сряда, 21 април 2010 г.

Две...

Дали по-светлата страна
върху лицето
минава като сянка
или по-тъмната
е преградила пътя
с мисъл вътре?
Дали по мисълта
върви и погледа
или той се бои
от светлината,
преминала по пътя
между тях
до следващо премигване?
Не знам, но виждах слепота
в очи със светлина
и други – слепи,
които светлината
питаха за пътя...

сряда, 14 април 2010 г.

Защото...

Защото имам сънищата си,
в които си до мен
и нощните стени са скрити
в очите ти
да не тежат в слуха ми
с въздишките на самота,
които помнят
от отразената луна
при пълнолуние,
в отминалите вечери,
без силуетите на свещи
и двете чаши с вино между тях…
Защото делниците
нямат място
в иконата за обич,
изписана до входа
с твойто име…
Защото не забравям
да скрия от надеждата
в съня за утре…
Защото от никого не скрих,
че върху покрива
живее все тъй,
даже днес,
в гнездо на гълъби, поезия.
Защото пролетта у мен,
в протритата душа
от обещавани желания,
пак ражда светлина
в очи за пътя…
Защото Вселената,
ни е оставила добрите думи
и обичта зад тях,
небесните цветя
през залезните облаци,
дъжда,
за всичките цветя,
поникнали у нас
и истината в притчите...
които ще излязат в новолуние...

четвъртък, 8 април 2010 г.

Цвета на вятъра

Душата ми говори,
чувам я,
но думите не знам
и как да взема
изкупление оттам...
защото искам
още да обичам…
Боже,
ти щом си я създал
от своя дъх,
налей ми в чаша вятър,
да се напия с цветове
и тъй душата си
дано да чуя...

в цвета на вятъра...

Когато вятърът е шум
в крилото на орел,
подгонил облак,
тогава носи
своя цвят на лекота…
Когато е надвесил лик
на езерото
в меката вълна
неспирния си бяг да скрие,
е син, от дъното –
до най-дълбокото
на отеснелия небесен край...
Когато е заслушан дим,
с пролуките
на сънени искри преплетен,
е бялата въздишка на дантела…
Когато е душа в сърдита буря,
в две шепи кръгчета
от разсъблечен вишнев цвят
цвета си сбира...
Когато е игра
и с леката мъгла на утро
лъчи от слънцето намира,
е закачлив прашец
в криле на пеперуда…
Когато се надбягва с грива
от жаждата на бяг за свобода,
е залезно червен,
като мечтата на нощта
за следващ ден...
Когато се е спрял до светофара
и там случайно вижда
как чакам
да ме стигнат твойте крачки
в очите ми поглежда
и обичта оттам превежда
до всеки цвят
от изгрева над моя град...

Душата ми говори...
Боже...
Дано я чуя...

петък, 2 април 2010 г.

Да нарисуваш миг

Ако площадът имаше очи да забелязва и ако помнеше поне, колкото часовник над стара сграда, сигурно щеше вече да е с впечатление, че от много време насам, почти колкото е достатъчно на дъжд да извали над половината от пътя, точно в 12.00 ч., тя сядаше на пейката, отсреща на пасажа, където чакаха трамвай случайни минувачи, а от витрините неоновото жълто пареше очите с мода. Разгръщаше голямата си папка, изваждаше като вълшебник два молива, гума и чакаше за композиция.
"Животът ни подрежда сам, но няма кой да нарисува тези мигове. Не сме художници. Така си казваме, макар че е заблуда и затова пропускаме какво ли не, което често е недостижимо, останало назад, в балона на момент."
Разбираше какво я пита онзи мъж, застанал зад прозореца на кафенето, на ъгъла, отправил в две посоки улицата, и както винаги дошъл, за да обядва.
"Рисувам мигове. Продавам ги, щом някой разпознае своя. Намирам често приликата в тях, но вгледаш ли се повече, ще видиш даже два момента на един и същ човек различни. Не помня вече откога рисувам. Не мисля, че на някого това ще трябва... Може да има и повтарящи се в цветовете мигове, защото хората разбираме за тях, когато се обличаме, последвали вика на модата. Понякога, не се разбира точно как, но в миговете спират силуети без лица. Най-нтересно е, че даже тъй мигът намира своя купувач. Такива хора казват, че тогава са били помежду двете настроения, не са намерили най-подходящо изражение, но пък така е по-добре за тях – биха могли да си представят повече моменти... когато се намерят."
През мълчаливите погледи на двамата, неосъзнато разговарящи от краищата на споделяното разстояние, преминаха поредица въпроси...
„През лятото, когато спирката олекне от постоянните си минувачи, рисувам покриви… Защото са измислени да пускат погледа над тях… да гледа свободата... а птиците оттам да гледат този свят, когато размишляват колко малки им изглеждат хората. И още... заради дъжда, защото той намира в керемидите платна и звуци... От миговете, за които пак съм тук, се уча... да чакам. И така живея... Но нарисуваните покриви не ги продавам. Те са животът ми."
Тя сякаш спря да мисли. Постави още щрих върху ревера на палтото, което онзи мъж изискано преметна на ръката си. Подсили сянката, която чашата прозрачно устремяваше към ъгъла на масата. Премести погледа от тях. Обърна нова страница от скицника и се загледа в следващия миг...