другар,
а тя обгърна рамото ми с шал.
Морето още се разказваше.
Накъсваше мърморене
на ранобудна лодка
с бягащ шум.
Наблизо сянка на скала
в мъглата се разтвори,
пропусна фара и се скри
на тъмното в отворените порти…
Една вълна разплиска утрото,
провлече шала на нощта
по гребен на вълна,
в синджир оплете с пяна стъпките
и мисълта ми на морето с тях предаде…
на някой друг за мен
пред утрото си да разкаже...

Една жена ... МИ ПОДАРИ ЦВЕТЕ

На "Цвете за... теб!"



Мирно покривите се
изнизват,
пристъпват по калдъръма на деня,
орисал ги
да следват светлината му,
а тя да ги отвежда в
рай
и да ги възкресява с
цялата надежда
в стъпките на птиците,
една от всичките, която всеки миг ще литне,
тъгата да прокуди в миг
един с размаха на крилете си...

и тъй да срещнат там, КОГОТО ТЪРСЯТ...

Когато това беше там...

Ръцете не слушат,
не тръгват ритмично
в заучени звуци,
сърцето предлага
на своите удари
главните фрази:
“Ликът си в
косите ти огнени давам,
додето
по моите шепи
поемата пишеш с очи…!”
Нощта се разля,
с ненаситното черно мастило
силуетите в стаята сля.
От кованото злато
на небесния огън изплете
от пожар на стихия
постеля и тънка, извезана…
от очите на сенките в ъгъла
за ръката изведе страха,
по горещата жар на телата я плъзна
и мощта в свободата на жаждата взе,
тихо с шепот да стене за още...
Огледалото празно
изгледа среднощ,
а ръцете в косите
събираха ласките...
На дъжда по прозореца
стичаха капките,
петолиния в тъмно да драскат,
а очите по тях
свойте ноти да пишат.
Тихо! Този шум ще поспи!
Под капчука душата
свойта вярна мелодия, пулса,
да чуе в съня...

И тъмнината може да заплаче

Пътека, в ярка от зелено кожа,
прокрадва тихи стъпки към това,
което следва – очакване на неизвестно…
Забързваш крачките, подгонен
от вика на пулса
и влизаш в края на пътеката…
голямата и стара планина,
отворила е своята душа,
на пещера със тишината пъшка.
Очите й сълзят с кристали,
по спомен за небето сини.
По загрубялата й кожа се чете:
“Сложи ръка, стопли ме,
а аз ще ти разказвам своите легенди…
Не ме приспивай
в тъмни звуци с капките,
пресипнали от бавното отекване,
по концентричните си кръгове,
събрали време.
Опитай да ми съживиш живота
и през очите си
на думите ми намери подслон…
И твоята душа е в пещера,
но имаш за небе отворени обятия,
с които гледаш…”
Ръката ми с усещане скала погали,
на хладно рамо сложих дъх
и с две сълзи облякох синьото
от спомените на кристалите за гръд.
Сърцето ми изплака свой етюд,
прегърна тъмнината
и я понесе към върха,
където синьото небе
очакваше дъха на пещерата.

До утре...

По жълтата и изгоряла диря
денят на слънцето се свършваше.
Последен лъч изтърколи очи
сред хризантемите,
прегърнали коматче хляб
и неизтлялата сълза на свещ.
Ръце, от пръст живели,
обличаха се в пръст
и с краищата на забрадката
в земята лягаха.
Небето се подпираше
по каменните кръстове,
с ръце на вятър галеше страните
на мраморните им лица,
приглаждаше усмивките за сън.
Нощта люлееше коси на портата.
Забравата се извисяваше
в очите на звезди
и палеше за помен огъня…
Заупокойна песен
се провикна от камбаната
и дворът опустя...
Една жена на мъката остави
да й запази стъпките до сутринта.

От неразбиране

Следа, изплела паяжина в края,
да скрие ъгъла съмнение,
което мисълта
разюздано разхвърля в поглед с мълнии.
А миглите държат кристалните сълзи,
които ще превърне скоро в камъни,
за да убива всичкото добро,
което всеки ден душата дава.
Камшици-думи удрят без посока,
разсичат портите,
рушат въздушните, ефирни кули
от този свят въображаем
и сгромолясват тях в праха,
от който пепели очите той,
за да подхранва свойто недоверие.
Пясъчно, синьо метличено, лятно опушено,
стрити черупки от миди, примесени с утринно,
цвят невен, потъмнял до изсъхнало
и капчук от сърце ледно-каменно,
тъмна нощ за коси,
с плакал поглед закичена, вместо роза,
между много планети глухарчета …
Няма поза само миг задържа този цвят.
После тъмна ръка
с ръкавица в словесно изящество
до последната капка душата изпи…

Куплети музика преди вечерня

И приздрача.
Дърветата олекнаха от светлина.
От ъгъла, иззад една елха,
обади се виолончело.
Покани призрачното нощно чело
в обърнатата шапка на камбанарията.
Прозорците шлифоваха
опаловата светлина на лампите.
Фагот запя подир щурец.
От боровете се търкулна тежест на шишарка
и разпиля в тревата семена.
Английски рог открехна някаква врата.
Покани с жест на театрален полъх,
вълнуващо облечен с аромат на лак,
парфюм и още нещо, но без име.
Звънчета стъклени подрънкваха
до басов отзвук в медна струна.
Прелиташе голяма сива птица.
Размахваше криле
и музиката повече нарастваше…
Елегия струеше от очите,
изписали кората на брезите с цвят на лен…
Заглъхнаха стените да излъчват топло.
От зеленикавото злато на небето
се скъса с плътен бас душата на камбаната
и вечерта се свлече в двора гола.
С минорна терца се обади кукувица…
отекна отдалече като ехо,
преди до лястовичето гнездо
под стряхата да се приспи…

“… синя любов на червения лотос”

И времето замря
върху гласа
на синкавата светлина -
две шепи
върху водната повърхност,
слънчев дар
за цвят от вчера.
Дълбоките покои
тегнеха от тъмно.
А планината падаше едва
по миговете от мъгла,
като отхвърляше от себе си
последните следи на хаоса.
Водата ги попиваше
и пълнеше кръга
на новата луна със сила.
На дъното животът зрееше
и с корените
в тинята белееше
за път нагоре,
с плод любов в сърцето
на времето за новото начало.
Зелен поднос
събираше дъха на въздуха.
Очакваше стъблото за разсъмване.
В две кратки линии
замисляше се розово.
Източиха се върховете
до приятно топло.
Заоблиха глава на цвят
и зашумя от възприятие.
Разтвори пъпка
своето съкровище,
разкри неизразимото.
И светлина разля
голямата си обич синя,
отвътре цветовете се събудиха,
душата се запали…
червено огънят погледна
в лотоса…
Една пчела приседна да се стопли.

Ръкавици за две ръце от път

От часовете на пътуване
изпредох нишка,
дълга колкото е път
и с цвят на топъл пулс,
предвкусващ лято,
изплетох ръкавици.
По обиколките на пръстите
вших мисъл по далечина,
в романтиката на поляна с маргарити…
зелената и мълчалива тишина,
изпълнила дърветата,
надвесено погледнали на пътя…
размахът от криле на ястреб,
забързал за прикритието в клоните,
предложили на всекиго очакване,
докато мисъл рее, търси…
прошарената сянка над реката в парата,
когато чака да опие с цвят-дъга
лъчите първи слънчеви от утрото…
жасминови листенца за сълзи,
проронени от умиление
по широтата, дъхнала от нивата,
прегърнала с душа зрънца за хляба…
от тежката, закриляща любов на плочите
по покрива на църква в падина,
забравена дори от вятъра…
преследващата мощ на планина
от самота на нощи ожадняла
и впила поглед в шумния живот,
на селото от къщите издишан…
залутаните кривици на пътя,
следа позната за онези стъпки,
които помнят в детство колко са го тичали…
липите, дръпнали нагоре клони,
в застинал крясък стар
от белезите на посегнали ръце
да сложат край на цветовете й…
любовна музика за поглед,
заключил полета на двойка щъркели…
и пръстен от целувката на устни,
оставили "благодаря" върху камеята…
Пристигнах у дома,
защото нишката от път се свърши.
И ръкавиците свалих...
по пръстите на този стих.

Ненаситно за носталгия

Красиво е
да осъзнаваш
нищетата
на надеждата,
в парцалите
от извалени облаци
да я повиваш,
от алчнните ръце
на сънища,
с изгубените свои
от протягане да милват
да я скриваш,
когато силите
една във друга
впиват устни
и любят ненаситно
времето
и търсят с нея
да закусят
след вакханалията.
Красиво е
да се изгубиш
във онзи притвор
на смирение,
от който лъч
звъня в очите ти
да видиш
в пъти колко
са далече хората,
пропуснали от слепота
за него тук пътеката.
Красиво е да страдаш,
когато си постлал
от себе си пейзаж
на неразбрал
и от шума
на стъпките по него
да изплетеш
затвор от паяжина.
Красиво е
да палиш свещ
край пътя ден и нощ
и да събираш
в свещник вятъра
да изгори
с покоя в огъня.

Докато чакам... да си тръгна

Останаха в гнездата птиците
и пътят някъде
след спирките си продължи,
изсипал в улиците
пъстрата забързаност на срещите,
събрали нечии желания, съдби.
Онази дълга и проточна песен
от извора на тъжна флейта
и този ден е с мен,
завързва скъсаните нишки на душата ми.
Реклами алчно търсят слух.
Ехти от колелата на заминалите куфари.
От ненаситени прегръдки и в очите пари.
И идва мястото на друг
да чака толкова
за срещата с раздяла,
че да си тръгне
в миг един завинаги...

Идея за етюд по дъжд за две ръце и цвете

Валя преди да завали.
Прошушнаха в ръцете
капките
от разстоянията,
сключили ъглите
между лактите,
подпрели мисълта на лик
и фигурата на заспало цвете
в споменник от ваза.
Етюд, по който
светлината в привечер
ще дорисува
следващите стихове
от този път
в идеята за дъжд
с клавишите
забързано очакване
за предстоящата картина –
черно, бяло, до графит…
В овалите на облаците
се кълбят
на думи капките,
в дъгата от пробягали лъчи
се сбират,
насищат с цвят размито
сивото на края,
сгъстяват приближаване
на буря
с онази вяра,
че повече ще й прилича
да притихва.
И заваля пречистващо.
По-светлата и незаета
с път на мисъл
част от маса
прибра шума
от първи мокри думи,
премина стълбицата на душа…
секвенция…
и се завърши
в тишина
за размисъл.

Опитах в седем, но и без тях съм аз

Забравих ли, когато сядам с пръстите върху клавишите, да разсъждавам и за себе си? Приятелите оредяха... навярно също като мен забравили или на пощальона чантата е скъсана, а той - отдавна в пенсия и никой не приема да работи пощальонската му работа.
Последната мъгла притича през листата на липите и меко се изля в коритото на шумното крайречие. Небето е изпънало копринената синя риза, държи в ръка букет с балони, рубинени на цвят и перлени и търси си илика на ревера. Дали си мисли необятното, когато пише с буквите на времето, на себе си ли прави описание или оставя ги на нас, задавайки така загадки?! Всеки сам проявява съдбата си, като живее.
Да кажем, веднъж това, че сме приемници на скитащата се тъга не е добра черта, но в следващите дни тъгата ще докосне тези, дори за нас си струни най-невидими и ще прокапе от очите в сълзи на добро... Да, никой не обича тъжното, пробягва с погледа етажите на стих или заобикаля камъните от меланхоличната градина на есе. А тъжната душа у себе си таи най-нежно цвете... листца отваря нощем то, когато е изпълнена с безлуние или когато дните са достигнали брега на вятър...
Заглеждам по-навътре в себе си. Изписани стени, една и съща дума с едър шрифт - неверие, недооценка на това, което съм градила и което нося. Невидима ръка очите ми с превръзка от отрязаната моя плитка е прикрила и ме възпира с тази сила на прекъснато доверие...
Навътре, все тъй в нивото от неверие, едно голямо слънце се извира, пее, улавя непознати звуци, пропуска ги през призмите на моя слух, насочени към тупкащия пулс... от тях в душата сгрява и зазвучават с музика в хармония... Понякога си мисля, колко ли съм грешна, когато крия в стаята си този глас?! Съвсем наскоро, преди дни, една приятелка-съблогърка, която ме откри дори в реалното, постави да ми гложди по очите на съзнанието този въпрос: когато с раждането ти е спусната и дарба, не трябва ли да я споделяш с другите?!... Та затова и слънцето при мен живее заедно с неверието...
Къде да гледам после? Изписани килийки запечатано приятелство. Не е за вярване, че може мед, събиран с толкова любов, накрая да оставя този горък вкус предадено доверие, продадено, заради сребърниците надежда за известност. Как ли ще се нарича в мен черта такава: окървавената стрела, в гърба отзад забита, на цвете в дръжката да се превърне за думи на пътека цветна? Надявам се да не е глупост...
Сигурна съм, че там, в душата на сърцето, е моето единствено съкровище, богатството, което имам и което също е с душа, изпълнила до капка дните ми вече 23 години. Сигурно нямаше да съм познала толкова живот, ако не беше ТЯ, подаръкът за моя ден рожден, от който да ме продължава... ТЯ, моята ЯНА... Прегръщам те, дете!
Когато искам, като слушам разкази за върхове, разглеждам снимките на покорилите ги... когато изявявам своето желание да съм за миг там и от очите на скалите да погледна, дъщеря ми се намесва: "Не бива, мамо! Не е за теб... Защото тази красота ще те убие!"... И аз си трупам от видяното чрез другите навътре в мен: стон от оглушал да се катери по скалите вятър... парченце облак помежду зъберите скъсан... червената от кратък миг на залеза скала, на моите очи за дар... шум от заглъхващи в нападали иглички стъпки... извивка от бръшлян, надвесена да се огледа в лоното на езеро след скочил водопад... понесла цвете мравка... от благия на лястовица поглед в тишина отвътре на гнездо, когато мъти... от самотата на вглъбена пейка, която още под кипариса на църквата стои... препълнена от липов аромат на юни нощ... почуда тиха на светулка върху перваза на прозорец...
Видях, че се забравих пак сред всичкото това, което съм си скрила, за да живея в този свят реален, по правила, които все забравяме под рамките на обществото...
Ако не съм сама и ако ти, който влезе тук разбра от моето послание, сложи едно голямо многоточие за "да"... Благодаря!

Събуждане

Накъсано въздишат
от съня ми сенките,
между оваляната светлина
на миглите притичват,
объркано прибират роклите,
декорите се стапят
от разсъмване.
Навън се стичат
лабиринтите,
надвесили зелени вежди
върху арките,
в посоките на стълбите
отмерват ъглите
на часовете за пътуване.
От нощно лилаво
зарозовява по прозорците.
Филизите от акварелен цвят
растат
и се разделят на петна,
от покривите литват
като гълъби
и се посипват
с първите лъчи
на слънчевия дъжд...
Добро утро, днес!

Обет

Красива
самота
оглежда
звуците
на тишина
в небето.
Сърцето ти
от този миг
е връх
и притежава
цялото това
беззвучие.
Безизразен
обет
полагат
камъни
пред облаци
за неподвижната
променлива
на своята
природа -
търпение
до някакъв момент
непредвидимост,
каквато е
надеждата,
която даваме
за лек
на нашата
преходност,
наградата
за тази смелост -
да повярваш
в себе си...
в това,
в което избереш
да вярваш.

За празника

Пореден празник,
на който
ще загърбим думите,
забързали си
делниците с крачките...
Божурите
ще са свалили роклите,
та да възкръсне красотата
в другата година,
а косове
ще възхваляват
пак със песните
цвета на своя си живот,
дарен с черешите.
Щурците ще се молят
в нощите
за светлинките на светулките,
а денем ще настройват
по тревичките цигулките.
Листата ще тъгуват
за врабчетата,
подгонили праха
на пътищащата по полетата...
Ще бързат часовете
да са в крак със времето,
ще си предават
с ударите на сърцата
на рокендрола от акордите
и ще тактуват песните
със газ в моторите,
отдали свободата си на волята,
дори в отминалото да са млади.
По малките ръце на внуците
ще сричаме уроците
на обичта си
и по алеите ще търсим с тях
да ни докоснат с дъх
останал в стъпките
от пролетта на някоя година.
Камбаната на църквата
ще се поклаща в такт
в приспивните ръце на вятъра.
Монахът ще отмерва
с ударите на клепалото
отрязъците тишина
и ще загръща в тях
на всекиго от нас за вкъщи
по мъничко парче от празника...

Ако нямаше хора...

Ако нямаше хора…
и тъгата
не би тъй стояла -
до присядък солена,
от търпение
седнала в погледа…
За какво ти говорех?
Вече спирам да знам…
Този свят
произвежда роботи,
дето късат
с грабливо мълчание
в стих обрасли души...
Ако нямаше хора…
птици щяха да вият
и гнездата,
с обичта си прорасли,
с нокти,
впити в сърцата,
от Бога да крият…
И очите си щяха
с криле да изтръгват,
да не види той
в тях отпечатък
и извае пак
ново човешко подобие…
Ако нямаше хора…
някой щеше ли,
от ръцете описал следи,
този кръг да се моли,
някой щеше ли
да натисне
и с тъмата на спусъка
тези чисти очи да затвори…
да застреля от упор земята…

Лунатично непредсказуемо

В голямата и с шарени тапети стая,
затворено в кутия на часовник,
прискърцваше зъбчато времето.
Голямата стрелка обичаше,
сърцето си върху ревера носеше,
в пореден опит да плени това,
рубинено примамливо изгряло
върху кокетната извивка на перо
от шапката на малката –
без възраст дама
в избеляло тюркоазено.
Луната пареше стъклата,
бележеше по циферблата ъгъла,
оставен от махалото в закана
да среже връзките й с миналото си
и тъй да си спаси окото от безсъние.
По покрива блуждаеха отнесените мисли
по жадните за сънищата лунатици,
с нарочен план – да пресушат луната.
Дърветата протягаха листа
да чуят серенадата на вятъра,
в нозете на замислена
за романтични стъпки стълба…
на измечтана среща в полумрак
постави първите акорди,
за нежното докосване
на пръстите по кожата,
настръхнала за блус…

Зад повея на вятъра отвън,
белязал тихото си влизане във стаята
в следа от трепет по зефира на пердетата,
щурците още викат името на моя сън…
Ти чувал ли си го поне веднъж във твоя?!

Издигане, възход, произход, начало, изгрев... или нещо друго

И когато от скука,
в безвремие,
в безпространственост,
в мисъл отворена,
полетя вдъхновено,
влезе в птица,
закръжа в любопитство
да види открито света,
да допре хоризонта с крила,
да прозре тази лента,
опасала кръгло кълбото,
по която не спират
да крачат направо,
на която от двете страни
е животът…
какавиден пашкул,
в който спим до разсъмване,
и природните скъсани дрехи си крием,
радостта по стените изписваме
да повтаря лицата ни с бръчките…
до съня, който няма да свърши…

Бавно с поглед прочете света:
детство,
палячо в количка на две колела,
островърха раирана шапка…
сянка,
която повтаря това
и се смее на всеки,
когато върви зад гърба…
бели къщи без покриви
и комини със дим от гнезда,
тъмни, плътни на цвят
силуети на хора,
по земята не стъпват,
с ходила от кокили вървят,
газят жал в брегове,
трупат кал по прозорците
на голяма,
проветрива шатра със купол,
взета в заем от цирк…
а децата вървят
покрай нея без път,
устремили напред
своя поглед да търсят…

Уморен от шума на крилете,
които го носеха,
скри очите си в дланите,
и безсилно притисна тъгата…
Пропълзя между пръстите влагата,
по челото на облак прокапа…
Заваля…
Дълго-дълго земята изтрива…
Блесна малко глухарче,
бели камъни
пътят на струйка проводиха,
а дървото
пред прага на двор прошумя
и съблече си дрехата
в поза на чакала майка.
Домовете прогледнаха
през слънца от прозорците…

Само него го нямаше..
с очите му гледаше
как палячо,
в количка на две колела,
му превръща мечтите във птици…
И след тях полетя…

Портрет на стена с прозорец и сянка

Далече зад една жена,
почти изпълнила
стената до върха,
приведена вглъбяваше се
в мислите си сянка,
отминалите дни
си проектираше
във ореолна кинолента.
Нощта разглеждаше
през любопитството
на воайор.
Намираше забавна
тази своя дейност призори,
преди сама
да се надипли в храстите.
Открехна мъничка пролука
с хлад,
прекрачи рамката
от светлина на лампата
и се притисна в сянката,
през миговете й да се усети
в частиците от ден със слънце,
когато краят
се завръща в утре
и тъй да оплете най-жарките...
от пепелта им
своята душа да сгрее.
Стъклото на прозореца,
за кадри дебнещ фотограф,
единствен я видя -
Една Голяма Нощна Сянка,
облегната напред
и устремена да изчезне
по мисълта на сън
към вкаменена вечност...

Петна от тишина
отвън се бавят,
разкъсват паяжините
с видения.
На пръсти се разбягват
недоизтлели силуети.
Развиделява вече...
от стоплените сенки.