Пак...

Стативът се е сгушил пак…
забравя как
в пролуките на паметта му
е намерил дом,
завил се е с останалия не избягал
аромат на бор… от терпентин…
прахът.
Таванът с лампи не примигва,
отглежда паяци…
да му строят за ъгли мрежи,
да хваща тишината в тях…
понякога и залези.

Вратата радостно изскърца…
доброто, мое, вярно куче…
посрещна топлината ми…
а после пак,
доволна че и днес се върнах,
положи тялото, през прага легна.
Пердетата от стаята изпускат синьост,
в прозрачен мрак превръщат своя цвят.
Изгърбеното канапе
очаква двете ми ръце
да го прегърнат,
а масата – да ми предложи книгата.

По пръстите на лявата ръка
прочитам болка…
знам, влезе вчера там
накъсана тъга от жадни струни –
китарата от тишина пресъхваше
и молеше за глътка звук.
Отпих тъгата й,
но заболя отвътре чак…
на песента крилете беше срязал някой.
Кървеше белега в непреживяно…
притиснах го до свойто тяло…
а то заплака бяло… пак.

От залеза луната беше пила сила,
та този цвят на нощ
не дращеше така очите,
докато тъй ревниво я загръщаше
от погледа на онзи свят,
протегнал скелети на клони,
оглозгани от светлина,
потънали до голо в мрак…
прикривал раните от самота
зад слепите очи
на тъмните прозорци…
пак…