Когато остарееш
и дните ти
започнат да приличат
на въжета,
завинаги завързали брега
за твоя мостик.
Когато никой няма
да почука на вратата ти,
защото двете ти ръце
ще си разделят
само жаждата да галят.
Когато остарееш
и си готов
да изречеш в безкрая
“аз”,
но то достига винаги
до погледа на непознати.
Когато ябълката в купата
ти спомни
за разцъфналите пролети,
а сребърните ти коси -
за всичката любов
на лятото
край извори…
а само аз…
Когато остарееш,
ще дойда като облак,
ще завъртя кафявата си рокля
с бели капки под ръката ти,
която в такт ¾
държи лъжичката за захар,
ще чуя името ми
как ще се изплъзне от очите ти
и лекичко, съвсем сама,
ще се отрони
най-голямата сълза за мен.
Ръцете ти и в този ден
ще сложат на перваза
саксията с гардения.
Шумът от гарата
с препускащите бързи влакове
ще следват други стъпки по перона.
А ти ще връщаш бавно
лентата на спомена…
когато остарееш.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Старостта самота ли е,не и ако спомените топлят и си изживял пълноценно животът си.Мисли съм по тази тема.Имаш мислите си,близките си,внуците,работата в градината,ако имаш градина,и ако нещо успееш да дадеш на близките си,се чувстваш нужен и спокоен.Но ако всичко това го няма идва самотата.
ОтговорИзтриванеstormbringer... Когато очите ни все още са могли да видят другия, но са препускали върху света, оседлали вятъра и са се гонели на утрините в езерата с русалките. Когато спомените са основна кожа на телата ни, а времето е точно и му е все едно коя част от денонощие отчита. Когато твоята душа е пила дълго на годините от мъдростта и чувства вече силата й, а тялото ти се крепи едва и я допуска само до очите да погледа. Когато... тогава може би в чашата си всеки вижда пропуснатите си възможности...
ОтговорИзтриване