Просто...

От увода ме заболя... Говореше ми тази фраза без да знам защо. А увод нямаше, защото изложението си се спотайваше дълбоко в мен, по-точно нямаше желание да се показва, за да го забелязва нито времето, нито каквото и да е, с което се отмерва, без значение какво... стига да не става мярка.Когато съботният ден е празник, когато съботния ден за повечето хора е работен и ти си единица, някаква... по-точно ти си част статистика, но и от двете... Какво? Започваш този ден като отключваш магазина, посрещаш бързащите единици като теб, ала за църквата, която е оттатък пряката и от прозореца усещаш по чадърите, че вън вали, по стъпките, оставили следи по теракота, за да не бързат да оставят някъде зад себе си твърдението, че в този ден е празник.Заклевам се, че щях да споря, но не посмях да се оставя в сферата на тези думи, дето предизвикват спор, в случая вярата и аз дали съм вярваща или доколко същото е равносилно на религиозна. И нека не търпя по себе си камшичените думи заклеймяване... не винаги усещам нуждата да вляза в храм. Днес, не мисля, че върволицата от хора, целенасочено приели направление към църква, ме увлякоха. Понякога, по-точно винаги, когато паля свещ, усещам връзката между желаното от мен и пламъчето-изпълнител, посредникът между вселената и мисълта... възможно е да е мечта, нали?! Не умея да предавам своето през пламъка, нагоре, повече от купола, над кръста... Ритуално ли е да успяваш да покажеш съпричастност с вяра, когато се прекръстваш?! Не знам дали каноните ни свързват с текстовете в книгите, дали отправените ни молби се умножават, докато допират с думите, докосват с тях слуха на стенописите, дали свещта, когато просълзи е от плача ни... или ръката на свещеника, докато ни помазва и чертае кръст върху челото вижда истината върху него, без да вижда купчинката от монетите в подноса до мирото... Единственото свято, за което заслужава да дадеш от сребърниците е мисълта за здраве. И тук е връзката ми с вярата. Не се оставих да ме въвлекат отново в спор какво е тя? Религия?!А беше празник... Хареса ми да е на майката. Разбра ли някой?!Аз не разбрах кога отмина лятото... Усетих, че дойдоха лястовиците, направиха гнезда, обичаха се в тях... пътувах и видях едва през юни щъркели... От вчера се събират, в нивата отдясно на реката... да отлитат. Преди години, знам ли някой още помни ли, раздаваха места, около градовете ни, където работливите съграждани, облагородяваха природата в дворове... Кога настана период на демокрация?! Особено не се разбирам с термините, дето се родеят с политика... Когато разходките ти придобият статус на опознавателност, понамирисва на история... Въпросните места през пролетта, през лятото и есента, ни предизвикваха носталгия... Близостта с града, височината, тишината и някои неща, които няма как да знам, защото не разбирам от градоустройство, бизнес, план изглежда са проводници на огъня... Днес, всеки път в началото си е постлан с парчета изгорели късчета от дом и от пътеки, водещи за никъде... В далечината две, изрязани до стволовете си дървета, приличат на отчаяни, прегърнали се силуети: грижовен мъж, с отрязана глава, целува нежно миловидна фигура от нежност на любима без ръце... самотни жълъди валят върху презрелите къпини... сълзят с най-кехлибарените си сълзи и клоните на джанки... сред камъните, подредили някога основите на пътя, лежат възможни за въображението въглени, изстинали отдавна в своето очакване да продължат живота си чрез нечия ръка, изтрила от очите им чернилката на изгорялото... Едно мече щастливо чака да си вземе облика... От глутницата кучета, които не живеят според правилата ни, разбрах за сетен път, че там, в природата, животът е такъв, какъвто го подрежда тя... постелята й е доброто...