неделя, 28 ноември 2010 г.

По пътя с облаци… което е в някаква страна

И така... Някога, много някога, всъщност, вчера, когато станах рано, а може би сънувах още, (ще питам заека, от старата ми приказка, защото той е този, дето чува сънища), изкачвах се по път, по който си вървяха облаци. Но те нали си крачат по небето, горе, а ние сме по пътя, значи долу... Е?!... (В този случай, без да питам заека си знам, било е сън.) И тъй, вървях, вървях, а пътят се не свършваше. Наоколо – цветя. Защо са толкоз странни? Обърнали си гръб едно към друго, наклонени към пътя, току, току… и да избягат. Да са сърдити? Цветя сърдити, да бе... Ама наистина приличат. А аз вървя, вървя. И вече мисля. Кого да питам за цветята... Погледнах си в краката – облаци. А пък едно такова пухкаво и закачливо-бяло, поглежда изпод дълга мигла. (Определено знам, повтарям си, и без да питам заека е ясно, че сънувам.) А облачето мига, мига, мига. А ми протяга и ръчичка. Поех я в моята и рекох: “ Здрасти! Ти май си облаче или?...”. Последва шум като от смачкана обвивка на солети. Опулих се. А той, шумът – повтори се, но вече долових едно: “Приятно ми е, Стам! Ти вече си помисли, знам, – и кротко се усмихна. – Съкратеното ми име е. Стамат се казвам, ама не мога да ти кажа как разбрах, че ще ме питаш. Така е, тук всички облаци от пътя чуват мисли. Но рядко някой се решава да минава, защото два пъти – веднъж в среднощ, което ще рече преди луната ни да се роди по ваше пладне, веднъж, когато слънцето ви е надникнало току при ден, а тук това го правим ние, цветята са сърдити. Дотук – нищо особено, ще кажеш, денонощие. Но нашата луна се ражда всеки път, когато ваши дни направят пладне, а ние ходим всеки ден по път. А пък цветята са сърдити, защото дърветата отдавна са изчезнали и никой тук не прави от небето сянка. Но аз ще ти изкажа нещо важно. Харесваш ми, приличаш ми на мама. А нея... да, нея вече от една година... няма я... Отиде си подир една усмивка в дъжд. Да, усмивка... Минават някои… Ефирни, като много леки облаци, но… са лъжовни и привличат. А после си отиват и някой облак, както си върви, заплаква... а после - свършва. Остава мъничко и пухкаво такова парашутче, прилича на същинско от глухарче... И някъде отлита, в обратното на нас, в небето... Така и мама си отиде. Но ти приличаш ми на нея. Ръката ти е топла, бяла... На мама беше същата. А и с очите гледаш като майка... И аз ще си отида някога. Но ми е рано. Дори не зная да тъгувам. За облаците туй е много вредно. ... Но, да, разказвах ти… всъщност, исках да ти кажа нещо важно. Дърветата, защо изчезнали оттук дърветата. Било отдавна. Преди да се сънува още (така се казва тук, когато е било по-друго време), наблизо, подминахме го мястото, където е била гора, с голеееми стволове, а клоните – криле от много птици. И облаци, но – цветове, които се разпуквали напролет и носели за целия ни свят най-чуден аромат. Под тях живеели калини, едни такива мънички червени буболечици. Днес някакви подобни, но със сигурност мутанти, защото имат точици, живеели при вас. Не знам, не съм ги виждал. Та те, калините, събирали от сутринта в балони ароматите. Завързвали ги със тревички и ги редели на една полянка, близо до върха. Ти май оттам дойде. Когато свършвал им цъфтежа, на дърветата, а всички тук, в света на нас, тогава, заспивали единствено и само с аромата им, калините започвали да пускат от събраните в балоните. И тъй, докато дойде следващия сън. Сън след сън, след сън, докато... не се заплел из облаците на дърветата отнякъде различен сън. След него кацнала и къщата му. Уж на дърво приличала, но пък била без клони. Уж къща съща, но пък без прозорци. И ходи. Освен това - с крила. Направо чудо. Сънят от нея бил с човешки образ, по-точно -на жена. Голяма, рошава глава и цветна. Нос – крив и месест, а най-накрая с копче. И винаги с метла. Тя, тъкмо тя се закачила из дърветата, метлата й. Най-старото дърво, от него още има пън, веднага се изказало, че тук това, което става, няма да е тъй добро, но всичките дървета се прехласвали. За първи път при тях се появила някаква метла, а върху нея – сън. Сега... легендите какво се случило, са много. Ще ти разкажа моята, която мама ми разказваше преди да тръгваме на път. Сънят с метлата, така де, жената (според някои свидетелства, тя казвала се Йожка), живяла колкото полага се на сън, това е приблизително оттук до там. Летяла на метлата и всеки път, когато се издигала и къщата й се опитвала да полети. Но Йожка, още щом дошла, заключила крилете й, а тя стояла на крака от паяк, ядосано потропвала, но слушала безкрайно господарката. Докато веднъж… от небето чули плясък на криле… на много. Извили вратове дърветата и що да видят – много птици… и всичките – с метли. Не птици, не, видели всички, щом ятото се приближило. Били досущ като съня от тяхната гора - приличали на Йожка. Извили се наоколо, обрулили със вихри облаците-цветове и кацнали една след друга точно вдясно на странната й къщичка, в средата на поляната. Настанал кикот, веселба, изпили всички аромати по балоните, откъснали останалите облаци и правили от тях белеещи коси, показвали какво са духове. На сутринта, гората се поклащала опиянена (за всичките дървета особено е забранена употребата на повече от по балонче аромат на ден, а те, разбира се изпили всичко, което ни било за лятото, за есента, за зимата, изпаднали в така наречено насищане и никой не поемал риска за прогноза как всяко от дърветата ще реагира). Откъм поляната с приятелките, Йожките, се чувал тропот, натрапчиво ръмжене на метли. Така било около мисъл време. И изведнъж се чула някаква команда, подобна на това: ”Всички по метлите!” и после много вихри, и всичките приятелки на Йожка, а също къщата, политнали. Тогава се откъснали дърветата, размахали крилете-клони, нали били опиянени, последвали ги… Изгубили се някъде на запад. От този миг разбрали всички и какво е тишината... Единственият спомен за дърветата е онзи път, на старото дърво, което имало най-здрави корени, та се откъснало на две. Днес пази само спомени… А после се загубили калините. Нали ти казвам, едни дошли при вас. Тъй както си пълзели през годините, получили по точка… за награда… оцелелите... А тук... нещата се объркали. От облаците-цветове, останали след приключението, макар разкъсани и с болки, успели да се скърпят нови облаци. Така родили се дедите ни – пълзящи облаци... И оттогава цветята са сърдити. Не идва никой да върви по пътя ни и всички чакаме от сънени години… да дойде майка, като теб...
Ти умори ли се? Да седнем някъде да се събудиш. Аз ще ти пазя сън и утре щом заспиш, ще ти разкажа по-нататък, а именно – защо си тук...”.

Нощта разгърнала бе своята наметка в дрипави воали из клоните на близките дървета. Усещах как заспиват там семейство птички по тихото гугукане. Комините на ТЕЦ, поели много, много въздух, напъваха да си освободят от тъмнината носовете с много, много пушек, с единствена надежда да възстановят нормалното си дишане, но иначе се пъчеха – наметката се диплеше по правото и им придаваше ефирност. Освен това се чувстваха облечени като от нещо нощно меко. Прозорците на кооперацията, с които винаги сутрин, вечер в полумрак, все викат нещо нямо и от страх, току да ми извикат пак и се напълниха от светлината в стаите. Въздъхнаха, а вие чухте ли?... Сънят ме дърпаше... с любопитството, което е останало от мен там, отпреди нощ, когато имах среща със Стамат. Нали го помните? Да, облачето мой приятел от пътя, по който облаците си вървят, защото е така при тях. А пък цветята им стоят сърдити... Но пък настолната ми лампа тъкмо се зарадва, защото я събудих и мигом се замисли, скрила шнур в единствения крак от порцелан и мед. Е, как да й прекъсна мислите, кажете! Едно е жалко, не им разбирам аз на тях, не съм се учила и се замислям май, че би било ужасно интересно, защото те стоят, на масите, на нощните ни шкафчета и са прочели повечето книги и то не само нашите... Дали да не заспивам вече?! Но помня ли добре къде минаваше за там, за сънищата пътя? Да видим с преговор: достигам първия си сън, на негово кръстовище (не зная как, дали така се казва и за кръстовище на шест посоки) поемам най-напред по път нагоре. После следва друго. Оттам – надясно и после на следващото съм надолу, много малко, колкото премигване и стигам онзи пън. До него ще ме чака, знам, едно балонче с аромат от Дорето… Но първо трябва някак си да стигна. А още по-напред e да заспя и да оставя сън. Такива са условията, иначе не се отваря и кръстовището. За майстори в съня, такива, дето са напреднали по работата в изучаване на мислене, предлагат бонус, по нашему нарича се награда. Ако оставиш първия си сън, отворят ти кръстовище и в този миг, ако измислиш още сън, отварят нощното небе на тяхна полусфера – прекрасно синьо, изумрудено, с ефекти от сияния, които не са ги виждали и във Финландия, защото тези пеят, посипват и звезди, които можеш да си вземеш от земята и да закичиш, колкото си искаш в своите коси. Или да сложиш по-голямата от две за брошка. Наоколо танцуват ветрове, които носят в шепите си от звездите, подхвърлят ги изкусно като клоуни от цирк и всред сиянията в цветове, далеч по-колоритни даже и от багрите, които са ни виждали очите, те мамят, за да получиш своите видения, с които да напълниш после думите. Това обаче е висша форма и трябват сънни публикации, а аз дори отскоро пиша, но са ми разказвали… вълшебници на словото…
Открих полека всички пътища, дори до първата пресечка без малко и да стъпя върху лъч от мъничка звездичка. Пулсираше. Минавал бе вълшебник. Потънал вече беше в своя сънен път и сигурно като е носел повече по джобове из някоя от дупките се е промушила, мъничката... И тъй красиво светеше! Сияеше като сърце, което е преляло обич... топлеше. Сега по-бързо ще вървя, защото има някой с мен, помислих с удовлетворение...
Остана да премина само краткото премигване и … две пухкави ръчички сгушиха ръката ми до бели бузки, а две очички светнаха от радостта на всички облаци и затова наоколо и стана вече светло. А може би достигнали пак бяхме тръгване на път от облаци, щом ме посрещна най-напред Стамат, което си е много ранна утрин. На мен се стори, че цветята са по-близки и май не искаха да си избягат от местата. Една иглика в лилаво повика погледа ми и после се засрами, а розови лалета се държаха за ръцете. Един бодил, абстрактно накривил глава под лилавата шапка с периферия, опитваше се да ми каже нещо, посочваше натам с пръст. Аз проследих посоката… Балончето със аромат на Дорето! Щях да извикам: “Хей, приятелчице мила! Била си тук, къде си? А може би дори здравей!”. Но в този миг ме дръпна нещо за ръкава. Досещате се - най-прелестното облаче, наречено Стамат. “Ще трябва да вървим, – изрече сериозно. По пътя ще ти доразкажа всичко. Нали разбираш, че тук сме чакали такова идване от сънища години, които само онзи пън ги помни колко са.” “ Не може ли да се огледаме за Дорето? Била е тук!”– опитах се да кажа още нещо, но пак бе ред да казва своя реплика Стамат. “Била е, докато е чела приказка. Оставила е своя аромат, но вече е поела в други сънища. Хайде, нека да вървим!”… Развиделя съвсем. Луната се търкулна в своя сън, а облаците заизплитаха от себе си по пътя слънце. Защо мълчим, ми мина мисъл, но се досетих, че сега е ред на мен да поговоря, а не да питам за мълчание. “Луната тук кога расте? И свършва ли, ако расте?”- попитах. “Расте, но случва се, когато спи и виждат я единствено на облаците сънищата. А преди малко се търкулна във съня, с което свърши.”- прилежно обясни Стамат. “А слънцето, което се изплете от преждата на облаците, защо не може да е облачно и да ви пази сянка?”- отново бях на ред и го попитах. “Защото преждата е суха, а е така, защото сме вървели твърде дълго в пътя и сме изсъхнали по краищата. За да запазим себе си, като вървящи облаци, изплитаме от сухата си прежда слънце и после пак – растем като вървим и в другата ни утрин правим слънце. Сега, обаче идва вече времето да ти разкажа и за задачата, която те доведе тук… Ще трябва да рисуваш. Но не с бои. Боите ни били заключени в онази къща, която имала крака от паяк, на злата сънна Йожка и се изгубили с дърветата. За да се върне всичко, да се обърне пак света ни, ще трябва да нарисуваш своето небе и нас, и фазата на вашата луна, и цвят до цвят в дървета, и цялата гора, която някога си виждала, и слънцето, като улавяш наши мисли. Ти разбираш ли?”- ме прикова накрая със въпрос Стамат. Когато спя едва ли нещичко разбирам, дори не знам дали излъчвам неразбиране, но някак кимнах в знак на нещо свое, което значеше разбиране. “Какво ще ти е нужно?”- попита пак Стамат... ... ... “Помислих твърде дълго, нали видя измислените многоточия. Ще мога ли да искам музика?”- опитах се да си представя своето желание. “Ще имаш само своето въображение и паметта на музиката ти, която ще се отвори с помощта на онзи аромат, останал ти в балончето на Дорето. Започваш ли?” – ми рече бялото приятелче. “Започвам... Даже виждам, че сме до билото, Ттук някъде ще седна, наоколо добре е разположено платното.” Приседнах, а облачко пристъпи, потърси с пръст нослето ми, потърка го и рече: “Това ти е за сбогом. Когато свършиш, аз няма да съм вече тук. Ще те погледна светло отвисоко. Ти видиш ли ме, кимни и ме дари с усмивката си.”. Очите ми изпитаха от този ужас, който връхлетя след думите на облачето. “Не, няма да се свърша, - рече, разгадал от ужаса. Ще съм летящо облаче. Дори да свърша някога, ще стана пак, когато слънцето се вземе по небето и напече гората, а после и цветята. От парата ще събера отново себе си и ще им пазя сянка, докато свърша някога отново... Ти знаеш, че това е кръговрат.” В мен звучеше музика, а в най-далекото изникна ствол. Израсна нависоко, покри се с устремените нагоре клони на топола. Последваха го още... А после заговори мъничка брезичка... бял чинар. Допря го дъб и още... По-близо идваха и борове. Едва се виждаше сред тях от пътя. Белееше... от облак сън ли бе?!...
Повя ме вятър, погали ми немирен кичур, наметна ме с отнякъде намерено мечтание и двамата изваяхме луната... И заблестя с най-ослепителна усмивка... Но тъкмо да ми каже нещо и се загърна в някаква наметка. Я, тя махаше със свои краища!... Как тъй кой махаше? Наметката. Наметките са с краища. Луната пък е кръгла, винаги, дори когато е нащърбена пак няма край... Но... но може ли това да е Стамат? ... Едва отроних мисъл и ме близна капка...
Зад новата гора зарозовя, изгърби тъмното и пукна най-красивата зора, а миг след нея се излюпи слънцето... Разтърка си очите – за първи път не бе изплетено от прежда и чак не вярваше какво очите виждат. В гората нещо пееше, цветята се прегръщаха със аромати, а пътят беше прашен и идваше отнякъде, но днес къде отиваше... това никой не знаеше...
---------

15.04.2008 г.

петък, 26 ноември 2010 г.

Чадър, късен есенен ден в топла стая след дъжд

Чадърът,
с капки дъжд,
изтекли в ъгъла,
върху килима
в синьо,
под доминото
на прозорците,
посегнали
да подредят
лирично светлина,
до кошницата
с ябълки,
отпуснали цвета
от зряло лято
до тежката мелодия
на есенните думи.
Чадърът,
с правилните
линии
бамбук,
превърнати
от нечия ръка
в извивка,
в последното
докосване
за капка.

вторник, 23 ноември 2010 г.

СЛЕД 2105-та, някъде…

Принцеса Плъх живееше в старите колекторни шахти. Сама се нарече така, защото ходеше с наметка, която приличаше да е от кожата на някой плъх, но си беше карнавален костюм от детско представление. Откакто я намери, се чувстваше добре. Спомни си любимата приказка на Шарл Перо, “Магарешката кожа”.
Отдавна нямаше ЖИВОТ на старата планета. От сградите навън, които тя използваше, за да рисува по фасадите, се носеха безшумно единствено и само многото безобидни сини духчета с невероятно ококорени и любопитни, бели, огромни очи. Принцеса Плъх живееше, по-точно нощуваше и пазеше скъпоценностите си, в една естествено издълбана ниша близо до изхода, а може би до входа на подземния колектор, почти в края на града. Скъпоценностите й се състояха от: корица на детска книжка, от която се разбираше, че е за приключенията на избягала коала, едно голямо червено копче, парче молив, използвано билетче за метро, разкъсана от разлистване салфетка с изрисувани по нея геометрични фигури, от които тя се учеше на форми и разбираше какво са представлявали някои необясними странности, които срещаше всеки ден по улиците.
От лявата страна на своя настоящ дом Принцеса Плъх си беше изрисувала бяло куче. То хем имаше предназначението да я пази, хем преди заспиване му разказваше свои спомени. Така нямаше опасност да забрави и без това толкова малко помнещото се.
През деня обикаляше по улиците и си търсеше място по фасадите, където да рисува. Беше открила в едно помещение количества боя, с които да направи този свят еднакво бял или еднакво черен. Рисуваше, за да помни. Започна с цветя. И всичките бели, и цъфтящи постоянно, и навсякъде. После “завърза” кучето за едно стъбло на дърво, което имаше за корона сателитна антена. Нарисува себе си с лятна шапка и лейка. Поливаше дървото. Останалите й дървета, за растежа на които се бе погрижила ръката й, бяха все с черни стволове и с много, много бели цъфнали цветчета.
Себе си срещаше често, защото се беше изрисувала почти на всяка улица: ето тук, на седма, стои до телефонна будка, откъдето си раздава рисувани монети. На тридесет и първа е с кошница и отива за гъби. А тук, на седемнадесета е върху гърба на бик, а той току-що е изникнал из под опадала мазилка. На ъгъла на седемнадесета, точно преди улицата да се слее с площада, излита ято гълъби, а тя е седнала до бял фонтан.
Когато много я заболяваше от липсата на ЖИВОТА, който някога е имала, отиваше до камбаната на църквата, останала в подножието на камбанарията си. Изглежда от взрива въжетата се бяха скъсали и тя се срутила в последния си звън. Присядаше до нея и почукваше с червеното си копче (то от всички скъпоценности, които притежаваше, имаше единствената привилегия да я придружава в посещенията й навсякъде). Допираше ухо и чакаше да се събуди нейния звук и да й заговори. Най-често казваше, че тъгува за въздуха и за посоките на вятъра. Всеки път я молеше да избърше праха от буквите, които споменаваха родителите й. Казваше, че се страхува да не би да ослепее някой ден и да пропусне гледката от своята камбанария. Горката. Не знаеше, че този свят, който помнеше, го няма вече. Може би, ако успееше да си припомни повечето звуци, можеше и да го отвори. Толкова е тъжно да си сам и беззвучен! Принцеса Плъх усещаше това с връхчетата на пръстите си, докато галеше пиринченото тяло на камбаната…


Отдавна ли беше ЖИВОТЪТ и колко е това отдавна за времето, откогато е СЛЕД?! След последното заспиване в леглото под приглушената усмивка на маминия лик (ах, колко бързо избелява, като снимките от намерения на тавана стар албум), след нежното докосването на устните й, след ритмичното тиктакане на часовника с препускащите кончета, след далечната приказка на славеите от двора, след прегръдката с веселия клоун Арлекин с голямото червено копче, което си въртеше винаги из пръстите, докато заспиваше… Не, сега е СЛЕД. А това беше последното преди да стане СЛЕД…
… Събуди се с усещане за недовършен сън и прилика с тревога. Дори не знаеше тревогата какво е – чувство ли?... В ръката стискаше голямото червено копче. Нямаше го Арлекин, обаче. Болеше я главата и беше тъмно. Миришеше на нещо много изгоряло. Усещаше, че е навън. Леглото беше твърдо. Протегна ръка да потърси завивката. Напипа буца пръст. Завивката я нямаше. Леглото – също. Без да иска разбра, че няма вече никой и заплака…
Не знаеше какво е време. Но не беше малко това, през което седя и не се опитваше да спре сълзите. После стана и като опипваше с крачета почвата, тръгна по посоката, която й диктуваше нещото отвътре. Вървя известно много време. Ако не беше СЛЕД, сигурно вече би развиделило. Стана леко по-бледо сиво. Беше виждала този оттенък въздух. Когато той се появяваше, до училището ходеха с маски. Всички хора приличаха на двукраки животинки, които бяха с еднакво белички муцунки. Децата се смееха и недоумяваха защо родителите им оставаха толкова сериозни. Винаги като се срещаха разговаряха. Принцеса Плъх бе дочувала отделни думи, които не разбираше, но често споменаваха една от тях – взрив. Как можеше една дума толкова да натъжава лицата?...


"Аз бях принцеса. Принцесата на мама. Имах си и име. Но какво ли значение можеше да има едно име, когато се живее СЛЕД. Иначе името е важно. Ако не беше така защо тогава мама толкова държеше да го казвам, когато подавах ръката си на възрастните дами, които посещаваха ателието й. Мама казваше, че всяко име носи музиката на човека. Когато се научиш да го изричаш с точната интонация и тембърът ти да е в съзвучие с интонацията, тогава се отключва музиката в теб. Музиката може да не е само звук, пак казваше мама. Музика може да е цвят или хармонично изразяване на цветове върху платното на художник, каквото и да означаваше това. Дори и цветовете по палитрата, онзи смешен шарен картон с дупка, можели да изразяват музика. Мама беше художничка. Обичах да стоя при нея, докато работеше. Беше по-интересно, отколкото играта с децата на съседите или от скучните въпроси на старата леля Ема, при която мама ме оставяше, когато отиваше до големия град за платна и бои…"


Когато навън вилнееше буря Принцеса Плъх ужасно се страхуваше. Тогава се появяваха онези странни тръпки, които вледеняваха ума и плъзваха по тялото, отваряха очите, както са затворени и се населяваха с видения, а до слуха изпращаха потайни звуци, прилични повече на стъпките на същества, които дишаха чрез тях и ходеха по въздуха, а той шумолеше като разклатена в чашата престояла вода. Следите им оставяха в съзнанието й дългите отблясъци на неразгадано тайнство.
Не помнеше откога започна да си изучава стъпките. Но беше много скоро след като разбра, че като се страхува, дочува как се движи и страха. Ако вървиш в тревата бос, утро е и леко хладно, а росата е поникнала, тогава стъпките са топли и настръхнали, разгъделичкани. Когато си в стаята с рогозката на пода, тогава стъпките шумят като тръстики и хлъзгат чувството за волност някъде из пясъци. Ако си на брега на топлото море (това се случваше на Принцеса Плъх всяко лято), ще различиш поне два вида твои стъпки. Едните са парливи, хапещи петичките с пясъчните зъбчета, а другите са меки и успокояващи като целувката на майка по горящото от топлина челце. А стъпките в твоята стая са като прегръдки и са дълбоки, колкото очите на луната в кладенец… От дългото ми изучаване на стъпки съм получила халюцинации, както казваше мама, помисли си Принцеса Плъх, за шума, който й се стори че дочува вчера като минаваше по моста над изведнъж изтеклата река. Шумът приличаше на изливаща се от тясното гърло на бутилка вода. Наоколо все така бе сухо, сухо. Дъжд не беше валял. Небето беше край. А някога беше синьо и безкрайно, и безкрайно шумно с птици и усмивки на сапунени мехури, с които всяко от децата се забавляваше, когато беше слънце… После забрави за шума. Нарисува си хвърчило. Но то остана да я гледа странно тъжно. Не го пое шума на вятъра, си рече Принцеса Плъх... Не можеше да нарисува вятър, защото нямаше за него цветове. Не беше чувала да има черно-бели ветрове. Те всичките, от малкото й дни в ЖИВОТ, обичаха да си обличат шарените ризи от простирите и да разперват роклите с лалета, като разменят най-забавно шапките на хората… Обеща на тъжното хвърчило да дойде на другия ден и да му нарисува дракон. Но без опашка. Така хвърчилото ще се усмихне от странната гледка, а после ще предложи, на дракончето, да му подари опашката си. Ще станат и приятели…
Вечерта разказа нови спомени на бялото си куче. За шарената тишина, която се излъчваше от тубичките с боя, за светещите струи от прашинки, които пращаха лъчите слънце през прозореца, когато беше край на избягало лято… Като коалата от моята корица, помисли си Принцеса Плъх, въздъхна и съня сгуши топлата й главица…


Тази сутрин беше по-различна. Нещо й щипеше нослето отвътре. Като излизаше от своя нощен дом, забеляза, че лапките на кучето изглеждат като мокри, все едно е вървяло през росата и козинката му се е набола с мокри иглички. А по стволовете на дърветата имаше следи… от сълзи. Веднъж бяха излезли да наблюдават живота в полето и докато пресичаше черния път през нивите се спъна и падна. Не я заболя от болката, а защото цялата се покри с прах и всички деца й се смяха. Опита да сдържи сълзите, но няколко успяха да избягат от очите, а вкъщи им видя следите в огледалото…
Продължи по улицата. Отхвърли мислите, които носеха спомени от ЖИВОТА. Трябваше да зарадва днес хвърчилото. Стори й се, че то я посрещна с някаква надежда за изпълнено очакване. Откъде ли можеше едно хвърчило да усеща, че някой е обещавал да му нарисува нещо или че този някой може да си е помислял за него, докато си е мислел въобще?
Принцеса Плъх рисува като за последно. Остави от сърцето си, а дракончето без опашка я поглеждаше с очи на нещо живо. Ръката й все натежаваше на ляво, уж да оправи крайчето прегънала се люспичка. Но тя отново се загъваше и на очите й се струваше, че люспичките мърдаха като при дишане на детско сърчице… Детско.. Да, тя бе дете… Колко много би се зарадвала сега и на децата на съседите, онези две малки момиченца с еднакви личица и лунички като мънистенца, разхвърляни по нослетата и бузките им…


Градината след дъжд изглеждаше като вълшебна. Листата тихо си шептяха с капки. Короните се стичаха по стволовете и стигаха до корените си, а те пълзяха сред тревите, минаваха пътеката и стигаха до кладенеца чак. А-а-а, оттам си черпят шепота, разбрах, за да примамват вятъра в листата и после да приспиват в люлка всяка нощ, си мислеше Принцеса Плъх, когато се досещаше за този спомен. Пътеките пък са вечерните посоки за беседката, където пейките обичат да разказват приказките на отсядалите в търсенето на мечти майки, но когато те били момичета и особено когато след мечтите им излизала да рисува с акварелите луна. След дъжд градината мирише топло, тихо. Понякога извиква изненадата от някоя откъсната от листенце капка, понесла бързата целувка за нечие носленце…
Това какво е, докосна си Принцеса Плъх лицето. Приличаше на капчица, но тя не знаеше дали наистина почувства, че това е мокро. Докато пръстите й се допитваха един до други, закапаха и още капки. Така приличаше на сън, защото тук, откакто тя живееше, дъждът валеше само докато го сънуваше в съня си. А капките все повече и повече опипваха лицето й, косата, започна да й пари под наметката от мокро. Ръцете се разтвориха сами, обърнаха нагоре длани, ловяха всяка капка, а а очите й изписваха щастливи мигове. От белите цветчета на дърветата се вдигнаха ята врабчета. Фонтанът пусна всичките накацали около него гълъби, дърветата изтекоха в пръстта, небето си открехна тайнствена врата и се изсипаха от нея всички цветове. Дъждът заискри по тротоарите, изми фасадите на къщите, а вятър от криле на гълъби подхвана за усмивката хвърчилото и отлетя с него по посока на една широка, двойна, светнала дъга, като си взе опашката от дракончето. А то пък беше станало такова смешно, мокро рошаво и тъй като Принцеса Плъх му бе оставила от своето сърце, разтръска козинката си, премигна бързо и подскочи, настигна я и завъртя останалото малко опашле, защото всъщност дракончето беше куче и издаде звук на радост, за който всеки слух навярно е мечтал. Тя се наведе, грабна го бързо, притисна го с ръце към себе си, усети топлинката му и тупкащото сърчице, а то я близна с розово езиче…
Отнякъде изникнаха лъчи на слънце, разресваха на малката принцеса миглите, а нечие познато, мило, близко, преливащо от трепети докосване я галеше с ръка на майка. Косата й поемаше целувки, шепот, дишане… “Мари, ще си отвориш ли очичките?” – а този глас й бе познат. Дъждът я мокреше… “Мари, принцеске моя малка, сънуваш ли? Хайде, отвори очи! Ти плачеш, мила! До теб е мама! И още нещо чака да погледнеш, хайде!”… Едно познато топличко езиче, докосна личицето й, погъделичка й с мустаче бузката. Принцеса Плъх премигна сънено, невярващо. Премигна пак, отвори светлите очички, огледа всички – прозореца с пердето на шишарки, мама, с усмивката си най-голяма, сандъчето с играчки, картината до гардероба, любимата възглавничка и Арлекин с голямото червено копче под завивката и… малко черно кученце, което я разглеждаше с очакване да го познае… “Добре дошла, сънливке, у дома! Какво те натъжи, детето ми, в съня? Май че си плакала? Защо? Защото си самичка? Без приятелче? Дай да изтрием бисерните ти очички! Виж кой е тук, това прекрасно малко кученце! Прилича ми на драконче, какво ще кажеш ти, я погледни! Хайде да му измислим име!”
Мари прегърна силно мама, притихна до гръдта й и промълви: “Сънувах, че светът го няма, мамо. Не искам да живеем никога такъв ЖИВОТ, от който да остане свят без нищо живо. Ще ме научиш ли да бъда като теб и да пазя за живота ни природата?”.
---------------



Много рядко съм се замисляла за време СЛЕД, макар да се вълнувам от глобализацията, от жестокото ни отношение към природата. Не съм се опитвала да си представя какво би се получило, ако продължаваме да унищожаваме с консумацията си света. В горещите, разтапящи жеги ходех с влажна маска, защото дишането сред изпарения на асфалт и изгорели газове, задействаше бутончето за самосъхранение. Отдавна дъщеря ми е голяма и спрях да гледам анимация. Комикси - също. Онзи ден попаднах на снимки с интересни графити в едно списание. На една от фотографиите ме гледаше мило момиченце с влажни очи, което беше с наметка от плъх, а може би беше не само наметка. Наоколо къщите като дворци от приказка, но със странни, изгорели, празни очи, а дърветата бяха онемели и застинали, останали сами и голи. И не разбрах как за час изписах няколко листа в тетрадката... Не знаех какво ще се случи с героинята. Не съм замисляла сюжет (не ме бива в писането на разкази, поради тази причина). Днес знаех как ще свърши тази приказка. Няма ненаказано добро, ми каза един човек. И все пак, нека да бъдем добри, казвам аз!

31.05.2008 г.