Миражни разкази... Нататък

От дълго време носеше за нея образ. Тъй молеше си паметта да не забравя колко са й топли устните, очите колко са дълбоки, наситено зелени, като солени езера… извивката, която следва пътя от брадичката до шията и тръпката, прокраднала се зад ухото й от неговия, в мрака шепот… косите й за пръстите му ненаситно жадни…
И тази нощ я нарисува в празното от тъмнина пространство в стаята. Очите му наслагваха отгоре спомени, за цвят, ръцете му я ваеха, последвали усещане, каквото има паметта на клетките за нежна кожа. Стоеше редом с нея. Страхуваше се и да диша, дъхът му да не прогори видяното… Не помнеше в стоене часовете. От толкова умора през деня и в изтощение от споделените през мисълта си разкази, осъмваше скован от нощен хлад върху дивана…
Денят го грабваше с водата в банята, поглеждаше го, ако не забрави огледалото, часовникът заемаше познатото си място върху китката, обувките си готвеше за жегата – завързваше по-здраво връзките… и спираше с врата живота в стаята…
Защо е в тази пустош знаеше, но никога не позволяваше да се попита. Съдбата беше го решила вече – той знаеше пътеките, в които тя навътре на света го водеше и до кавги не бяха стигали. Тя беше сляпа, а той умееше да й разказва увлекателно, дори когато си мълчеше често.
Пленените от пясъците палми, поклащаха зелени ветрила над покривите на хотелите, ако за тях това им стигаше, а улицата, по която се протягаше оазиса, започваше да се събужда – подвикваха водачи на камилите, от непрестанното повтаряне да се върти, чекръкът в кладенеца скърцаше. Заглъхнало прокашляха моторите на малкия, измислен сякаш от децата самолет, обслужващ базата. Изрязаната граница между небе и пясъци се разтопи до очертание на хоризонт, а огненият диск на слънцето го взе. Пилотът дръпна вътре стълбата. Вратата се престори, че от пясъка, набол се из плътта на уплътнението й и този път не я боли. С издигането мислите от тази нощ потънаха. Освободиха за рутинна работа пространството…

Не помнеше отдавна сънища. Или поне не вярваше, че спомените рано сутрин са от тях. Тук тишината беше повече от пясъка, умората – и тежка и червена като залез, а стаята заместваше любимата с приятния, унасящ шум от дишане на климатик. Но този сън натрапчиво държеше първенство, напираше да стане вярно, защото се повтаряше… Замръкване, но в буря… усещане за преизподня… секундите, които осъзнават цял живот… шум от оставена следа по пясъка, последвала инстинкта си към светлина… една голяма пъстра шатра, пълна с щастие… най-нежните ръце, които му протягат ласка… и празните за всичко след “завинаги” очи… пропадане без съжаление, че тялото се свършва… Защо и този път събуждането причинява болка?!... като от недовършено желание, като от неизказаната дума за такова състояние, каквото има сянката с душа?!... Плътта си беше негова, но в тези утрини усещането беше, че съдържа две души. Влечеше го пустинята и сякаш се опияняваше от жегата. Не беше приказлив, но в тези дни открехваще вратата в себе си за повече от шепа свят, преглъщаше ключа на думите, замлъкваше… Несигурно си спомняше ту дъхавите нощи с приказки в колибата на дядо си насред бостана, ту легналата върху пясъците нощ в пустинята, с която заедно се топлеха от самотата в огъня… сълзите върху опакото на ръцете, с които го прегърна майка му, за да усети след казармата какво е у дома… и задушаващата гледка на напълно равнодушно място, събрало изгорялото си съдържание в среда на кръг, бил някога душа на дом…
В началото си мислеше за неизследван от науката пустинен феномен – миражи и през мисълта… Поразсъждава за умората и възрастта, за претоварената с книги психика, подкладена от нощите, в които пареше в очите от спокойствие. Денят, с различните задачи го отвлече и тъй забрави да усеща двете в себе си…