Проекции

Клони към залез.
Прибирам се.
След работа.
Вратата ме посреща
с непоносим
(и не за нея само) звън –
самозабравило се да провежда
от всевъзможни срещи
мойта липса вкъщи,
подпира копчето
онази връзка на звънеца,
която ме навежда на такава мисъл -
добре че разполагам
с набор от отверки.
Отделям жицата,
довела до дома шума
и той въздъхва тихо…
Часовникът,
останал без голямата стрелка,
приема само часовете.
Ръцете се подкрепят в мярката,
една от друга в китките,
тъй както отстояват точно
разстоянията по гърба на дивата пчела,
за да успяват да се следват линиите.
Умората се вписва в циферблата
на мястото на липсващата,
на голямата стрелка.
Заспиват гънките в постелята
дори без указания за шрифтове.
Въпросите, като очи,
оглеждат стаята
за Батман
защото Карлсон
е някъде сред книгите.
Прозорецът,
изпратил слънцето
да натежава
в плоскостта на есента,
след изгорели облаци
удостоверява с тъмнината пепелта.
Изтръгвам се от нещото,
което ме държи.
От края на деня се къса всеки.
Оставям недовършена
възможността за мисъл
днес свърших ли това,
което утре няма да реши да разруши,
защото съм могла да свърша вчера.
Екранът на небето светна.
Звездите пак избягаха
от уличните лампи.
Ще гледаме дъжда на Персеидите
в мониторите си.
Възможно е да няма буря някъде
и да мечтаем холограмно,
докато следваме с очи
писалката, която пише съобщение.
Случаен, заблуден и кратък блик на фарове
ми спомни за настройката на огледалото
за девет петдесет и девет – утре,
да бъде легнало върху бюрото.
Тогава точно в него ще погледне
надвесената над деня луна.