Толкова дълго в стаята е тихо. Дори стените не разменят погледи от страх да не прошепнат. Ръцете чакат да прелее въздуха от шепа в шепа и още топъл да заеме формата на ласката, която тази нощ не може да достави (не съществува връзка между правилна посока и неотгатната заблуда)…
Дължината на важното за пулса време, стои изправена дори и в мрака, в обем на глинен съд… за колкото не стига, ще се намери в ъглите на стаята… ако не беше този страх от резонанс, би се притулила и между струните, за мек, косите галещ звук под пръстите, изписали взаимност върху снагата на китарата…
Прастара пепел сплита нишки в пода. От самобитност битието е развързало криле из залива на дрехите и всяка гънка е вълната от движение на тялото, преди да се закичи с розата на вечерта, поднесъл й прозореца… Няма толкова имена за звуците, приели да оставят жълтото условие на слънцето, за да останат и след залеза из паметта, в камбаната от претопените недра, отдали рудата…
Отдавна шепнем с крясъци. Но пътищата ни се губят в пепелите си и малко от останалите шепоти достигат огледалото в очите. Отнесени към тази част, която не дочува, която произвежда звуците, от стигналите до слуха й прави за хълмист релеф на мисъл… от шепотите даже формата на орхидеята се стича…
В кристалите от паяжина, като в балони с остриета, сред кактусовите полета живеят птиците, цветята, рибите и облаци, заварили от правилна посока залеза. От любопитството с очи, което издължава кактуса, със слух да ти разчопли кожата и да открие, че твоята душа живее в същото, облечена е в клетки, наднича мисъл и крещи от всеки връх на своето бодливо самочувствие, за него колко важно е да е докосвал алено обагреното място на изтичане...
Препълнени са шепите, не стигат да са дом за още от затопления с пулса въздух и той се свлича по ръба на роклята до подгъва, а после, щом нощта приеме голотата на оставеното тяло, сам ще отплува по течението между нахлуващата тъмнина отвън и тъмнината в коридора, подпряла с края си вратата… след нея ще потърси утре вяра…
Свещта примамва алчно с пламъка очи на нощни пеперуди, на сънища, облечени в прозрачни роби, в огнен цвят на лято от хралупите, където драконите пазят светлина за зазоряване, под сенките на пламъци…
Дължината на важното за пулса време, стои изправена дори и в мрака, в обем на глинен съд… за колкото не стига, ще се намери в ъглите на стаята… ако не беше този страх от резонанс, би се притулила и между струните, за мек, косите галещ звук под пръстите, изписали взаимност върху снагата на китарата…
Прастара пепел сплита нишки в пода. От самобитност битието е развързало криле из залива на дрехите и всяка гънка е вълната от движение на тялото, преди да се закичи с розата на вечерта, поднесъл й прозореца… Няма толкова имена за звуците, приели да оставят жълтото условие на слънцето, за да останат и след залеза из паметта, в камбаната от претопените недра, отдали рудата…
Отдавна шепнем с крясъци. Но пътищата ни се губят в пепелите си и малко от останалите шепоти достигат огледалото в очите. Отнесени към тази част, която не дочува, която произвежда звуците, от стигналите до слуха й прави за хълмист релеф на мисъл… от шепотите даже формата на орхидеята се стича…
В кристалите от паяжина, като в балони с остриета, сред кактусовите полета живеят птиците, цветята, рибите и облаци, заварили от правилна посока залеза. От любопитството с очи, което издължава кактуса, със слух да ти разчопли кожата и да открие, че твоята душа живее в същото, облечена е в клетки, наднича мисъл и крещи от всеки връх на своето бодливо самочувствие, за него колко важно е да е докосвал алено обагреното място на изтичане...
Препълнени са шепите, не стигат да са дом за още от затопления с пулса въздух и той се свлича по ръба на роклята до подгъва, а после, щом нощта приеме голотата на оставеното тяло, сам ще отплува по течението между нахлуващата тъмнина отвън и тъмнината в коридора, подпряла с края си вратата… след нея ще потърси утре вяра…
Свещта примамва алчно с пламъка очи на нощни пеперуди, на сънища, облечени в прозрачни роби, в огнен цвят на лято от хралупите, където драконите пазят светлина за зазоряване, под сенките на пламъци…
Игра. На цветове, преливащи по плоскостите от пресечените гледни точки. На все едно и също нещо… нюансите на порцелан под тъмнина…
Тишината е онова състояние,необходимо за да се вмести в него шумът или хармоничните звуци на музиката.Крясъците са антипод на тишината,освен ако не са в нас и извън нас,като онова средство чрез които да ни чуят другите,че съществуваме,защото не изкрещиш ли,те забравят като захвърлена ненужна вещ.Затова Вапцаров в "Писмо" казва:"и аз крещях,долавях,че и другите крещят..."И това е големият абсурд на живота - да се налага да крещиш,за да заявиш присъствието си.До борбата има само една крачка.Затова и в понятието игра тук аз долавям не усета за наслада,а болка.Какво е играта - да правиш нещо,което не си длъжен да направиш и това ти носи удоволствие.А това,което си длъжен да направиш вече е работа и в нея няма удоволствието на играта,освен ако не превърнеш играта в работа,но това се случва рядко.
ОтговорИзтриванеstormbringer... Животът, нашия, на хората, не е природата, където всеки се доказва мълчаливо и вмества свои звуци в тишината на хармонията... като игра.
ОтговорИзтриванеИграта е навсякъде. Ръката спира в скута за почивката след работа или за да поседи до скуката, да изиграе някой впечатляващ с артистичността си заучен етюд или да съблече от тяло дреха за игра на сън, или с молива да изпише липсата на думи в многоточие... В последната му точка винаги върха на молива се колебае. Той е част от играта на ръката, но може да я промени... като се счупи...