Неделя беше

Кой ден е днес? Не исках да го питам, но той стои от сутринта и ту ме гледа с облаците си, ту в слънце се преселва, ту е застанал като мене сам, безпомощно отпуснал длани, на къщата от всичките страни...
Днес има време. Раздава сън до късно, на който му е сладко да поспи. И по пижама пие чай, докато слуша Шостакович, с много шум от улица и вятър. Намира недочетената статия от «ЛИК». Разглежда полета на птиците, от обектива на прозорец уловен...
Днес има време да се сети, като не забрави как се меси хляб. И за разкош, и за уют на спомените в този дом. Ухае на мая и на земя, на зряло пълно… (Защо у мен е празно? Приемам обвинения. И ще сънувам как си спомням, че говоря…)
Всяко днес има име. А за да не прилича пък на някой друг, си слага дата. Така е по-добре, особено когато се повтаря в дни от седмицата вече много, много пъти... Опитва се да скрие часове, защото дните са безкрайно дълги и се объркват как да продължат следобеда. Зад синята възглавница и белите й кораби остави миг… съвсем е, колкото мигът, когато се пресича залив, за да се спусне котва у дома. Оранжево-петролената и с пустинни шарки, разпуснала по краищатата си пътеки в лабиринти, приема Днес да съкрати най-малко с час. Останалите… те си знаят, че очакването е мъчително и се открехват да ги види някоя секунда… тъй дълго ще я пазят, както звуците от гласове, когато имало е смисъл… (Ако имаше смисълът друга страна, върховете пътеки за слизане щяха да знаят...)
Днес... колко много е пълно със светло. Заболяват очите. А музика за цял ден не достига. Рахманинов забавя времето. Заслушано в етюдите му Днес не се помръдва да придвижва слънцето. А лястовиците са уморени… Да слушаме Шопен тогава! Нощта обича всякаква романтика и чака под луната думите «Сияйна», «Принце», «Ненагледна», «Тъй жадуван»... Спомен?... От мираж…
Да повървиме с тебе, Днес... “вървейки двамата - единия пред другия”, тъй както рекъл би Сократ… до ъгъла ти... с нощ.