Оглеждам се в дъжда на синята алея,
с дърветата, открили свойта тишина
по капките, неуловени от чадъра
и скритата в цветята пъстра светлина.
Кой пак си тръгна?
С този бяг, до бързината на поток
тъй близък?
Надеждата? Усмивката?
Или романтиката в приказката?
Огледаха се в локвата,
като в очи лъжа
и светлината изтъня
до абразивно сиво на асфалт в алея…
Тревата няма живи устни за вода.
Дъждът нагази в нея,
но стъпките му не останаха, избягаха,
едва докоснали остатъците цвят,
които по пръстта се помнеха.
Частица грях в желание...
за щастие, което следват птиците,
когато си отлитат от гнездата,
оставили в ливадата
да крачи невъзможността на този,
който ще остане тук… Да презимува ли?!
От спомен в погледа
или от буквите, които с думи
съживяваха огнивото на слънцето,
заради обичта на залеза да го приспива,
под капките на тозди дъжд изстива връзката…
От юли не остана звук в картината.
А пясък устните покри
с частици от илюзия
на изостанали от тежестта на времето
в небето над пустинята часовници.
Крадецът-вятър се пресегна
за наметалото от капки
върху раменете на нощта,
която толкова очакваше да има бал…
Артистично и без жал…
за онази непозната,
на която проповядваше да вярва...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Душевността на твоята лирическа героиня е част от онази природа,чийто детайли така умело винаги рисуваш като знакова стойност!
ОтговорИзтриванеstormbringer... Лирическата ли? Не я отделям, не я поставям, не й чертая място, в което да й впиша образа... Тя е дори и неприемливото състояние, в което се намира всеки, подпрял с ръце очите си да не избяга от сърцето му душата.
ОтговорИзтриване