Тежат телата ни от толкова изпити чаши, от дългите ни дни и от не спалите ни тъмни нощи. Защо душите пълним с тях? Те трябва да ухаят на лалета, на окосената трева от привечер на лято, да носят с волността онези наши думи, които правят жестовете ни разговорливи...
Не мислим за цветя, а за сезони... сега са бели, като дъх на пролет в цветчето на вишна, закръглени по гладката страна на топлината, отсам на светлината, в стаята, в устрема й вън да тича със свободата на летежа...
Не сме достатъчно олекнали, защото помним часовете. А трябва да ги пускаме да отминават, тъй както облаците пускат капки дъжд... въздишат с шарена дъга... или с безброй снежинки в мислите на борови иглички...
А вечерите ни са параходи, с бавни мисли… изпълнени с готовите им пътища, узрели да тръгнат в този край, където и сезонът е един - живеене... Изпускаме при среща с миговете парата и тя лети като мелодия, ако преди това сме чули тоновете в дишането на света около нас, ако капчуците в слуха ни са белязали местата за хармония в душите ни... в които вятърът ще се завърже и ще разкъсва свободата на небето и за нас...
Нощта се ражда в пазва, в ония гънки на земята, с които диша и гръдта на хълма. Небето я поема в звездни шепи. Ако преди вечеря слънцето с лъчите е забърсало стъклото за обратно виждане. Понякога, когато слънцето се заиграва в пясъка на спомен за крайбрежие, от шепите небесни пада този синкав прах, с шум от вълни. През лятото го виждаме в светулките, а зиме - в кристалчетата сняг...
Все някой липсва. И затова са враните. В очите им се пази мъдростта, а пък в крилете - истината за света... и затова са черни... В браздите търсят семена – храна за гладни. И пускат песъчинки – за вечността храна… стена от изгравирани безброй страни на песъчинки… до безкрай...
Историята е голяма кошница, която има дъно, обърнато към светлото... ще спя извън законите на гравитацията, върху крилете й...