*
Остана.
Лятото остана на брега.
Намери дом в едно иглу.
От пясък.
А вятърът ще го отрупа
със седеф.
И ще оглежда своя лик
за топлина...
*
Зад ъгъла
на керемида
немирен слънчев лъч
откри
искриците от топлина
в очите ми.
Разсипа се по парапета
и с камъчета от петна
започна да играе дама.
По шахмата.
На пода.
Който е до мен.
И няма да ме спре
да съм дете...
Обувките... Ще ме почакат...
Ще съм голяма после с тях...
*
Брегът е топъл
от следи.
Камъшът спи.
А вятърът,
с криле на чайки,
пътека за луна
реди.
Морето шушне.
С глас.
На мидени черупки.
Синьо. Тъмно.
Една вълна
се върна от брега.
Да вземе сили
в дълбините.
И да прескочи.
Заоблената купчина
от камъни.
Зад тях е тихо.
Иска да поспи...
*
Градче с утихнали асми
и южен дъх в смокините
намята с лунено платно
два закъснели силуета.
В жилетките на есента си.
Следите върху дланите
са топли.
И без значение къде
съдбата е посочила
да извървят по-сетне
всеки своя път.
Сега са заедно...
Като звездите си мълчат.
И се разбират като тях...
*
Последни капки вятър
процеждат палмови листа.
По раменете чезнат.
Под бялата ми риза.
И в джоба на елечето.
Над покривите слънцето
разстила път.
Морето маха отдалеко
с отблясъците от сребро...
Останахме и ние част от лятото.
Със стъпките си. По брега.
Онази малка чайка
ще впише мислите ни
с тъничката човчица.
След тях.
И с многоточие от пясък...
събота, 25 септември 2010 г.
четвъртък, 16 септември 2010 г.
Кой казваше, че улиците нямат дом?
Кой казваше, че улиците нямат дом?
Когато преповтаря думи на танго акордеон,
а уличните лампи се държат
с блестящите си мисли в локви...
Оглеждат своите мечти по релси
и пейките намятат с тъмнина...
Отвеждат влаковете в гари,
прибират хората от тротоари...
Надникват в пощенска кутия,
отсъствало писмо да отнесат...
Реката следват с тишина на бряг,
прегръщат с мост-ръка
и дълго в щрихите на парапет
с отблясъците мият звезден прах..
Под покрив на трамвайна спирка
посягат за чадър,
от неочакваните капки дъжд
да скрият прашните си стъпки.
В стъклата на витрините се вглеждат
и чак до сутринта остават там...
Приемат сенки на дървета
и от шума в листата глъхнат, замълчават...
Кой казваше, че улиците нямат дом?
Когато преповтаря думи на танго акордеон,
а уличните лампи се държат
с блестящите си мисли в локви...
Оглеждат своите мечти по релси
и пейките намятат с тъмнина...
Отвеждат влаковете в гари,
прибират хората от тротоари...
Надникват в пощенска кутия,
отсъствало писмо да отнесат...
Реката следват с тишина на бряг,
прегръщат с мост-ръка
и дълго в щрихите на парапет
с отблясъците мият звезден прах..
Под покрив на трамвайна спирка
посягат за чадър,
от неочакваните капки дъжд
да скрият прашните си стъпки.
В стъклата на витрините се вглеждат
и чак до сутринта остават там...
Приемат сенки на дървета
и от шума в листата глъхнат, замълчават...
Кой казваше, че улиците нямат дом?
петък, 10 септември 2010 г.
За дни, в които...
Има дни, в които...
душата ти е тяло,
а мислите са
забранени плодове.
Ако посегнеш да ги обереш -
не ще са зрели.
И затова - да помълчим,
тъй както аз...
за най-добре...
Приемам слънцето да облече
по-топло мойто сиво слово
и чакам есента да не отмине...
Не я обичам плаха,
а в дните си,
когато е обагрена
до пълното щастливо...
Не е достатъчно да е септември.
А утрините да са медни.
И вятърът
да крие длани в шума.
По жиците
да се нанижат капки,
а няколко
да очертаят
върху бодлите
и на шипката корона.
Прозорецът
да ме държи отвътре.
А облаците
да не са така бездомни.
И може би,
жилетката да си ме спомни...
Има дни, в които...
такситата минават пълни,
а тротоарите отново търсят
под летните чадъри синьо...
Афишите напомнят думи
от вчерашен театър,
посоката му помнят...
Витрините,
като в безкраен кадър,
отглеждат хора,
а поносимите неща...
те са в обувките и носят мен...
Има дни, в които...
часовниците мислят раздвоено -
между голямата и малката стрелка.
Писмата... те отлитат,
тъй както птици в път за юг.
Цветята зад стъклата -
откъснати от своя дух.
И само улиците са си същите,
със светофарите
до пешеходнните пътеки
и белите полета на остта...
душата ти е тяло,
а мислите са
забранени плодове.
Ако посегнеш да ги обереш -
не ще са зрели.
И затова - да помълчим,
тъй както аз...
за най-добре...
Приемам слънцето да облече
по-топло мойто сиво слово
и чакам есента да не отмине...
Не я обичам плаха,
а в дните си,
когато е обагрена
до пълното щастливо...
Не е достатъчно да е септември.
А утрините да са медни.
И вятърът
да крие длани в шума.
По жиците
да се нанижат капки,
а няколко
да очертаят
върху бодлите
и на шипката корона.
Прозорецът
да ме държи отвътре.
А облаците
да не са така бездомни.
И може би,
жилетката да си ме спомни...
Има дни, в които...
такситата минават пълни,
а тротоарите отново търсят
под летните чадъри синьо...
Афишите напомнят думи
от вчерашен театър,
посоката му помнят...
Витрините,
като в безкраен кадър,
отглеждат хора,
а поносимите неща...
те са в обувките и носят мен...
Има дни, в които...
часовниците мислят раздвоено -
между голямата и малката стрелка.
Писмата... те отлитат,
тъй както птици в път за юг.
Цветята зад стъклата -
откъснати от своя дух.
И само улиците са си същите,
със светофарите
до пешеходнните пътеки
и белите полета на остта...
четвъртък, 2 септември 2010 г.
Край огнището
Зад хоризонта на деня
нощта събира съчки.
Рисува с тях око на кръг
и с парещата гръд
на топлата земя
го пали...
След тънка нишка
димен път
рояк светулки се издига -
в мечтите светлина
да срещнат Персеидите...
Денят припуква
в спомена на съчките -
изгрява в тях
с цвета на лятото.
С графитените пръсти
въглени редят:
опушени листа от прах,
червени макови крилца,
триъгълните люспи блясък,
прихванати от слънчев лъч
в река,
изминатият път от колело,
зелено-жълтата редица
от глухарчета
и зрелите оранжеви желания
на августовски праскови...
Въже от пламък обикаля
за още цвят.
От върховете на тревички
копринено парче небе
поглежда синьо...
Нощта е тиха. Будна.
Допива огнените цветове
на този ден
и край огнището се свива...
нощта събира съчки.
Рисува с тях око на кръг
и с парещата гръд
на топлата земя
го пали...
След тънка нишка
димен път
рояк светулки се издига -
в мечтите светлина
да срещнат Персеидите...
Денят припуква
в спомена на съчките -
изгрява в тях
с цвета на лятото.
С графитените пръсти
въглени редят:
опушени листа от прах,
червени макови крилца,
триъгълните люспи блясък,
прихванати от слънчев лъч
в река,
изминатият път от колело,
зелено-жълтата редица
от глухарчета
и зрелите оранжеви желания
на августовски праскови...
Въже от пламък обикаля
за още цвят.
От върховете на тревички
копринено парче небе
поглежда синьо...
Нощта е тиха. Будна.
Допива огнените цветове
на този ден
и край огнището се свива...
Абонамент за:
Публикации (Atom)