неделя, 31 май 2009 г.

Опитах в седем, но и без тях съм аз

Забравих ли, когато сядам с пръстите върху клавишите, да разсъждавам и за себе си? Приятелите оредяха... навярно също като мен забравили или на пощальона чантата е скъсана, а той - отдавна в пенсия и никой не приема да работи пощальонската му работа.
Последната мъгла притича през листата на липите и меко се изля в коритото на шумното крайречие. Небето е изпънало копринената синя риза, държи в ръка букет с балони, рубинени на цвят и перлени и търси си илика на ревера. Дали си мисли необятното, когато пише с буквите на времето, на себе си ли прави описание или оставя ги на нас, задавайки така загадки?! Всеки сам проявява съдбата си, като живее.
Да кажем, веднъж това, че сме приемници на скитащата се тъга не е добра черта, но в следващите дни тъгата ще докосне тези, дори за нас си струни най-невидими и ще прокапе от очите в сълзи на добро... Да, никой не обича тъжното, пробягва с погледа етажите на стих или заобикаля камъните от меланхоличната градина на есе. А тъжната душа у себе си таи най-нежно цвете... листца отваря нощем то, когато е изпълнена с безлуние или когато дните са достигнали брега на вятър...
Заглеждам по-навътре в себе си. Изписани стени, една и съща дума с едър шрифт - неверие, недооценка на това, което съм градила и което нося. Невидима ръка очите ми с превръзка от отрязаната моя плитка е прикрила и ме възпира с тази сила на прекъснато доверие...
Навътре, все тъй в нивото от неверие, едно голямо слънце се извира, пее, улавя непознати звуци, пропуска ги през призмите на моя слух, насочени към тупкащия пулс... от тях в душата сгрява и зазвучават с музика в хармония... Понякога си мисля, колко ли съм грешна, когато крия в стаята си този глас?! Съвсем наскоро, преди дни, една приятелка-съблогърка, която ме откри дори в реалното, постави да ми гложди по очите на съзнанието този въпрос: когато с раждането ти е спусната и дарба, не трябва ли да я споделяш с другите?!... Та затова и слънцето при мен живее заедно с неверието...
Къде да гледам после? Изписани килийки запечатано приятелство. Не е за вярване, че може мед, събиран с толкова любов, накрая да оставя този горък вкус предадено доверие, продадено, заради сребърниците надежда за известност. Как ли ще се нарича в мен черта такава: окървавената стрела, в гърба отзад забита, на цвете в дръжката да се превърне за думи на пътека цветна? Надявам се да не е глупост...
Сигурна съм, че там, в душата на сърцето, е моето единствено съкровище, богатството, което имам и което също е с душа, изпълнила до капка дните ми вече 23 години. Сигурно нямаше да съм познала толкова живот, ако не беше ТЯ, подаръкът за моя ден рожден, от който да ме продължава... ТЯ, моята ЯНА... Прегръщам те, дете!
Когато искам, като слушам разкази за върхове, разглеждам снимките на покорилите ги... когато изявявам своето желание да съм за миг там и от очите на скалите да погледна, дъщеря ми се намесва: "Не бива, мамо! Не е за теб... Защото тази красота ще те убие!"... И аз си трупам от видяното чрез другите навътре в мен: стон от оглушал да се катери по скалите вятър... парченце облак помежду зъберите скъсан... червената от кратък миг на залеза скала, на моите очи за дар... шум от заглъхващи в нападали иглички стъпки... извивка от бръшлян, надвесена да се огледа в лоното на езеро след скочил водопад... понесла цвете мравка... от благия на лястовица поглед в тишина отвътре на гнездо, когато мъти... от самотата на вглъбена пейка, която още под кипариса на църквата стои... препълнена от липов аромат на юни нощ... почуда тиха на светулка върху перваза на прозорец...
Видях, че се забравих пак сред всичкото това, което съм си скрила, за да живея в този свят реален, по правила, които все забравяме под рамките на обществото...
Ако не съм сама и ако ти, който влезе тук разбра от моето послание, сложи едно голямо многоточие за "да"... Благодаря!

събота, 30 май 2009 г.

Събуждане

Накъсано въздишат
от съня ми сенките,
между оваляната светлина
на миглите притичват,
объркано прибират роклите,
декорите се стапят
от разсъмване.
Навън се стичат
лабиринтите,
надвесили зелени вежди
върху арките,
в посоките на стълбите
отмерват ъглите
на часовете за пътуване.
От нощно лилаво
зарозовява по прозорците.
Филизите от акварелен цвят
растат
и се разделят на петна,
от покривите литват
като гълъби
и се посипват
с първите лъчи
на слънчевия дъжд...
Добро утро, днес!

сряда, 27 май 2009 г.

Обет

Красива
самота
оглежда
звуците
на тишина
в небето.
Сърцето ти
от този миг
е връх
и притежава
цялото това
беззвучие.
Безизразен
обет
полагат
камъни
пред облаци
за неподвижната
променлива
на своята
природа -
търпение
до някакъв момент
непредвидимост,
каквато е
надеждата,
която даваме
за лек
на нашата
преходност,
наградата
за тази смелост -
да повярваш
в себе си...
в това,
в което избереш
да вярваш.

неделя, 24 май 2009 г.

За празника

Пореден празник,
на който
ще загърбим думите,
забързали си
делниците с крачките...
Божурите
ще са свалили роклите,
та да възкръсне красотата
в другата година,
а косове
ще възхваляват
пак със песните
цвета на своя си живот,
дарен с черешите.
Щурците ще се молят
в нощите
за светлинките на светулките,
а денем ще настройват
по тревичките цигулките.
Листата ще тъгуват
за врабчетата,
подгонили праха
на пътищащата по полетата...
Ще бързат часовете
да са в крак със времето,
ще си предават
с ударите на сърцата
на рокендрола от акордите
и ще тактуват песните
със газ в моторите,
отдали свободата си на волята,
дори в отминалото да са млади.
По малките ръце на внуците
ще сричаме уроците
на обичта си
и по алеите ще търсим с тях
да ни докоснат с дъх
останал в стъпките
от пролетта на някоя година.
Камбаната на църквата
ще се поклаща в такт
в приспивните ръце на вятъра.
Монахът ще отмерва
с ударите на клепалото
отрязъците тишина
и ще загръща в тях
на всекиго от нас за вкъщи
по мъничко парче от празника...

събота, 23 май 2009 г.

Ако нямаше хора...

Ако нямаше хора…
и тъгата
не би тъй стояла -
до присядък солена,
от търпение
седнала в погледа…
За какво ти говорех?
Вече спирам да знам…
Този свят
произвежда роботи,
дето късат
с грабливо мълчание
в стих обрасли души...
Ако нямаше хора…
птици щяха да вият
и гнездата,
с обичта си прорасли,
с нокти,
впити в сърцата,
от Бога да крият…
И очите си щяха
с криле да изтръгват,
да не види той
в тях отпечатък
и извае пак
ново човешко подобие…
Ако нямаше хора…
някой щеше ли,
от ръцете описал следи,
този кръг да се моли,
някой щеше ли
да натисне
и с тъмата на спусъка
тези чисти очи да затвори…
да застреля от упор земята…

четвъртък, 21 май 2009 г.

Лунатично непредсказуемо

В голямата и с шарени тапети стая,
затворено в кутия на часовник,
прискърцваше зъбчато времето.
Голямата стрелка обичаше,
сърцето си върху ревера носеше,
в пореден опит да плени това,
рубинено примамливо изгряло
върху кокетната извивка на перо
от шапката на малката –
без възраст дама
в избеляло тюркоазено.
Луната пареше стъклата,
бележеше по циферблата ъгъла,
оставен от махалото в закана
да среже връзките й с миналото си
и тъй да си спаси окото от безсъние.
По покрива блуждаеха отнесените мисли
по жадните за сънищата лунатици,
с нарочен план – да пресушат луната.
Дърветата протягаха листа
да чуят серенадата на вятъра,
в нозете на замислена
за романтични стъпки стълба…
на измечтана среща в полумрак
постави първите акорди,
за нежното докосване
на пръстите по кожата,
настръхнала за блус…

Зад повея на вятъра отвън,
белязал тихото си влизане във стаята
в следа от трепет по зефира на пердетата,
щурците още викат името на моя сън…
Ти чувал ли си го поне веднъж във твоя?!

сряда, 20 май 2009 г.

Издигане, възход, произход, начало, изгрев... или нещо друго

И когато от скука,
в безвремие,
в безпространственост,
в мисъл отворена,
полетя вдъхновено,
влезе в птица,
закръжа в любопитство
да види открито света,
да допре хоризонта с крила,
да прозре тази лента,
опасала кръгло кълбото,
по която не спират
да крачат направо,
на която от двете страни
е животът…
какавиден пашкул,
в който спим до разсъмване,
и природните скъсани дрехи си крием,
радостта по стените изписваме
да повтаря лицата ни с бръчките…
до съня, който няма да свърши…

Бавно с поглед прочете света:
детство,
палячо в количка на две колела,
островърха раирана шапка…
сянка,
която повтаря това
и се смее на всеки,
когато върви зад гърба…
бели къщи без покриви
и комини със дим от гнезда,
тъмни, плътни на цвят
силуети на хора,
по земята не стъпват,
с ходила от кокили вървят,
газят жал в брегове,
трупат кал по прозорците
на голяма,
проветрива шатра със купол,
взета в заем от цирк…
а децата вървят
покрай нея без път,
устремили напред
своя поглед да търсят…

Уморен от шума на крилете,
които го носеха,
скри очите си в дланите,
и безсилно притисна тъгата…
Пропълзя между пръстите влагата,
по челото на облак прокапа…
Заваля…
Дълго-дълго земята изтрива…
Блесна малко глухарче,
бели камъни
пътят на струйка проводиха,
а дървото
пред прага на двор прошумя
и съблече си дрехата
в поза на чакала майка.
Домовете прогледнаха
през слънца от прозорците…

Само него го нямаше..
с очите му гледаше
как палячо,
в количка на две колела,
му превръща мечтите във птици…
И след тях полетя…

вторник, 19 май 2009 г.

Портрет на стена с прозорец и сянка

Далече зад една жена,
почти изпълнила
стената до върха,
приведена вглъбяваше се
в мислите си сянка,
отминалите дни
си проектираше
във ореолна кинолента.
Нощта разглеждаше
през любопитството
на воайор.
Намираше забавна
тази своя дейност призори,
преди сама
да се надипли в храстите.
Открехна мъничка пролука
с хлад,
прекрачи рамката
от светлина на лампата
и се притисна в сянката,
през миговете й да се усети
в частиците от ден със слънце,
когато краят
се завръща в утре
и тъй да оплете най-жарките...
от пепелта им
своята душа да сгрее.
Стъклото на прозореца,
за кадри дебнещ фотограф,
единствен я видя -
Една Голяма Нощна Сянка,
облегната напред
и устремена да изчезне
по мисълта на сън
към вкаменена вечност...

Петна от тишина
отвън се бавят,
разкъсват паяжините
с видения.
На пръсти се разбягват
недоизтлели силуети.
Развиделява вече...
от стоплените сенки.

неделя, 17 май 2009 г.

Ведро = на свободата да живееш

И тръгна утрото,
направо през нивята.
Следите на мъглата,
мажорно, с пръсти,
на слънцето за мисълта
тревата проследи.
С акордите на банджото
безгрижната походка
на деня изтръгна,
преметна раницата пъстра
на поляната,
от парата
на стоплилата се роса
си гребна с шепа,
разроши кичурите на върба,
от слънчевите зайчета
в реката взе усмивка,
подсвирна
с песента на кос,
помаха на косачите,
ръка приплъзна
по коприната на макове
и разтопи остатъка
от свое очертание
в сребристата омара
от дъха на хоризонта...

събота, 16 май 2009 г.

Не съм… А може би не знам…

Аз не съм аз,
а този някой,
който
навътре в мен върви
и слага знаците
поравно -
след плюс и минус,
поотделно,
когато посещавам
всеки миг
на своето
отмерено условие
от уравнение,
за тишина,
с която разговаряме
през чашата,
застанала помежду нас
и питието от въпроси,
които е събудила вратата
със свития ми образ,
докато чакам да изляза.

петък, 15 май 2009 г.

За думите, изплакани от огледалото

На кладата на думите до бяло
изписва пламъкът им имена:
Наричай ме, Мен запази по кожата,
Пусни ме в себе си навън...
Шахматната дъска поиска
да изиграем партия през огледалото...
Алеята прие на двама сенките,
прегърнали с ръце душите си на сам...
По жиците, до бяла кърпа,
накацали са щипки.
С невярването на еднакви гледат нея.
Тя като лястовица пърха
и с краища събужда погледи,
които може да поискат щастие...
Тревите са прегърнали нозе на пейка.
И тихо ще растат с желание
да стигнат до сърцето й...
Нощта брои в лицето
секундите по незаспивалите бръчки.
А утрото ще помни щрихите от тях
по белезите от отблясъци,
пришили отражения в мълчанието
на събуденото огледало.
И после цял ден ще разтяга пътя,
и ще затваря мигове във фотографии –
огледала отминало за спомени.
Във вечерта ще се смали
до капката измито ежедневие.
Парчетата от издълбани щрихи
на несънувалата още нощ
ще зейнат празни,
а тъмнината ще отнеме твоя лик,
за да изпълни себе си...
Луната слуша моята ръка как пише стихове.
Свещта догаря с аромат на билки.
От чашата мълчи покоят на водата.
Потапям поглед в нея да търся светлината
и в капките на свое отражение
да си намеря образа отново.
Лъчът завършва с острия графит на молив,
задраскал ми мечтите за очите в огледалото,
които ме живеят днес - оттам към мен...

сряда, 13 май 2009 г.

Очите ми отпиха

На дъщеря ми Яна,
която "положи" две планини
в "слуха" на залата...


Сред тишина от ангели,
насядали по ореоли на светци
да пазят тяхното мълчание
и белите стени на преклонение
пред този дух възраждане,
излязъл от амвоните на църквите
да ни предложи стълбите,
които водят в зала за молитва...
През гласовете на потайна Странджа,
разтварят в стъпките на нестинарки,
отгребали душа на извор
в среброто на котле
да съберат усмивката на слънцето
и с нея да потърсят
девствени поляни зеленика...
Баири топлят гърбове в лъчи на утро.
Глас на едно сърце
завързва на Родопа кърпа,
подканя вятъра да влезе в гайдите...
Извика болката, когато се роди,
изтече от ручилото,
превърна се в скала
и в гръд,
която да приеме радостта,
се прероди...
Отекна песента,
преплете си душата
с тази свобода на планина,
събудена в очите...
Притихнали стояха до светците ангелите.
Преклонено мълчаха в белотата на стените.
Изпращаха по стълбите
измолените с песните пречистени души.
Сълзите им разказваха,
че тази вечер са дочули глас на ангел...

*Благодаря ти, мило мое момиче!

понеделник, 11 май 2009 г.

Поведено от споделеното

Тъжно лятото свири.
Под пръстите
на уличния музикант,
разтяга сякаш моя дъх.
В клавишите
са ненамерените улици
и ситният забързан ритъм
на града
от времето, когато
с бялата поезия те търсех
по стъпките,
които си оставил за следа
в паважа
и в залеза на уличните лампи.
От лятото остана онзи стих,
където имаше спектакъл,
без предварително
закупени билети,
защото беше плиснал изведнъж
и беше неочакван,
тъй както нощен дъжд.
Днес мисълта ти
ми припомни лятото.
И вятърът от лястовичите криле
в изваяното им гнездо
очите ми поведе.
В захлас оттам
гласът на ласка се люлее
и лятото забързва в мен
за колело от шапка
и светофар
от силует на морски бряг,
маяк за моето желание
с ръцете на душата ми
студената му,
хладна светлина да сгрее…
По облаците зазорява вече.
Измитите през тях лъчи
целуват дъхавите устни
цъфнала акация.
От вчерашната ми носталгия,
остана само песента на точката.

събота, 9 май 2009 г.

Сутринта от вчера... описана днес (едва)

Изсветлява по края
на нощта хоризонта,
по тревите в росата си ляга.
Белочела скала извисява снага
и в пътеката утрото пуска да бяга.
Вдъхна с пъпчици глога
цвят от първи лъчи
и полека въздъхна
в ситни, дъхави, бели очи.
Синевата се спусна
върху сънния град,
в керемидите плисна,
през улуците стигна паважа,
а ликът на луната
на чардаците в люлките,
сред мушкатото втъкна.
Там, по склона, реката
е проводила вече мъглата
да размерва върха -
колко часа лъчите
на днешното слънце
да рисуват поляните.
Бърза светлият ден,
на небето изсипва се в коша.
Неумело пилее
стрелите на лястовици.
Самолети чертаят
простири за облаци.
Планината се готви за път.
Капки дъжд си избира,
върху пролетни,
да избързват със младост
се спира.
Зажаднелите стръкчета жито
ще погали в полето,
на реката рефрен ще дари,
ще побъбри с капчука от стряхата
и накрая ще вземе небето
в огледалото трепкащо,
насъбрало й капките в локвата...
По дъгата на хълма
светлината придърпа от изток нощта,
вечерта, в белочелата,
морна снага на скала,
вкамени...

понеделник, 4 май 2009 г.

За театъра, за сенките и за театъра на сенките...

От тишината залюлява алт на саксофон, звънче приглася с точност на минути. Театърът на сенките отваря сцена. Днес ще представи силует на мъж в прожектор, от който следва лъч и на жена, която пуска тъмнината на дърветата, да определят път, по който да върви света на светлото...
Преминал в мисълта си край живот, отправил своята черта да следва все оста, мъжът излиза от една мелодия и неразбрал какво му казва, търси друга. Оставя подир себе си поклоните, които е раздал след шум от неразсеяли се още мигове-аплодисменти...
Дърветата прикриват с много тъмно зелените си погледи при среща, в надиплената си кора ги свеждат и от сърцата сокове за тях извеждат. В отрязъците пулс, жената дръпва светлите завеси от добро и някое дърво, поредното, освобождава своя дух от тъмното...
Мъжът от силуета, пресякъл пътя на лъча, по който все върви, с лъча от светлина, оставили след себе си дърветата, за миг отвръща от слуха аплодисментите и плахо погледа отвежда от посоката. Едва успял по сянка на жена да забележи ясната следа от нейна сянка и филмовата лента от житейски снимки-сенки, гласът си му отвори... път без посока, светъл, по него тя сама си носи сянката... по светъл път дърветата с корони клони-сенки, секат следите й... голяма, светла стая, кръстовище, площад, един след друг затваря старите й пътища... А мисълта изплъзва себе си по нови...
Когато сънищата наизлязат и пропълзят в короните от тъмнина да стигнат върховете и да се взират в пълното с очи небе, се случва да се срещнат мисли...
Аплодисментите в слуха мъжът изпуска и те шума от паднали въздишки на листа прегръщат. Дърветата забързано оставят тъмното. А силуетът на жена добива образ. Очите й приемат други образи. Прожекторите гаснат. Затварят сцената на сенките.

събота, 2 май 2009 г.

Отговор

Тихо капе студеният дъжд
и в очите забива стрелките,
още повече врязва следите,
ти които остави през онзи площад,
дето в обич живее все още,
населява твой стих.
Ненатрапчива, по-скоро кокетна
и достатъчно стилна,
с нюанс артистичност
и вродена по дух аристократичност,
стара улична лампа събира
на поетите в думите погледи.
А под шапката,
воалетка от сламки се спуска,
гъделичка в захлас
песента на врабчетата.
Кръг, ослепяло око
на отдавна отишъл си кестен,
закъснял минувач без чадър е открил
и примамва го с дървена пейка.
Преливат капките по нея,
в следи изтичат
и търсят стъпките,
които си оставил там,
когато на странична маса, сам,
намерил си в поезията
сходството с една жена…
Тихо капе студеният дъжд.
На стъклото изтрива очите.
Някой някъде каза: “Ще бъде”.
Ще приседна до утрото да потърся пътека…

петък, 1 май 2009 г.

Молитва

Вдъхни ме!
Пожелай ме със сън!
На нощта уморена
клепачите милвай!
Завърши този бал!
Нарисувай
в очите ми маската!
И ме викай
за танц
на звездица
под край!
Протегни си ръката!
С шепа облак гребни!
Посипи ме
с ефирени капки!
Нека в твойте очи
да припламнат по ред
цветовете дъга!
Разкажи ми
за тази мелодия своя
от ден,
на която аз
ноти да сложа,
да прегърна
душата ти люлчено
и приспя мисълта,
натежала
от дъх на умора...