неделя, 21 февруари 2010 г.

Приемственост


Ако е вечер, ако звездите са далеко, а близостта ни с някой е останала в компютъра, да пием по кафе или по чай, да спрем върху екрана музиката на душите си, такава, каквато е, когато се завръща в нас след полети...

Тежат телата ни от толкова изпити чаши, от дългите ни дни и от не спалите ни тъмни нощи. Защо душите пълним с тях? Те трябва да ухаят на лалета, на окосената трева от привечер на лято, да носят с волността онези наши думи, които правят жестовете ни разговорливи...

Не мислим за цветя, а за сезони... сега са бели, като дъх на пролет в цветчето на вишна, закръглени по гладката страна на топлината, отсам на светлината, в стаята, в устрема й вън да тича със свободата на летежа...

Не сме достатъчно олекнали, защото помним часовете. А трябва да ги пускаме да отминават, тъй както облаците пускат капки дъжд... въздишат с шарена дъга... или с безброй снежинки в мислите на борови иглички...

А вечерите ни са параходи, с бавни мисли… изпълнени с готовите им пътища, узрели да тръгнат в този край, където и сезонът е един - живеене... Изпускаме при среща с миговете парата и тя лети като мелодия, ако преди това сме чули тоновете в дишането на света около нас, ако капчуците в слуха ни са белязали местата за хармония в душите ни... в които вятърът ще се завърже и ще разкъсва свободата на небето и за нас...

Нощта се ражда в пазва, в ония гънки на земята, с които диша и гръдта на хълма. Небето я поема в звездни шепи. Ако преди вечеря слънцето с лъчите е забърсало стъклото за обратно виждане. Понякога, когато слънцето се заиграва в пясъка на спомен за крайбрежие, от шепите небесни пада този синкав прах, с шум от вълни. През лятото го виждаме в светулките, а зиме - в кристалчетата сняг...

Все някой липсва. И затова са враните. В очите им се пази мъдростта, а пък в крилете - истината за света... и затова са черни... В браздите търсят семена – храна за гладни. И пускат песъчинки – за вечността храна… стена от изгравирани безброй страни на песъчинки… до безкрай...

Историята е голяма кошница, която има дъно, обърнато към светлото... ще спя извън законите на гравитацията, върху крилете й...






сряда, 17 февруари 2010 г.

Концерт за пиано и вечер отдалече


Клавиши от концерт
и тема за поети...
Дълбоко пазен дъх
от лято на море
и тайни мисли,
сгушени в пътеки,
с шума
на изсушени билки,
за вечери
в замисленост на чайник...
сред зимна приказка
с рояци сняг,
примамени от светлина,
под шапката
на уличната лампа
да изиграят
танц безкрайност...
и капките
на пролетен капчук,
загатнати едва
в ръкава на душа,
с покана
някой да допише стих
в такава нощ, веднъж...
Широко се разливат звуци...
Поле. До хоризонта бяло.
И тънките следи
от стъпки на шейна
през късите звънчета
из заплетената грива
на моето далечно детство.
А някъде из нощите
се губи край на приказка...
Елегия. Елей за слух...
Цигулките златят едва
заспалата далечина в стъклата.
Унася се,
в дълбокото на синьото,
пианото...
Лицата зад картината
ще слушат после...
когато искриците
от сцената на печката
замлъкнат...
да не събудят
смисъла на този сън.

неделя, 14 февруари 2010 г.

Предпролетно... от февруари


Цяла нощ
ту капчука
се смя,
ту небето
сърдито замерваше
с капки нощта.
Вятър гонеше
мрака през тях,
а в стъклата
повтаряше
с пръсти
дочутите пръски.
С тишина
за искра
от светкавица
стаята дебнеше,
а стените
приспиваха в ъгли
страха
Светна шапка
на облак
и стъписа небето
пред прага на утрото.
Изтъня тъмнината,
по ръба
на перваза
се свлече.
Огледално пастелно
в светлина
по прозорците
този ден
се изрече.
И отвори
за слънцето порти
под огромна
и ярка дъга.

вторник, 2 февруари 2010 г.

Мечта за лятото

Защото бялото
е спряло
своя топъл цвят
в съня
и детските ръчички
са прегърнали
измачкано
завивката,
почти както
листа тетрадка,
вече лодка,
в пристанището
на килима
стаята,
под аления залив
на вълшебника-чадър
от пируета
на обувките за танц,
поел наситеност,
за да крепи тавана
в първата му
стъпка белота,
когато се събуди
в пролетта
с мечтата си
за лято...