понеделник, 30 ноември 2009 г.

Докато чаках с утрото... една мелодия

В отворената стая
денят разля свеж дъх,
а няколко акорда,
забравени върху пианото
откриха топлината в ъглите.
И улицата влезе...
след мързеливата далечност
от устните на саксофон,
с разбудените колела
на подранил велосипед
и стъпките на бриз
по дървения мост към кея...
Съвсем едва мелодия закапа,
през есента,
останала в листата
от сънищата на мъглата,
отрони се
и слънчевия лъч,
задрямал на перваза,
прибра с целувка
на кристална капка.
Избра минути две
над чашата с кафе
и с песъчинки захар
ми поднесе себе си...

петък, 27 ноември 2009 г.

Кръстовища от коридорите на облаци и време


А облаците са оставили
на пътя коридори,
парчета от небе,
все още не застлани меко
с думи в синьо.
Те нямат знаци
от криле на птици,
дори не са докосвани
от самолети.
А от очи...
Една жена разстилаше
върху простора бели стихове,
все още ненаписани
и затова чупливи.
Като замръзналите капки
върху тънка чаша,
несиметрично правилни
преди да се разлеят в скреж.
От облаците
се откъсваха въздишки.
Опитваха се
да настигнат времето,
което беше минало,
през техните възглавници
и беше разпиляло пух
дори на хоризонта
по комините.
А времето е само миг,
за който се разказва
в старите часовници.
Понякога успява
да го задържи поет
с ръце в косите на жена
подир среднощ
под спрялата да диша тишина
в уют на стая.
В подвързаните стихове се казва,
че времето се среща нощем
в един все още топъл силует,
на рокля,
едва посегнал да погали
в мрамора любимия...




----------------------

От един ден, едно небе и спомени за Яворовата къща...

вторник, 24 ноември 2009 г.

Не мога да намеря точното заглавие...

Мелодията съм... до твоя слух
на думите непреводимите значения...
по-скоро са цветя,
от нощите за приказки,
в извивките на гърбавите покриви
с окръглената замечтаност на луна
в среда на диадема
в обков от камъчета на звезди...
и в редовете на писма
за цветовете на очите
от жълтите криле
на лято с пеперуди пили...
часовници,
застанали под нощните си сенки
на циферблатите със шепите
политналите си минути да ловят...
и жаждата на тъмнина
за светлината от луна
през котешки очи в безлуние...
и сън, останал все така замислен
зад стъклата,
в усмивката на стара дама,
от пряката пресечка
зад театъра, до парка,
излязла на балкона
да вземе шал от вятъра,
когато чула как врабче
в прозореца на нощния афиш почуква...
а вятърът постлал с листа пътека,
та есента към празника да мине
до празните места при входа,
измислени от капките,
докато разучавали дъждовна роля -
как се превеждат облаци,
когато в бялото мълчание
крадат мечти от себе си...
Не може да е сън.
Нито е звук от детство.
А само стълба от не знам къде за някъде...
покрай портрет на шут,
на някой крал от приказка любимец,
без своята обикновеност да осмива...
усмивките лежат по стълбите...
очакват да засвири вятър
върху роялите от покриви
и тъй да се събудят...
тогава, в прозорците ще изтънее
розовия дим
и от небето ще се спусне люлка,
с преливащи в началото на утро облаци...
за тях не стига само този път -
в дланта на страница
и аз ще пратя цвят
по стълбицата от мелодия,
на ум която изговорих,
докато пак мечтах...
да, тази, от не знам къде за някъде...
ти знаеш за къде...

понеделник, 23 ноември 2009 г.

На теб... който си...

Ненамерилите,
ненамерилите отговорите въпроси...
откриват думите си
по следи от вятър,
заровил моите из пясък,
из клоните на старата върба,
привела тяло за вода
в изсъхналата и изтекла,
във утолилата си жаждата река...
в изписалите се с вълни,
препълнени от обичта си към скали,
към бряг,
към топла пазва пясък дълбини...
в криле на бяла яхта,
повторила цвета надежда
от този в свобода на чайка...
и избелялото небе
във вечност на Вселена...
Ненамерилите,
ненамерилите отговорите въпроси...
в среда на път учудено стоят
и слушат своя звук от раковина,
от шепот на хвърчило,
стаило шум от изтъканата коприна
на усмивката...
от недочутите, изречени на ум
от тебе думи...
и от стиха ти,
лунно плел платно за мен,
за жадната прегръдка
на очите ми...
ще ти отдам от тях душата си,
душата жарка на родено лято,
от моя ден... рожден...
и от преливането на игра -
от облаци във слепота,
в ръцете ни,
събрали волността
да дишат през поезията стихове...

24.07.2008 г.

неделя, 22 ноември 2009 г.

Имам това, което пазех да ти дам...

Не ме моли
да съм
по-малко южна,
по-малко лятото
да ме облича!
Обичай младостта
на есента ми,
докато в двора
с цветовете тича...
Прегледай покривите
за поеми,
изпуснати
от нощните бохеми -
поетите,
дъжда на Персеидите
дошли да вземат
в шепи...
Залязла нощ
в очите ти
на утрото у мен
раздава мисли.
Камината стои,
все тъй встрани,
за нуждата да сме сами,
докато пази
ревниво-мълчаливо
с жаравата си
тъмнината,
в стаята,
от танците на свещите,
преди догаряното им
разсъмване...
В платното на стената
рисунка от играта
се присъни.
Ще слезеш ли
да облечем надеждата...

събота, 21 ноември 2009 г.

Щом има стихове...




Гълъбите, щом завали по покривите самота, четат в листа, прехвърлени от вятъра в края на нощта, дочаканите стихове на Залез... и пишат върху мидени черупки (някой е оставил до старите антени цяло състояние от тях) някакви послания...


Може би вечерта не може да намери думите, които странник като теб е оставил на времето да пази тях, та някой ден жена, позната повече от вечерта, по тях да те открие…

Възможно е, по снежна диря от нощен водопад, политнал от далекото небе, да има има милиони пеперуди, поднесли на вчерашните облаци постелята за сън… Има нощи, които се строят върху превалели оси отпреди и знания за следвани събития…

И пак за вечерта… когато слиза по стълбата от полутонове на мрамор, а песъчинките дълбаят улей за условно предсказуемо в по-светлите ивици… в тях кратките пасажи от съмнения, разтапят смисъла да продължават ли…

Има очарования, оставени в символите на писма. За тях разказват пощенските марки. През разстоянията, за които има приказки, а те стоят в музеите до сигурните им следи – пликове, преди гълъбите да са открили адресатите…

Когато ударите на минутите се впиха в циферблата и разделиха кръговете на стрелките от преследване, една въздишка слезе от случайността. Последва късното перо, оставено да пази стиховете за часовници…

Как да разкажа на съня, че съм го имала преди?! Той мисли с рижавите мисли на ръкави, с останали по тях следи от погледи и ключ към слезли ангели, забравени от миналото в клетка…

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Поетично вино преди сън


Чаша... наполовина пълна с вечер, наполовина с вино и споменът за светлината от деня, потънала до дъно... С цвета на ягоди говори слънчев склон, отгледан от реката, преди да е израсъл в планина. Има дъх от боси стъпки през роса и сплетени по глезените песни на самодиви, вселени в езици на треви преди разсъмване... Дълго ароматът броди и гали по зърната на лоза за още. Забравя се в приятния им хлад и търси в свечереното небе на Залез нежността... Опива... В такава нощ не може да се спи... В прозореца се е подпрял града да слуша... а някой е оставил в стаята ми приказки.

сряда, 18 ноември 2009 г.

"Дочуто... от някога"... пак

Така и не запомних
нито звук
от топлата симфония
над лятото...
Не го избрах.
Защото нямаше писма.
А нямах мисъл вече
от мълчания...
Не ме избраха
думите за среща...

Отсреща
зографът на нощта,
коминът,
сам,
несигурно оставил настрана
палитрата на керемидите,
без липсата на падащи
с телата на звезди мечти,
бездейства.
Тревогата стои от вчера
из стъпките на гълъби,
повторили
не отлетелите чадърчета
от пуха на глухарчета.
В праха на покрива
шахматно ги размества
вятърът
в игра да не заспи.
Острилката на стълбите
отнема часовете нощ,
а върховете на тополите
зачеркват тъмнината
от небето
много бавно.
Антените отключват
метронома на деня.
По ритъма на утрото
настройват в пътя
и посоката...

Съдбата се е спряла
в стихове.
Била е дълго там.
Отдалечила се е...
Орисниците,
написали покани,
върху издадените
стихосбирки на поети,
спят.
От символичния часовник
на площада
изтича времето
от циферблат.
Камбаната закръгля
цялото число.
А пътят се заглежда...
по сенките на две следи...

Дочаках светлината
в утрото,
която изгори

съмненията ми
върху колоните
от старата архитектура
на мълчанията ни...

Дочуто... от някога

... и чакам светлината в утрото,
за да си изгоря съмненията
върху едни колони
от архитектура на мълчание...


Под покрива на твоята ръка
с косите си ще вляза...
да ме посипеш с думи от писма
на нашите прехвърляни мълчания,
които времето запомни
в крилата си за слизане -
у теб едното, а у мене другото,
за да си имаме съдба...
от две полукълба на пясъчен часовник,
между прозрачната им рамка,
обреченост да не премине моста
в отворите за две ръце, които казват:
няма път, когато легнал е часовникът...
Небето пак е нощ, затворен кръг,
изпълнен от чертежите
на непресечените пътища от пожелания,
изречени след падащи звезди...
Ще ми напишеш ли по новолуние
дочутия си стих?!... Аз бях...
Все още съм си там,
в извивката на тъмната страна
на тази лунна стълба,
под гънките мълчание
на изоставената пелерина...

неделя, 15 ноември 2009 г.

На теб… защото липсваш, както… zalez

По право,
последни стъпки
отнасят заедно
с посоката на тротоара
и раздялата,
върху която тегнат
все по-малко думи…
В душата пари топлина
от сдиплени минути
на два,
различни с времето си дни,
завинаги преплели
сливане в едно,
заради този свят в живота,
познат им отпреди…
Приличия със сбъднати площади,
по знак от стълби се протягат
и слиза с тях
отдавна чакано откриване.
Ръцете пазят по извивките
среднощните си люлки за коси,
а дланите крепят
най-тайни техни шепоти.
Под пъстрия пуловер
още дишат
написаните с пръсти стихове…
Градът заплака с капки дъжд,
защото си отиваш
и пак у мен оставяш
липсата на теб.
Обичам…
и затова повтарям
за слуха любими думи
по всичките ти две страни.
А капки, кацнали по раменете,
из пътя ще ти ги повтарят,
да не забравяш тази моя,
написана от тебе приказка…

вторник, 10 ноември 2009 г.

Песен, доверена под сурдинка

Претегли половината от звук,
излязъл под сурдинка на тромпет
и плъзна в паузата глас...
от поглед на кафява топла мисъл,
която се прокрадваше в душата й
през дверите на нейно позволение.
А тя, изпридаше от двете състояния
неравна нишка
за дрехата на толкова години
с всички техни дни,
изминали под куполи на думи,
на красиви облаци
от всякакви измислици,
преплете я през възлите на въздух,
засядал в гърлото на топки.
И изведнъж я свърши.
И миналото се покри...
Диагоналите, започнали от ъгъл
помежду лактите на две ръце,
объркано посягаха да си предават точки
по нотите на тайната за други музика,
започната в слуха
от сладка тръпка на вибрато от въпроси...
Сърцето приказка ли е,
която си прилича с тъмнината в нощ?
Или е «може би» в загадката,
престъпила по песента
в един от вариантите й?
Онзи, с кадифената лиричност,
изсвирена от романтичен бас,
пианото на уличния шум,
забравен до началото на пейка вън
и стъпчиците дъжд под четките небесен брас...
Аз мисля да ти я изпея...
Ще те дочакам да те срещна пак...

понеделник, 9 ноември 2009 г.

"Аз чакам теб…" или пиеса за пиано

Eдна огряна в бяло стая
отваря своите очи за утрото,
на него вътре му е тясно
и слънчевите му лъчи пълзят по пода
към пианото,
което най-спокойно се разказва,
като вървеж
и като дишане,
и стъпки по валял паваж
с ръце в джобовете,
когато няма как да бъдеш закъснял,
а среща още нямаш,
с непознатата,
и вглеждаш се във всяко отражение
по улицата, за лице,
което струва ти се да е тя…
Забързани са хорага,
вървят с витрините,
и няма как да видят своя образ,
а твоят е сред тях…
Пак заваля…
излязоха чадърите…
отскачат капките от изненада…
преди докосваха косите ти…
по челото е слязла струйка
от музикалната им пауза…
ти знаеш този звук, от мисъл
и усещане за нея,
докосването й
с парливо-хладни пръсти,
акорди на наситено пиано,
навлезли в орбитите капки
около очите ти
и длани в длани на стъкло,
от този дъжд отвън,
без предизвикано начало
и от игра на черно и на бяло
в акварел, без цветове
и тъжно-смешната илюзия,
че си избягал…
Затварят булевардите,
стъклата им угасват в жълто
от уличното осветление
и вечерно утихват пейките,
зад булото от капки…
отварят се изисканите светлини
на нощни светове
пианото пресича сцената
чертае глътките на питиета,
ръце от среща на един със друг
и цвят на роза вдясно…
Остават две пресечки…
шумят ти крачките отзад,
прибират се към стаята,
а тя очаква да затвориш бялото
и да облегнеш лакти на перваза,
без да запалиш лампите…

четвъртък, 5 ноември 2009 г.

Колко…

Забравена,
помежду есента
и пясъка в часовника,
заседнал в гърлото
от недовършени минути
и без ръка,
която да обърне
времето да тръгне.
Наклонена черта
ни определя грешките
и „никога” –
направената крачка
към това,
което никой няма.
Достатъчно е
лесно да поискаш
и недостатъчно и трудно
да дадеш,
като онази липса,
останала в по-стъклената,
празна част,
изстинала от не отчитане
на времето
за тялото
на пясъчен часовник.
Колко правилни линии,
но без улици,
без значение
колко срещи
на точки пропуснали
и все тъй…

вторник, 3 ноември 2009 г.

Събуждане в очите на...


Художник Sigmar Polke

Кой кратко блесна
и трепетно съня ми разпови?
Кой в сянка
от воала на пердето
се облече
и му приши с лъчите си очи?
Кой посребри в нощта града
и от комините
издърпа струни дим
в средата на прозрачната цигулка?
Кой в шепи от кристал
небето потопи,
и от дантелен облак вино пи?
Ръка прокара през лицето
и се забули в тишината си.
Кристалче дъх от стаята
разпръсна в паяжинки.
Пътека бяла си постла,
премери с поглед
колко е останала нощта,
без глас повика утрото
и изгравира името си
по прозорците – Луна…

понеделник, 2 ноември 2009 г.

Кой знае как ще си наричаме надеждата...

Когато е дъждовно,
а вратата
не затваря стаята,
с приспивно темпо
вятър вае капки,
до звуци
на посипали се
песъчинки...

Валя...
окаля и цветята,
и листата из пръстта...
Падна нощ,
под чадъра от тъмното
скри на мислите мотото.
В гнездата
звуците живот сънуват,
в крилца
надеждата си стискат,
в дъха на утрото
да пуснат своя
и сънищата
с трели да изпишат...

Две очи
невъзможно мъждукат,
не заспиват да търсят
на думите смисъла,
през ръцете
протягат надеждата
и опипват в калта...

А вятърът
отряза по филия слънце
за вечеря,
на гладните
за светлина дървета
я раздаде,
загърна в облаци остатъка
и го прибра,
на падналата нощ
в килера-хоризонт...
Трохичките разхвърля
по небето,
в очите на звезди
да светят...

Нещо в тъмното блесна,
на очите в лъча...
песъчинка безценност
в добро...
Може би е начало,
може би на затвора
вратата се скъса...
Може би просто утрото...