събота, 29 август 2009 г.

Разстояния


Между моята и твоята вечер има час и онова, което всеки в разликата между часовете мисли. Предава се умората по “как си”, а после я пропускат думите… И може да се диша… Жарта, изпепелила до основи този ден е нажежила до червено облаците с привечер… Луната, склонила своя слух към парка, чака… Там, по горещите алеи, пейките поглеждат към небето… за чаша сън… А вятърът налива песен на щурци, приятен звън от нечия вечеря, две изречения, отнесени към сънищата на Дали… Нощта приготвя първите загадки – рисува ги върху стените, под дърветата и мами хоризонта с краски мрак… Сънят протяга тялото си в твоето, разпъва свой екран върху леглото и подрежда: последните минути работа, изпратените думи през ефир и облегалката на стола в синята ти риза… пролет и цъфнали дървета, вишни… те ронят цвят… небето е… притиска го голям и тъмен облак прах… а беше близо до това, което помнят в теб очите… дом между хора преди път и техния уют, разказаните стаи, сватбата на братовчедите, снега от лани и недовършената Коледа в Айдахо… и непознат до вчера свят, познат по състоянието сам, облечено различно… в съня не се употребява “може би”, особено, когато световете са далечни… Галерията с образи, която всеки си подрежда според настроението, отвори в мен врати. До входа някой е подготвил чаши. Невидимо минават посетителите да разгледат свои образи. Присъстват в тишината от въздишки. Не вярват, че ще се опишат точно в утрешните статии, ако излязат от желанието си да критикуват… Картините ми са изложени навън. Като застанеш до прозорец, ще видиш първата. Ако пътуваш с автобус, ще проследиш с пътуването инсталация… Ако забравиш да се върнеш, погледнеш ли назад, ще срещнеш с поглед пътя… рисувала съм го, когато помнеше… Приятно ситни върху езика ароматна нотка вино и ту разтваря зрялото си лято, ту се загръща в пищна роба и мами само с топлина по тялото за още глътка… След всичките изложби, картините остават да осмислят залата. Продадените недвусмислено тъгуват. Останалите се сбогуват… като в живота… “може би”, но тук е сън…
Между моята и твоята вечер има час… След този, всеки е по малко друг… в съня си…

четвъртък, 27 август 2009 г.

Всички сме... нетърпеливи

Боси стъпки
подир росата,
сгушила се до дувара,
са минали
по тихата страна
на старата пътека,
дочули
правописа на пчелите,
невидим като музика,
с реалността
на всеки неин звук...
Довял е вятърът листа,
натрупал е познатите
от някога неща,
които паметта
по интуиция възпроизвежда…
Ключът е някъде
под купчината от години,
а думите звучат
като позната за слуха,
неизговаряна
пред други нежност...
Незабележимо бавно,
с отчитане значимостта
на повторението
в излитането на рояк пчели,
непостоянството на пеперудите
в придвижването им
между пилоните
на цъфналите маргарити,
се вмъква взетият назаем ден
за връщане към срещата
с кирпичената селска къща
от миналото лято…
Видях това, което знам,
но не изказах...
известна мъдрост
от природата -
живееш... просто…

вторник, 25 август 2009 г.

Когато...

Когато остарееш
и дните ти
започнат да приличат
на въжета,
завинаги завързали брега
за твоя мостик.
Когато никой няма
да почука на вратата ти,
защото двете ти ръце
ще си разделят
само жаждата да галят.
Когато остарееш
и си готов
да изречеш в безкрая
“аз”,
но то достига винаги
до погледа на непознати.
Когато ябълката в купата
ти спомни
за разцъфналите пролети,
а сребърните ти коси -
за всичката любов
на лятото
край извори…
а само аз…
Когато остарееш,
ще дойда като облак,
ще завъртя кафявата си рокля
с бели капки под ръката ти,
която в такт ¾
държи лъжичката за захар,
ще чуя името ми
как ще се изплъзне от очите ти
и лекичко, съвсем сама,
ще се отрони
най-голямата сълза за мен.

Ръцете ти и в този ден
ще сложат на перваза
саксията с гардения.
Шумът от гарата
с препускащите бързи влакове
ще следват други стъпки по перона.
А ти ще връщаш бавно
лентата на спомена…
когато остарееш.

неделя, 23 август 2009 г.

Игра

Толкова дълго в стаята е тихо. Дори стените не разменят погледи от страх да не прошепнат. Ръцете чакат да прелее въздуха от шепа в шепа и още топъл да заеме формата на ласката, която тази нощ не може да достави (не съществува връзка между правилна посока и неотгатната заблуда)…
Дължината на важното за пулса време, стои изправена дори и в мрака, в обем на глинен съд… за колкото не стига, ще се намери в ъглите на стаята… ако не беше този страх от резонанс, би се притулила и между струните, за мек, косите галещ звук под пръстите, изписали взаимност върху снагата на китарата…
Прастара пепел сплита нишки в пода. От самобитност битието е развързало криле из залива на дрехите и всяка гънка е вълната от движение на тялото, преди да се закичи с розата на вечерта, поднесъл й прозореца… Няма толкова имена за звуците, приели да оставят жълтото условие на слънцето, за да останат и след залеза из паметта, в камбаната от претопените недра, отдали рудата…
Отдавна шепнем с крясъци. Но пътищата ни се губят в пепелите си и малко от останалите шепоти достигат огледалото в очите. Отнесени към тази част, която не дочува, която произвежда звуците, от стигналите до слуха й прави за хълмист релеф на мисъл… от шепотите даже формата на орхидеята се стича…
В кристалите от паяжина, като в балони с остриета, сред кактусовите полета живеят птиците, цветята, рибите и облаци, заварили от правилна посока залеза. От любопитството с очи, което издължава кактуса, със слух да ти разчопли кожата и да открие, че твоята душа живее в същото, облечена е в клетки, наднича мисъл и крещи от всеки връх на своето бодливо самочувствие, за него колко важно е да е докосвал алено обагреното място на изтичане...
Препълнени са шепите, не стигат да са дом за още от затопления с пулса въздух и той се свлича по ръба на роклята до подгъва, а после, щом нощта приеме голотата на оставеното тяло, сам ще отплува по течението между нахлуващата тъмнина отвън и тъмнината в коридора, подпряла с края си вратата… след нея ще потърси утре вяра…
Свещта примамва алчно с пламъка очи на нощни пеперуди, на сънища, облечени в прозрачни роби, в огнен цвят на лято от хралупите, където драконите пазят светлина за зазоряване, под сенките на пламъци…
Игра. На цветове, преливащи по плоскостите от пресечените гледни точки. На все едно и също нещо… нюансите на порцелан под тъмнина…

събота, 22 август 2009 г.

Дълго... след думите

На едно цвете


Дълъг път… Това усещане не ме напуска вече дни. Дали от мисълта за седмицата с покъртителен от работата в нея всеки дълъг ден… дали от песента, с която я започвам (Eddie Vedder, Hard Sun… но за нея - друг път), дали от многото оставащи след моето прибиране у нас безкрайно дълги и неизпълнени с реалност думи… от името на август, което заедно с това на юли е дълго лято… от подредените по важност трябва, които търпеливо се изчакват в мен, преди да минат своя преглед върху кинолентата в екрана на клепачите… от … Стига толкова! Тя, седмицата, дългата, се свърши. Ами сега? След нея следват дълги двата дни от уикенда… Ще има слънце, “голямо и сурово слънце, което подлъгва големите хора в големия и труден свят”... Когато автобусът следва гърбиците по асфалта и слънцето се крие под керемидите на новите строежи, та изведнъж да се протегне с топли и големи длани, и светлина последна с обичта си да поеме, усещам как се вдишваме взаимно...
Дълго питие сред пълна чаша с лед…
След бавното потапяне на слънцето небето дълго пази спомена за залеза в цвета на идващата вечер… Утехата на падащият здрач в очите на прозорците закача ветрилата от прохлада между криле на нощни пеперуди… Кой дръпна струните на чакащата ми душа?! Горещо дълго ще да е, дори да си намеря рокерското яке… Ще го оставя в коридора… като спомен и ще избягам с утрешния ден подир звука му от моторите, които обикалят хълма Царевец…
Откъде започнах? Да, от “дълго”… Колко е това? Докато вчера обикаляше около Луната… или Сахара ми говореше от висотата на самотата си за Елинор Ригби… Просто пътят е прекрасно дълъг, за да е съвършеното очакване да бъде утре.

четвъртък, 20 август 2009 г.

След очертания от капки дъжд... възможно ли е да се чувства щастие?

Оглеждам се в дъжда на синята алея,
с дърветата, открили свойта тишина
по капките, неуловени от чадъра
и скритата в цветята пъстра светлина.

Кой пак си тръгна?
С този бяг, до бързината на поток
тъй близък?
Надеждата? Усмивката?
Или романтиката в приказката?
Огледаха се в локвата,
като в очи лъжа
и светлината изтъня
до абразивно сиво на асфалт в алея…
Тревата няма живи устни за вода.
Дъждът нагази в нея,
но стъпките му не останаха, избягаха,
едва докоснали остатъците цвят,
които по пръстта се помнеха.

Частица грях в желание...
за щастие, което следват птиците,
когато си отлитат от гнездата,
оставили в ливадата
да крачи невъзможността на този,
който ще остане тук… Да презимува ли?!

От спомен в погледа
или от буквите, които с думи
съживяваха огнивото на слънцето,
заради обичта на залеза да го приспива,
под капките на тозди дъжд изстива връзката…
От юли не остана звук в картината.
А пясък устните покри
с частици от илюзия
на изостанали от тежестта на времето
в небето над пустинята часовници.

Крадецът-вятър се пресегна
за наметалото от капки
върху раменете на нощта,
която толкова очакваше да има бал…
Артистично и без жал…
за онази непозната,
на която проповядваше да вярва...

неделя, 16 август 2009 г.

Просто...

От увода ме заболя... Говореше ми тази фраза без да знам защо. А увод нямаше, защото изложението си се спотайваше дълбоко в мен, по-точно нямаше желание да се показва, за да го забелязва нито времето, нито каквото и да е, с което се отмерва, без значение какво... стига да не става мярка.Когато съботният ден е празник, когато съботния ден за повечето хора е работен и ти си единица, някаква... по-точно ти си част статистика, но и от двете... Какво? Започваш този ден като отключваш магазина, посрещаш бързащите единици като теб, ала за църквата, която е оттатък пряката и от прозореца усещаш по чадърите, че вън вали, по стъпките, оставили следи по теракота, за да не бързат да оставят някъде зад себе си твърдението, че в този ден е празник.Заклевам се, че щях да споря, но не посмях да се оставя в сферата на тези думи, дето предизвикват спор, в случая вярата и аз дали съм вярваща или доколко същото е равносилно на религиозна. И нека не търпя по себе си камшичените думи заклеймяване... не винаги усещам нуждата да вляза в храм. Днес, не мисля, че върволицата от хора, целенасочено приели направление към църква, ме увлякоха. Понякога, по-точно винаги, когато паля свещ, усещам връзката между желаното от мен и пламъчето-изпълнител, посредникът между вселената и мисълта... възможно е да е мечта, нали?! Не умея да предавам своето през пламъка, нагоре, повече от купола, над кръста... Ритуално ли е да успяваш да покажеш съпричастност с вяра, когато се прекръстваш?! Не знам дали каноните ни свързват с текстовете в книгите, дали отправените ни молби се умножават, докато допират с думите, докосват с тях слуха на стенописите, дали свещта, когато просълзи е от плача ни... или ръката на свещеника, докато ни помазва и чертае кръст върху челото вижда истината върху него, без да вижда купчинката от монетите в подноса до мирото... Единственото свято, за което заслужава да дадеш от сребърниците е мисълта за здраве. И тук е връзката ми с вярата. Не се оставих да ме въвлекат отново в спор какво е тя? Религия?!А беше празник... Хареса ми да е на майката. Разбра ли някой?!Аз не разбрах кога отмина лятото... Усетих, че дойдоха лястовиците, направиха гнезда, обичаха се в тях... пътувах и видях едва през юни щъркели... От вчера се събират, в нивата отдясно на реката... да отлитат. Преди години, знам ли някой още помни ли, раздаваха места, около градовете ни, където работливите съграждани, облагородяваха природата в дворове... Кога настана период на демокрация?! Особено не се разбирам с термините, дето се родеят с политика... Когато разходките ти придобият статус на опознавателност, понамирисва на история... Въпросните места през пролетта, през лятото и есента, ни предизвикваха носталгия... Близостта с града, височината, тишината и някои неща, които няма как да знам, защото не разбирам от градоустройство, бизнес, план изглежда са проводници на огъня... Днес, всеки път в началото си е постлан с парчета изгорели късчета от дом и от пътеки, водещи за никъде... В далечината две, изрязани до стволовете си дървета, приличат на отчаяни, прегърнали се силуети: грижовен мъж, с отрязана глава, целува нежно миловидна фигура от нежност на любима без ръце... самотни жълъди валят върху презрелите къпини... сълзят с най-кехлибарените си сълзи и клоните на джанки... сред камъните, подредили някога основите на пътя, лежат възможни за въображението въглени, изстинали отдавна в своето очакване да продължат живота си чрез нечия ръка, изтрила от очите им чернилката на изгорялото... Едно мече щастливо чака да си вземе облика... От глутницата кучета, които не живеят според правилата ни, разбрах за сетен път, че там, в природата, животът е такъв, какъвто го подрежда тя... постелята й е доброто...

четвъртък, 13 август 2009 г.

Проекции

Клони към залез.
Прибирам се.
След работа.
Вратата ме посреща
с непоносим
(и не за нея само) звън –
самозабравило се да провежда
от всевъзможни срещи
мойта липса вкъщи,
подпира копчето
онази връзка на звънеца,
която ме навежда на такава мисъл -
добре че разполагам
с набор от отверки.
Отделям жицата,
довела до дома шума
и той въздъхва тихо…
Часовникът,
останал без голямата стрелка,
приема само часовете.
Ръцете се подкрепят в мярката,
една от друга в китките,
тъй както отстояват точно
разстоянията по гърба на дивата пчела,
за да успяват да се следват линиите.
Умората се вписва в циферблата
на мястото на липсващата,
на голямата стрелка.
Заспиват гънките в постелята
дори без указания за шрифтове.
Въпросите, като очи,
оглеждат стаята
за Батман
защото Карлсон
е някъде сред книгите.
Прозорецът,
изпратил слънцето
да натежава
в плоскостта на есента,
след изгорели облаци
удостоверява с тъмнината пепелта.
Изтръгвам се от нещото,
което ме държи.
От края на деня се къса всеки.
Оставям недовършена
възможността за мисъл
днес свърших ли това,
което утре няма да реши да разруши,
защото съм могла да свърша вчера.
Екранът на небето светна.
Звездите пак избягаха
от уличните лампи.
Ще гледаме дъжда на Персеидите
в мониторите си.
Възможно е да няма буря някъде
и да мечтаем холограмно,
докато следваме с очи
писалката, която пише съобщение.
Случаен, заблуден и кратък блик на фарове
ми спомни за настройката на огледалото
за девет петдесет и девет – утре,
да бъде легнало върху бюрото.
Тогава точно в него ще погледне
надвесената над деня луна.

вторник, 11 август 2009 г.

Paroles

Говориш ми…
с мълчание от мизансцена,
облякъл робата,съшита от завеса,
с която ще се скриеш от декора –
аз, просякът с треперещи ръце,
притиснал щедростта, едва събрана.
Говориш ми…
дошъл, за да си тръгваш,
защото времето ти е съблечено
преди да си решил,
че идваш
и затова си само гола сянка,
а тялото ти е назаем взето,
все от нея.
Говориш ми…
говори ми страхът
от скрития зад образа ти вид –
Homo erectus…

Неделя беше

Кой ден е днес? Не исках да го питам, но той стои от сутринта и ту ме гледа с облаците си, ту в слънце се преселва, ту е застанал като мене сам, безпомощно отпуснал длани, на къщата от всичките страни...
Днес има време. Раздава сън до късно, на който му е сладко да поспи. И по пижама пие чай, докато слуша Шостакович, с много шум от улица и вятър. Намира недочетената статия от «ЛИК». Разглежда полета на птиците, от обектива на прозорец уловен...
Днес има време да се сети, като не забрави как се меси хляб. И за разкош, и за уют на спомените в този дом. Ухае на мая и на земя, на зряло пълно… (Защо у мен е празно? Приемам обвинения. И ще сънувам как си спомням, че говоря…)
Всяко днес има име. А за да не прилича пък на някой друг, си слага дата. Така е по-добре, особено когато се повтаря в дни от седмицата вече много, много пъти... Опитва се да скрие часове, защото дните са безкрайно дълги и се объркват как да продължат следобеда. Зад синята възглавница и белите й кораби остави миг… съвсем е, колкото мигът, когато се пресича залив, за да се спусне котва у дома. Оранжево-петролената и с пустинни шарки, разпуснала по краищатата си пътеки в лабиринти, приема Днес да съкрати най-малко с час. Останалите… те си знаят, че очакването е мъчително и се открехват да ги види някоя секунда… тъй дълго ще я пазят, както звуците от гласове, когато имало е смисъл… (Ако имаше смисълът друга страна, върховете пътеки за слизане щяха да знаят...)
Днес... колко много е пълно със светло. Заболяват очите. А музика за цял ден не достига. Рахманинов забавя времето. Заслушано в етюдите му Днес не се помръдва да придвижва слънцето. А лястовиците са уморени… Да слушаме Шопен тогава! Нощта обича всякаква романтика и чака под луната думите «Сияйна», «Принце», «Ненагледна», «Тъй жадуван»... Спомен?... От мираж…
Да повървиме с тебе, Днес... “вървейки двамата - единия пред другия”, тъй както рекъл би Сократ… до ъгъла ти... с нощ.

От другата страна са дълги сенките

Тъгата
на глухарчетата
по липите…
Тя отлетя.
Те й оставиха
в тревата
от разпилените си
топчета – трохи
за птиците,
които
късат с полет
от душите
на фенерите,
повторили
мечтата си от ехото –
да са поне една
от песъчинките
в рисунка
на Екзюпери…
Зелена гривна
с аметисти
се разля
върху
парчета огледало,
лик разделило
за гнездо…
студените й камъни
в зелена мекота
от собствено тегло,
бездушно, бавно
заслепяват,
изпиват от ръка,
посегнала
да ги погали
по цвета,
дъха.
Очите им
оглеждат
режещите ръбове,
описали гнездото.
Разчупени лъчи
прекъсват
в капки кръв,
полепват
по парчетата
на огледалото…
Зелени топчета.
Тъгата на
глухарчетата
по липите...
Тя отлетя.
В гнездото
капки кръв
ще мътят
аметисти.

петък, 7 август 2009 г.

По следите на импресия… и точно преди дъжд

Вятърът не се преструваше, че слуша. Надничаше през ризата на тази нощ и ближеше часовника. Екранът спускаше на стружки слюда от дългите секунди на отгледаната в клип неуловена Африка. Просъсква пясъка на струйки, преследва стъпките на недовършен път след щипките на скорпион. От самотата струните отделят нишките спокойствие, с които ще тъкат в мелодията си постеля за луна, а тя ще плува по течението на пълната с живот река оттатък нивата със сиви пясъци.
Скали, покръстени от слънцето, в утробите си крият тих уют. Забързани ръце са разтоварили усещането си за цветове в стените. (Когато стане много сухо от мълчание, проплакват от пукнатините.) В олтар от светлина се молят на жаравата да не угасва ни в небето, ни в огнището. Животът в ъглите на фигури е продължил хилядолетията ни… Пясък, отразил залязващото слънце в тишината на един тюрбан. Постеля с топъл цвят на кожа. Напев от меките следи на пръсти върху глина, с отворени очи за шепота на зърно, за тайната в съдбата на вода от извора, за сънища из мрежите на древни жрици, птици, прострели мъдростта от интуицията за вселена в единственото - простота на форми, украсена с мярката доколко и на кой да се отвори. Прилегналите до гърба на пода и в сън унесени от шепот на коприна с изгреви, мечтани езера и дълбините на морета свят-тъкан, за да живее с пъстротата си, да грее с цветовете на мечтите в кротките възглавници…
Ще завали. В небесните тунели се търкалят заблудени мълнии. Въргалят глас по набраздените пътеки смръщена и натежала нощ, повтарят имена на облаци, а те изтичат като заклинания върху притихналата сфера на земята.
И заваля. С дъжда се спусна глухо сова. По покривите цяла нощ ще чака своя глас да се завърне с ехото на тишината… тъй както аз, да влезе между пръстите и да разтвори листите на мислите, и да намери пропуските, да придаде грапавините, по които слепите очи ще сричат въздуха...
Вали. Затрупва крясъците ми, превръща ги в спокоен шум на съпротива, тъй както сухата земя си отмъщава с леден дъжд на жаждата, сковала в бръчки тялото й… Преследват се в слуха ми капките, бучат като затворени пчели в напечен кошер, отдалечават се, заглъхват като вятъра, скрит в сухи тръни... пак връхлитат и стъпват сякаш с тънките крачета на стотици гълъби, отмерват остро темпото в ръждата върху ламарината... От изненада свършват и до късно питат: "Как… как… кап…"

вторник, 4 август 2009 г.

Пресичане

Отвъд местата, на които е описано, че имат имена, лъкът бележи в струните на чело точки за пресичане... въжетата мълчание ще се свлекат до глухите си сенки.
Косата ми е е топла още от дъха на слънце. Охлаждам я с отминали я изречения.
Под валса, слязъл с пицекатото по стълбите, пронизана обувката на Пепеляшка няма дни.
Крадливо се пресягат алчните желания, в които не достига истина - под кукувица я оставят да ги мъти.
Вратата на изповедалнята не се отваря в сряда – щe пази крепостта с обета си за неизричане.
Върху екран-стена, от времето описвана все с кални пръсти, поставки златни за очи на свещи, броят по памет цветовете в пясъка, оставени от изгорелите надежди за олтар, без спомени за помен.
Отделни куполи са скрили в себе си една и съща муза - в профил от преди и след като ще изрисува своите черти в анфас.
Взаимствали са рицарите плетката за бронята от лабиринтите на ада.
Остана да допия чашата си тихо.
Гондолите в очите ми ще следват ириса.
Предадох си емоциите по кръвта, когато ме ухапаха бездомни кучета – ако процентът хора в този град надмине цифрата, с която се живее от статистика, ще могат да се върнат в мене пак.
Сърцето ми приема формата за лед, в която чакаш да се охлади бутилката с любимо вино.
Ако оттатък беше ъгъла, зад който ще се скриеш, ще те дочакам да си идеш.
Оставам тук с очакването да ме отвлечеш…
Не нарушавай тайната да даваш…

понеделник, 3 август 2009 г.

Миражни разкази... Нататък

От дълго време носеше за нея образ. Тъй молеше си паметта да не забравя колко са й топли устните, очите колко са дълбоки, наситено зелени, като солени езера… извивката, която следва пътя от брадичката до шията и тръпката, прокраднала се зад ухото й от неговия, в мрака шепот… косите й за пръстите му ненаситно жадни…
И тази нощ я нарисува в празното от тъмнина пространство в стаята. Очите му наслагваха отгоре спомени, за цвят, ръцете му я ваеха, последвали усещане, каквото има паметта на клетките за нежна кожа. Стоеше редом с нея. Страхуваше се и да диша, дъхът му да не прогори видяното… Не помнеше в стоене часовете. От толкова умора през деня и в изтощение от споделените през мисълта си разкази, осъмваше скован от нощен хлад върху дивана…
Денят го грабваше с водата в банята, поглеждаше го, ако не забрави огледалото, часовникът заемаше познатото си място върху китката, обувките си готвеше за жегата – завързваше по-здраво връзките… и спираше с врата живота в стаята…
Защо е в тази пустош знаеше, но никога не позволяваше да се попита. Съдбата беше го решила вече – той знаеше пътеките, в които тя навътре на света го водеше и до кавги не бяха стигали. Тя беше сляпа, а той умееше да й разказва увлекателно, дори когато си мълчеше често.
Пленените от пясъците палми, поклащаха зелени ветрила над покривите на хотелите, ако за тях това им стигаше, а улицата, по която се протягаше оазиса, започваше да се събужда – подвикваха водачи на камилите, от непрестанното повтаряне да се върти, чекръкът в кладенеца скърцаше. Заглъхнало прокашляха моторите на малкия, измислен сякаш от децата самолет, обслужващ базата. Изрязаната граница между небе и пясъци се разтопи до очертание на хоризонт, а огненият диск на слънцето го взе. Пилотът дръпна вътре стълбата. Вратата се престори, че от пясъка, набол се из плътта на уплътнението й и този път не я боли. С издигането мислите от тази нощ потънаха. Освободиха за рутинна работа пространството…

Не помнеше отдавна сънища. Или поне не вярваше, че спомените рано сутрин са от тях. Тук тишината беше повече от пясъка, умората – и тежка и червена като залез, а стаята заместваше любимата с приятния, унасящ шум от дишане на климатик. Но този сън натрапчиво държеше първенство, напираше да стане вярно, защото се повтаряше… Замръкване, но в буря… усещане за преизподня… секундите, които осъзнават цял живот… шум от оставена следа по пясъка, последвала инстинкта си към светлина… една голяма пъстра шатра, пълна с щастие… най-нежните ръце, които му протягат ласка… и празните за всичко след “завинаги” очи… пропадане без съжаление, че тялото се свършва… Защо и този път събуждането причинява болка?!... като от недовършено желание, като от неизказаната дума за такова състояние, каквото има сянката с душа?!... Плътта си беше негова, но в тези утрини усещането беше, че съдържа две души. Влечеше го пустинята и сякаш се опияняваше от жегата. Не беше приказлив, но в тези дни открехваще вратата в себе си за повече от шепа свят, преглъщаше ключа на думите, замлъкваше… Несигурно си спомняше ту дъхавите нощи с приказки в колибата на дядо си насред бостана, ту легналата върху пясъците нощ в пустинята, с която заедно се топлеха от самотата в огъня… сълзите върху опакото на ръцете, с които го прегърна майка му, за да усети след казармата какво е у дома… и задушаващата гледка на напълно равнодушно място, събрало изгорялото си съдържание в среда на кръг, бил някога душа на дом…
В началото си мислеше за неизследван от науката пустинен феномен – миражи и през мисълта… Поразсъждава за умората и възрастта, за претоварената с книги психика, подкладена от нощите, в които пареше в очите от спокойствие. Денят, с различните задачи го отвлече и тъй забрави да усеща двете в себе си…

неделя, 2 август 2009 г.

Пак...

Стативът се е сгушил пак
забравя как
в пролуките на паметта му
е намерил дом,
завил се е с останалия не избягал
аромат на бор… от терпентин…
прахът.
Таванът с лампи не примигва,
отглежда паяци…
да му строят за ъгли мрежи,
да хваща тишината в тях…
понякога и залези.

Вратата радостно изскърца…
доброто, мое, вярно куче…
посрещна топлината ми…
а после пак,
доволна че и днес се върнах,
положи тялото, през прага легна.
Пердетата от стаята изпускат синьост,
в прозрачен мрак превръщат своя цвят.
Изгърбеното канапе
очаква двете ми ръце
да го прегърнат,
а масата – да ми предложи книгата.

По пръстите на лявата ръка
прочитам болка…
знам, влезе вчера там
накъсана тъга от жадни струни –
китарата от тишина пресъхваше
и молеше за глътка звук.
Отпих тъгата й,
но заболя отвътре чак…
на песента крилете беше срязал някой.
Кървеше белега в непреживяно…
притиснах го до свойто тяло…
а то заплака бяло… пак.

От залеза луната беше пила сила,
та този цвят на нощ
не дращеше така очите,
докато тъй ревниво я загръщаше
от погледа на онзи свят,
протегнал скелети на клони,
оглозгани от светлина,
потънали до голо в мрак…
прикривал раните от самота
зад слепите очи
на тъмните прозорци…
пак

събота, 1 август 2009 г.

Прочетено желание... по музиката в песен

Съблякох сянката...
а тя, в сатена на леглото
се гласи да спи...
и мързеливо се ослушва,
да разпознае този,
който в стаята
въздиша завистливо...
пианото, по кубчетата лед,
изпълнили до край
на чашата с мартини
мисълта за жега,
окато чакат пак
за отговора на един въпрос:
“Ти мен обичаш ли?”...
А той, като не казва “Yes!”
повтаря все “Perhaps…”