Между моята и твоята вечер има час и онова, което всеки в разликата между часовете мисли. Предава се умората по “как си”, а после я пропускат думите… И може да се диша… Жарта, изпепелила до основи този ден е нажежила до червено облаците с привечер… Луната, склонила своя слух към парка, чака… Там, по горещите алеи, пейките поглеждат към небето… за чаша сън… А вятърът налива песен на щурци, приятен звън от нечия вечеря, две изречения, отнесени към сънищата на Дали… Нощта приготвя първите загадки – рисува ги върху стените, под дърветата и мами хоризонта с краски мрак… Сънят протяга тялото си в твоето, разпъва свой екран върху леглото и подрежда: последните минути работа, изпратените думи през ефир и облегалката на стола в синята ти риза… пролет и цъфнали дървета, вишни… те ронят цвят… небето е… притиска го голям и тъмен облак прах… а беше близо до това, което помнят в теб очите… дом между хора преди път и техния уют, разказаните стаи, сватбата на братовчедите, снега от лани и недовършената Коледа в Айдахо… и непознат до вчера свят, познат по състоянието сам, облечено различно… в съня не се употребява “може би”, особено, когато световете са далечни… Галерията с образи, която всеки си подрежда според настроението, отвори в мен врати. До входа някой е подготвил чаши. Невидимо минават посетителите да разгледат свои образи. Присъстват в тишината от въздишки. Не вярват, че ще се опишат точно в утрешните статии, ако излязат от желанието си да критикуват… Картините ми са изложени навън. Като застанеш до прозорец, ще видиш първата. Ако пътуваш с автобус, ще проследиш с пътуването инсталация… Ако забравиш да се върнеш, погледнеш ли назад, ще срещнеш с поглед пътя… рисувала съм го, когато помнеше… Приятно ситни върху езика ароматна нотка вино и ту разтваря зрялото си лято, ту се загръща в пищна роба и мами само с топлина по тялото за още глътка… След всичките изложби, картините остават да осмислят залата. Продадените недвусмислено тъгуват. Останалите се сбогуват… като в живота… “може би”, но тук е сън…
Между моята и твоята вечер има час… След този, всеки е по малко друг… в съня си…
Усещането на онова спокойствие,което идва да покаже настъпването на нощта като наслада на отмората,но и онова преживяното,което се превръща във вдъхновение за картините,в които се разтваря животът и разкриват неговия смисъл.Продадените картини тъгуват,но тази тъга се разтваря,може би,в ощастливяването на някого от притежанието.И човек никога не остава същият,когато осмисля преживяното...
ОтговорИзтриванеstormbringer... Колко голямо може да бъде разствоянието, което се поражда в мисъл? Може да е достатъчно, за да усетиш в стаята си нечие присъствие или достатъчно, за да те затрупа с километрите от обиколката на земята по екватора... Картините, които сам създаваш и които можеш всяка нощ да сменяш, да преподреждаш, защото си куратор на живота си, са твоето израстване в умението да рисуваш... все повече са купените, отнесли част от теб до нечий дом... Измиваме дъха от виното по чашите... до входа ги подреждаме за утрешната си изложба... на разстояния...
ОтговорИзтриване