сряда, 31 август 2011 г.

Имаше ли вчера светлина?


Днес сякаш по-различно сутрешният лъч наднича между прашинките по очилата, разделя цветовете на дъгата по кожата на бузите и бръчките, оставени там от последната рождена дата, ми се усмихват отразено свойски...

Забързано забравям лоши думи и погледите, завистливо мен препъвали. Преплитам нежност в плитката на дъщеря ми и с най-добрия поглед я изпращам. Запомнила съм колко много имам с нея. И колко дълги са ни дните през сезоните.

Шумът от нощните коли, които надпреварват времес фарове, заспива призори и светлината се рои от синята душа на планината. В съня протяга длан и мисълта се пита: от вчера ли дойде или в очите ми те ражда този ден?

Кафето още с аромат тежи на стаята, държи в плен сънищата ми, докато профилът на сянката не ми помаха от дивана. Там слънце от прозореца наднича и цветовете на покривката привлича. От вчера незплетените бримки светлина наниза около новите листа на индришето.

Избирам новите си дрехи за срещите навън. Отключвам в себе си поета да ме попита: „Ти знаеш ли дали и вчера имаше в деня от светлината ?”. Замисли ме, нали? Та затова ще кажа: да... но в моите очи тя беше друга... и още повече - остана в образа на вчера...