Говориш ми…
с мълчание от мизансцена,
облякъл робата,съшита от завеса,
с която ще се скриеш от декора –
аз, просякът с треперещи ръце,
притиснал щедростта, едва събрана.
Говориш ми…
дошъл, за да си тръгваш,
защото времето ти е съблечено
преди да си решил,
че идваш
и затова си само гола сянка,
а тялото ти е назаем взето,
все от нея.
Говориш ми…
говори ми страхът
от скрития зад образа ти вид –
Homo erectus…
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Пишейки коментара (не можах да се въздържа, извинявай!) се боя, че ужасно шумя при този ритъм и съм крайно неуместен пред разстилащата се печал! Но, все пак, приеми отметката "вълнуващ", която смятам, че е твърде слаба тук.
ОтговорИзтриванеТодор Сантов... Благодаря ти!
ОтговорИзтриванеУместно е, когато знам, че някой спира тук...
Не е печално вече. Случайна среща с илюстрация на Lorenzo Mattotti към непознатата, за съжаление, "Paroles pour un adieu" извика и узрялата отдавна истина... за този срещан образ.
Paroles... Поздравления!!!
ОтговорИзтриванеКогато нещата не са подплатени с истински емоции и зад фасадата прозира цинизма лъсва целият фалш на отношенията и въобще на всичко.Аз така го възприемам.А съблеченото време е безвремие.Когато нямаш свое време,нямаш нищо.
ОтговорИзтриванеmomenti-momenti.blogspot.com... Благодаря за думите ти тук!
ОтговорИзтриванеstormbringer... Имало едно време... така започват повечето приказки и разкази с поуки в края...
ОтговорИзтриване