Тъгата
на глухарчетата
по липите…
Тя отлетя.
Те й оставиха
в тревата
от разпилените си
топчета – трохи
за птиците,
които
късат с полет
от душите
на фенерите,
повторили
мечтата си от ехото –
да са поне една
от песъчинките
в рисунка
на Екзюпери…
Зелена гривна
с аметисти
се разля
върху
парчета огледало,
лик разделило
за гнездо…
студените й камъни
в зелена мекота
от собствено тегло,
бездушно, бавно
заслепяват,
изпиват от ръка,
посегнала
да ги погали
по цвета,
дъха.
Очите им
оглеждат
режещите ръбове,
описали гнездото.
Разчупени лъчи
прекъсват
в капки кръв,
полепват
по парчетата
на огледалото…
Зелени топчета.
Тъгата на
глухарчетата
по липите...
Тя отлетя.
В гнездото
капки кръв
ще мътят
аметисти.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Тъгата отлита,тогава когато животът поиска.Зная,че моето твърдение ще наостри психолозите,които вярват,че подсъзнанието може всичко. Не отлети ли,остават капките кръв,но не в гнездата,а в душите.
ОтговорИзтриванеstormbringer... тъгата приглася на самотата... и двете съпровождат него... да, животът, който с вярата у нас помежду двете балансира в пътя...
ОтговорИзтриване