На едно цвете
Дълъг път… Това усещане не ме напуска вече дни. Дали от мисълта за седмицата с покъртителен от работата в нея всеки дълъг ден… дали от песента, с която я започвам (Eddie Vedder, Hard Sun… но за нея - друг път), дали от многото оставащи след моето прибиране у нас безкрайно дълги и неизпълнени с реалност думи… от името на август, което заедно с това на юли е дълго лято… от подредените по важност трябва, които търпеливо се изчакват в мен, преди да минат своя преглед върху кинолентата в екрана на клепачите… от … Стига толкова! Тя, седмицата, дългата, се свърши. Ами сега? След нея следват дълги двата дни от уикенда… Ще има слънце, “голямо и сурово слънце, което подлъгва големите хора в големия и труден свят”... Когато автобусът следва гърбиците по асфалта и слънцето се крие под керемидите на новите строежи, та изведнъж да се протегне с топли и големи длани, и светлина последна с обичта си да поеме, усещам как се вдишваме взаимно...
Дълго питие сред пълна чаша с лед…
След бавното потапяне на слънцето небето дълго пази спомена за залеза в цвета на идващата вечер… Утехата на падащият здрач в очите на прозорците закача ветрилата от прохлада между криле на нощни пеперуди… Кой дръпна струните на чакащата ми душа?! Горещо дълго ще да е, дори да си намеря рокерското яке… Ще го оставя в коридора… като спомен и ще избягам с утрешния ден подир звука му от моторите, които обикалят хълма Царевец…
Откъде започнах? Да, от “дълго”… Колко е това? Докато вчера обикаляше около Луната… или Сахара ми говореше от висотата на самотата си за Елинор Ригби… Просто пътят е прекрасно дълъг, за да е съвършеното очакване да бъде утре.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
И аз обичам дългите пътища,защото носят очакване за нещо ново,непреживяно.Мисля,че от нас зависи,донякъде, да преживеем нещо хубаво,въпреки цялата самота,неудовлетвореност и борба с жестокостта на хората и живота,защото радостите са в малките неща.Малките радости правят живота,но когато и те са ти отнети,остава надеждата...
ОтговорИзтриванеstormbringer... Облечени сме в пътища, които събличаме един по един с пристигането си до точка на пресичане, на пресищане или за сън. Събличаме се от едни приятели, обличаме съдби на други и тъй потъваме в по-дълбокото на себе си. Като свалим със сутрешния душ и самотата от нощта и остриетата на думите, с които са стреляли по нас, оставаме почти сами... тогава си виждаме надеждата...
ОтговорИзтриване