сряда, 30 декември 2009 г.

Под купола на гласове...

Протягам двете си ръце,
приемам звуците в кръщение
и освещаването на криле,
издигнали от гласове,
въздушната камбанария
за слизане на херувими в химни.
Звучи рисунък,
очите го разстилат по слуха,
разлива се върху ефирната душа,
повдигнала на пръсти тялото
да стигне залива на купола
и да запише приливите
от дълбоки звуци
и приглушена светлина
в среброто на въздушното,
притихнало платно
на храма.
Иконите безгласно молят
камбаните да си мълчат,
да пият с жадните зеници
на медните езици
всяка капка звук.
А камъните в пода
и стъпките на прах дори
приспиват с тайна...
Стените са притихнали за свише.
Небето свежда чело за молитва.

http://www.youtube.com/watch?v=vyFkPd6fEuI&

неделя, 27 декември 2009 г.

Капчукови мелодии... следпразнично

Снеговете си тръгват
в капчука...
върхове натежали
на старата църква,
с топли звуци
от коледен звън
и сребро
от разсипани хилядни капки,
дар от песен на ангели,
в часовете рождественски
пели...
Многогласно
на покрива спи тишина.
От олук
да послуша капчук
е дошла.
Вятър гамата къса,
удължено разделя
времената на капките.
Мекота за звука
в гърбовете на котките търси,
мълчаливо приседнали прагове
на накацали
в кривнали улици
къщи...
Снеговете си тръгват
в капчука...
По дъжда,
завалял в утринта
за събуждане,
след вика на часовника.
Всяка капка
сама се смълчава,
на перваза застава
едната до друга...
Още, още...
За слуха е мелодия,
ода с мигове пълна -
капка, капка...
тяло на щастие...
Снеговете си тръгват
в капчука...
страховете
стопили завинаги...
в тази толкова топло
пристигнала,
моя Коледа...

вторник, 22 декември 2009 г.

От ден, ако не се брои започналата вечер или...

линията след, когато е прехвърлила върху...

Едва загатнато разсъмване
топи очите на нощта
в прозорците.
Мъглата още спи в реката.
Дъждът е построил
блестящата пързалка в пътя.
На лампите прожекторите свалят
листата от декорите.
От стаите процежда сън
към коридорите
в следа на одеяло...

На тази гара
листопадът е забравил
да прибере от клоните
последните си звуци.
На пейките в чакалнята лицата
са спрели да живеят утре,
застинали в очакване
да чуят колелата...
„ Влакът...
пристига на пети коловоз
и тръгва в 8... "
Зад римите на този шум,
останали да топлят ъглите,
говори сякаш само тишината...
А влакът е прибрал
набързо тръгването от перона
и е изпратил слезлите
с дъждовните си капки
по стъклата...

Улица.
Завършва с друга
в своето начало.
Понякога преразпределя с нея
заетото пространство,
докато разминава помежду
колите с хора,
на мястото,
наречено кръстовище...
Това за улицата си е край.
Оттам поглежда по-нататък.
Без някога да види как започва.
Ако началото й го разкаже някой,
със сигурност ще го запомни... някога.

Октава над онази линия,
която очертава в края локва,
събира силуетите около нея тъй,
че да оставят кръгове
в повърхността
с две камъчета детство...
претичали в очите
от полета на преминаващите влакове...
по струните на пешеходната пътека.

Днес прави стъпчици по мисълта,
помежду двете точки на далече.
Останалото се изпълва
от дължината на съзнанието,
което прави паметта да е завинаги...
Има истини,
които и под ризата на кръпки
си остават същите,
да свързват....
Има музика, която вика имена,
без да използва звуците.
Записана е от обратната страна
на устните.
Има... свят, който пази...
непозната топлина от длани,
които даже и ръкавите на двете й ръце
не помнят...

сряда, 16 декември 2009 г.

Незримото невидимо за нас

Прашен
таванът мълчи.
Няма дни.
Закъснели играчки
делят тъмнината на раклата.
Паметта,
построена в ъглите,
забравя
имената на дните.
Закачалки
се крият из роклите.
А в една периферия,
на замлъкнала шапка,
обикаля праха
и не спира да търси
следите от пръсти
на вятъра…
Колко тихо
звъни тишината
в ключалката,
а стените изпиват
на глътки
тези глухи,
непознати,
но чакани стъпки…

понеделник, 14 декември 2009 г.

Смисъл

Черно и бяло...
Взаимност в съответствие.
Когато има граници.
Зависимост на полутонове.
Докато нотите
не търсят смисъл.
И кръстопът.
За разговор на хоризонти -
светло,
докато се събужда
и тъмно,
когато се загражда в сън...
Затвор за двата свята.
Ако не са намерили
баланс отвътре.
Да има помежду.
И танц...
Забрава до възвишеност.
Закръглени черти.
Заради правите на пътища.
Небе, в капака на роял.
Крило за две ръце.
В отворите
за отраженията ни...
за черно и за бяло.

неделя, 13 декември 2009 г.

И така...

От очакване
вечерта натежа.
Часовете се свиха
в косите ми.
Заръмя.
От рекламните лампи
закапа
в ситни капки мъгла.
Тишината протегна ръка.
В своя шал
ме загърна.
И така...
те дочакахме.

От нощта
не запомни
свещта светлината.
Дълго гледа стената
и играта в платното й:
сенки две -
тя и той,
под небето,
на своите шепи...
После кратко въздъхна.
Изгасна.
И така...
тях запомни.

Утринта влезе тихо.
Разтопи се в стъклата.
Стана светло на стаята.
Затрептя по съня закачливо.
Пропълзя му под миглите.
И така...
мен огледа в очите ти.

петък, 11 декември 2009 г.

Преплитане, преливане, прелитане… живот

Секундите подреждаха
бодливи мисли
по лист до бяло празен.
Преситена
от снощно вино чаша
с гръдта си ги прорязваше,
попиваше горещите им остриета,
оставили
прободени следи в плътта,
все върху бялото,
с неправилни от обгоряло точки,
тъй както
изпълзялата по голо тяло
граница от впито...
Ръце, дотолкова повярвали на есента,
са отразили върху себе си листата й...
като съзвездия,
приели за съдба последен път.
По спомените на стъклото
търсят точен цвят,
за розата,
която спи в сърцето на поет.
Толкова нощ се е разляла в дните,
та шепите едва я скриват
в тази своя, много нежност
и в смисъла на обич
искат да изтрият
изпепеляващата тъмна нейна жажда
тъй светлото да скрива...
Изтичат и последните следи
от омагьосаната половина на часовника.
За повече, къде отиват,
в стъклото се чете...
зад прозорливата прозрачна същност
да е несбъдната мечта на огледало...

понеделник, 7 декември 2009 г.

Стъпала за някъде, заради смисъл от пътеки

Пътеките,
в които
някой е дълбал
от мрамора
на тъмнина,
за да остави мисълта
на своите желания
в необходимостта
да има и след него стъпки,
събират смисъла си
в стъпала...
по тях поне
сезони да вървят,
ако с достигане
на утрото
не са останали
единствено в съня
на свилата се в сянка,
колкото отминало,
безименна и стара нощ...
Понякога и есен
може да премине...
когато се съблича,
в хербария от свои стихове,
оплетени с шума
на паднали листа...
а тях да чуе вятър...
и да положи в шепите им
бялото очакване,
на многоточията
от целувки,
замръзнали
в кристалите
за снежно щастие...

сряда, 2 декември 2009 г.

За днес и другите му дати

И пак е днес.
Макар и с друга дата.
И пак ще се свали.
В среднощ.
Тъй както стар актьор
си сваля маската...
след късното
вечерно представление...
Прозорецът държи на мен.
Изписал ме е в рамка.
И ме показва на брезата.
Аз съм без грим.
А тя ми ръкопляска.
С листа.
И с шепите на вятъра
конфети в жълто
хвърля пред стъклото...
като след късното
вечерно представление...
Дърветата, извън сезоните,
са наблюдатели.
На всички дни.
И на прозорците.
С портретите.
Които винаги държат на нас.
Да ни показват.
На сезоните...
след късното
вечерно представление.
Заради "пак" и "днес".
Макар и с друга дата...
И в някоя среднощ...

понеделник, 30 ноември 2009 г.

Докато чаках с утрото... една мелодия

В отворената стая
денят разля свеж дъх,
а няколко акорда,
забравени върху пианото
откриха топлината в ъглите.
И улицата влезе...
след мързеливата далечност
от устните на саксофон,
с разбудените колела
на подранил велосипед
и стъпките на бриз
по дървения мост към кея...
Съвсем едва мелодия закапа,
през есента,
останала в листата
от сънищата на мъглата,
отрони се
и слънчевия лъч,
задрямал на перваза,
прибра с целувка
на кристална капка.
Избра минути две
над чашата с кафе
и с песъчинки захар
ми поднесе себе си...

петък, 27 ноември 2009 г.

Кръстовища от коридорите на облаци и време


А облаците са оставили
на пътя коридори,
парчета от небе,
все още не застлани меко
с думи в синьо.
Те нямат знаци
от криле на птици,
дори не са докосвани
от самолети.
А от очи...
Една жена разстилаше
върху простора бели стихове,
все още ненаписани
и затова чупливи.
Като замръзналите капки
върху тънка чаша,
несиметрично правилни
преди да се разлеят в скреж.
От облаците
се откъсваха въздишки.
Опитваха се
да настигнат времето,
което беше минало,
през техните възглавници
и беше разпиляло пух
дори на хоризонта
по комините.
А времето е само миг,
за който се разказва
в старите часовници.
Понякога успява
да го задържи поет
с ръце в косите на жена
подир среднощ
под спрялата да диша тишина
в уют на стая.
В подвързаните стихове се казва,
че времето се среща нощем
в един все още топъл силует,
на рокля,
едва посегнал да погали
в мрамора любимия...




----------------------

От един ден, едно небе и спомени за Яворовата къща...

вторник, 24 ноември 2009 г.

Не мога да намеря точното заглавие...

Мелодията съм... до твоя слух
на думите непреводимите значения...
по-скоро са цветя,
от нощите за приказки,
в извивките на гърбавите покриви
с окръглената замечтаност на луна
в среда на диадема
в обков от камъчета на звезди...
и в редовете на писма
за цветовете на очите
от жълтите криле
на лято с пеперуди пили...
часовници,
застанали под нощните си сенки
на циферблатите със шепите
политналите си минути да ловят...
и жаждата на тъмнина
за светлината от луна
през котешки очи в безлуние...
и сън, останал все така замислен
зад стъклата,
в усмивката на стара дама,
от пряката пресечка
зад театъра, до парка,
излязла на балкона
да вземе шал от вятъра,
когато чула как врабче
в прозореца на нощния афиш почуква...
а вятърът постлал с листа пътека,
та есента към празника да мине
до празните места при входа,
измислени от капките,
докато разучавали дъждовна роля -
как се превеждат облаци,
когато в бялото мълчание
крадат мечти от себе си...
Не може да е сън.
Нито е звук от детство.
А само стълба от не знам къде за някъде...
покрай портрет на шут,
на някой крал от приказка любимец,
без своята обикновеност да осмива...
усмивките лежат по стълбите...
очакват да засвири вятър
върху роялите от покриви
и тъй да се събудят...
тогава, в прозорците ще изтънее
розовия дим
и от небето ще се спусне люлка,
с преливащи в началото на утро облаци...
за тях не стига само този път -
в дланта на страница
и аз ще пратя цвят
по стълбицата от мелодия,
на ум която изговорих,
докато пак мечтах...
да, тази, от не знам къде за някъде...
ти знаеш за къде...

понеделник, 23 ноември 2009 г.

На теб... който си...

Ненамерилите,
ненамерилите отговорите въпроси...
откриват думите си
по следи от вятър,
заровил моите из пясък,
из клоните на старата върба,
привела тяло за вода
в изсъхналата и изтекла,
във утолилата си жаждата река...
в изписалите се с вълни,
препълнени от обичта си към скали,
към бряг,
към топла пазва пясък дълбини...
в криле на бяла яхта,
повторила цвета надежда
от този в свобода на чайка...
и избелялото небе
във вечност на Вселена...
Ненамерилите,
ненамерилите отговорите въпроси...
в среда на път учудено стоят
и слушат своя звук от раковина,
от шепот на хвърчило,
стаило шум от изтъканата коприна
на усмивката...
от недочутите, изречени на ум
от тебе думи...
и от стиха ти,
лунно плел платно за мен,
за жадната прегръдка
на очите ми...
ще ти отдам от тях душата си,
душата жарка на родено лято,
от моя ден... рожден...
и от преливането на игра -
от облаци във слепота,
в ръцете ни,
събрали волността
да дишат през поезията стихове...

24.07.2008 г.

неделя, 22 ноември 2009 г.

Имам това, което пазех да ти дам...

Не ме моли
да съм
по-малко южна,
по-малко лятото
да ме облича!
Обичай младостта
на есента ми,
докато в двора
с цветовете тича...
Прегледай покривите
за поеми,
изпуснати
от нощните бохеми -
поетите,
дъжда на Персеидите
дошли да вземат
в шепи...
Залязла нощ
в очите ти
на утрото у мен
раздава мисли.
Камината стои,
все тъй встрани,
за нуждата да сме сами,
докато пази
ревниво-мълчаливо
с жаравата си
тъмнината,
в стаята,
от танците на свещите,
преди догаряното им
разсъмване...
В платното на стената
рисунка от играта
се присъни.
Ще слезеш ли
да облечем надеждата...

събота, 21 ноември 2009 г.

Щом има стихове...




Гълъбите, щом завали по покривите самота, четат в листа, прехвърлени от вятъра в края на нощта, дочаканите стихове на Залез... и пишат върху мидени черупки (някой е оставил до старите антени цяло състояние от тях) някакви послания...


Може би вечерта не може да намери думите, които странник като теб е оставил на времето да пази тях, та някой ден жена, позната повече от вечерта, по тях да те открие…

Възможно е, по снежна диря от нощен водопад, политнал от далекото небе, да има има милиони пеперуди, поднесли на вчерашните облаци постелята за сън… Има нощи, които се строят върху превалели оси отпреди и знания за следвани събития…

И пак за вечерта… когато слиза по стълбата от полутонове на мрамор, а песъчинките дълбаят улей за условно предсказуемо в по-светлите ивици… в тях кратките пасажи от съмнения, разтапят смисъла да продължават ли…

Има очарования, оставени в символите на писма. За тях разказват пощенските марки. През разстоянията, за които има приказки, а те стоят в музеите до сигурните им следи – пликове, преди гълъбите да са открили адресатите…

Когато ударите на минутите се впиха в циферблата и разделиха кръговете на стрелките от преследване, една въздишка слезе от случайността. Последва късното перо, оставено да пази стиховете за часовници…

Как да разкажа на съня, че съм го имала преди?! Той мисли с рижавите мисли на ръкави, с останали по тях следи от погледи и ключ към слезли ангели, забравени от миналото в клетка…

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Поетично вино преди сън


Чаша... наполовина пълна с вечер, наполовина с вино и споменът за светлината от деня, потънала до дъно... С цвета на ягоди говори слънчев склон, отгледан от реката, преди да е израсъл в планина. Има дъх от боси стъпки през роса и сплетени по глезените песни на самодиви, вселени в езици на треви преди разсъмване... Дълго ароматът броди и гали по зърната на лоза за още. Забравя се в приятния им хлад и търси в свечереното небе на Залез нежността... Опива... В такава нощ не може да се спи... В прозореца се е подпрял града да слуша... а някой е оставил в стаята ми приказки.

сряда, 18 ноември 2009 г.

"Дочуто... от някога"... пак

Така и не запомних
нито звук
от топлата симфония
над лятото...
Не го избрах.
Защото нямаше писма.
А нямах мисъл вече
от мълчания...
Не ме избраха
думите за среща...

Отсреща
зографът на нощта,
коминът,
сам,
несигурно оставил настрана
палитрата на керемидите,
без липсата на падащи
с телата на звезди мечти,
бездейства.
Тревогата стои от вчера
из стъпките на гълъби,
повторили
не отлетелите чадърчета
от пуха на глухарчета.
В праха на покрива
шахматно ги размества
вятърът
в игра да не заспи.
Острилката на стълбите
отнема часовете нощ,
а върховете на тополите
зачеркват тъмнината
от небето
много бавно.
Антените отключват
метронома на деня.
По ритъма на утрото
настройват в пътя
и посоката...

Съдбата се е спряла
в стихове.
Била е дълго там.
Отдалечила се е...
Орисниците,
написали покани,
върху издадените
стихосбирки на поети,
спят.
От символичния часовник
на площада
изтича времето
от циферблат.
Камбаната закръгля
цялото число.
А пътят се заглежда...
по сенките на две следи...

Дочаках светлината
в утрото,
която изгори

съмненията ми
върху колоните
от старата архитектура
на мълчанията ни...

Дочуто... от някога

... и чакам светлината в утрото,
за да си изгоря съмненията
върху едни колони
от архитектура на мълчание...


Под покрива на твоята ръка
с косите си ще вляза...
да ме посипеш с думи от писма
на нашите прехвърляни мълчания,
които времето запомни
в крилата си за слизане -
у теб едното, а у мене другото,
за да си имаме съдба...
от две полукълба на пясъчен часовник,
между прозрачната им рамка,
обреченост да не премине моста
в отворите за две ръце, които казват:
няма път, когато легнал е часовникът...
Небето пак е нощ, затворен кръг,
изпълнен от чертежите
на непресечените пътища от пожелания,
изречени след падащи звезди...
Ще ми напишеш ли по новолуние
дочутия си стих?!... Аз бях...
Все още съм си там,
в извивката на тъмната страна
на тази лунна стълба,
под гънките мълчание
на изоставената пелерина...

неделя, 15 ноември 2009 г.

На теб… защото липсваш, както… zalez

По право,
последни стъпки
отнасят заедно
с посоката на тротоара
и раздялата,
върху която тегнат
все по-малко думи…
В душата пари топлина
от сдиплени минути
на два,
различни с времето си дни,
завинаги преплели
сливане в едно,
заради този свят в живота,
познат им отпреди…
Приличия със сбъднати площади,
по знак от стълби се протягат
и слиза с тях
отдавна чакано откриване.
Ръцете пазят по извивките
среднощните си люлки за коси,
а дланите крепят
най-тайни техни шепоти.
Под пъстрия пуловер
още дишат
написаните с пръсти стихове…
Градът заплака с капки дъжд,
защото си отиваш
и пак у мен оставяш
липсата на теб.
Обичам…
и затова повтарям
за слуха любими думи
по всичките ти две страни.
А капки, кацнали по раменете,
из пътя ще ти ги повтарят,
да не забравяш тази моя,
написана от тебе приказка…

вторник, 10 ноември 2009 г.

Песен, доверена под сурдинка

Претегли половината от звук,
излязъл под сурдинка на тромпет
и плъзна в паузата глас...
от поглед на кафява топла мисъл,
която се прокрадваше в душата й
през дверите на нейно позволение.
А тя, изпридаше от двете състояния
неравна нишка
за дрехата на толкова години
с всички техни дни,
изминали под куполи на думи,
на красиви облаци
от всякакви измислици,
преплете я през възлите на въздух,
засядал в гърлото на топки.
И изведнъж я свърши.
И миналото се покри...
Диагоналите, започнали от ъгъл
помежду лактите на две ръце,
объркано посягаха да си предават точки
по нотите на тайната за други музика,
започната в слуха
от сладка тръпка на вибрато от въпроси...
Сърцето приказка ли е,
която си прилича с тъмнината в нощ?
Или е «може би» в загадката,
престъпила по песента
в един от вариантите й?
Онзи, с кадифената лиричност,
изсвирена от романтичен бас,
пианото на уличния шум,
забравен до началото на пейка вън
и стъпчиците дъжд под четките небесен брас...
Аз мисля да ти я изпея...
Ще те дочакам да те срещна пак...

понеделник, 9 ноември 2009 г.

"Аз чакам теб…" или пиеса за пиано

Eдна огряна в бяло стая
отваря своите очи за утрото,
на него вътре му е тясно
и слънчевите му лъчи пълзят по пода
към пианото,
което най-спокойно се разказва,
като вървеж
и като дишане,
и стъпки по валял паваж
с ръце в джобовете,
когато няма как да бъдеш закъснял,
а среща още нямаш,
с непознатата,
и вглеждаш се във всяко отражение
по улицата, за лице,
което струва ти се да е тя…
Забързани са хорага,
вървят с витрините,
и няма как да видят своя образ,
а твоят е сред тях…
Пак заваля…
излязоха чадърите…
отскачат капките от изненада…
преди докосваха косите ти…
по челото е слязла струйка
от музикалната им пауза…
ти знаеш този звук, от мисъл
и усещане за нея,
докосването й
с парливо-хладни пръсти,
акорди на наситено пиано,
навлезли в орбитите капки
около очите ти
и длани в длани на стъкло,
от този дъжд отвън,
без предизвикано начало
и от игра на черно и на бяло
в акварел, без цветове
и тъжно-смешната илюзия,
че си избягал…
Затварят булевардите,
стъклата им угасват в жълто
от уличното осветление
и вечерно утихват пейките,
зад булото от капки…
отварят се изисканите светлини
на нощни светове
пианото пресича сцената
чертае глътките на питиета,
ръце от среща на един със друг
и цвят на роза вдясно…
Остават две пресечки…
шумят ти крачките отзад,
прибират се към стаята,
а тя очаква да затвориш бялото
и да облегнеш лакти на перваза,
без да запалиш лампите…

четвъртък, 5 ноември 2009 г.

Колко…

Забравена,
помежду есента
и пясъка в часовника,
заседнал в гърлото
от недовършени минути
и без ръка,
която да обърне
времето да тръгне.
Наклонена черта
ни определя грешките
и „никога” –
направената крачка
към това,
което никой няма.
Достатъчно е
лесно да поискаш
и недостатъчно и трудно
да дадеш,
като онази липса,
останала в по-стъклената,
празна част,
изстинала от не отчитане
на времето
за тялото
на пясъчен часовник.
Колко правилни линии,
но без улици,
без значение
колко срещи
на точки пропуснали
и все тъй…

вторник, 3 ноември 2009 г.

Събуждане в очите на...


Художник Sigmar Polke

Кой кратко блесна
и трепетно съня ми разпови?
Кой в сянка
от воала на пердето
се облече
и му приши с лъчите си очи?
Кой посребри в нощта града
и от комините
издърпа струни дим
в средата на прозрачната цигулка?
Кой в шепи от кристал
небето потопи,
и от дантелен облак вино пи?
Ръка прокара през лицето
и се забули в тишината си.
Кристалче дъх от стаята
разпръсна в паяжинки.
Пътека бяла си постла,
премери с поглед
колко е останала нощта,
без глас повика утрото
и изгравира името си
по прозорците – Луна…

понеделник, 2 ноември 2009 г.

Кой знае как ще си наричаме надеждата...

Когато е дъждовно,
а вратата
не затваря стаята,
с приспивно темпо
вятър вае капки,
до звуци
на посипали се
песъчинки...

Валя...
окаля и цветята,
и листата из пръстта...
Падна нощ,
под чадъра от тъмното
скри на мислите мотото.
В гнездата
звуците живот сънуват,
в крилца
надеждата си стискат,
в дъха на утрото
да пуснат своя
и сънищата
с трели да изпишат...

Две очи
невъзможно мъждукат,
не заспиват да търсят
на думите смисъла,
през ръцете
протягат надеждата
и опипват в калта...

А вятърът
отряза по филия слънце
за вечеря,
на гладните
за светлина дървета
я раздаде,
загърна в облаци остатъка
и го прибра,
на падналата нощ
в килера-хоризонт...
Трохичките разхвърля
по небето,
в очите на звезди
да светят...

Нещо в тъмното блесна,
на очите в лъча...
песъчинка безценност
в добро...
Може би е начало,
може би на затвора
вратата се скъса...
Може би просто утрото...

събота, 31 октомври 2009 г.

Когато... какво...

Когато ти от път се върнеш,
дори по куфара ти има думи.
От него бързат да излязат
в рими ризи,
метафорите-колиета,
жилетката,
поела лек лежерен бриз,
носталгия от стаята в хотела
най-тъмно ъгълче
по четката за зъби е заела,
една за никой нищичко
не значеща от магазина сметка,
от деколте на блуза –
майчина въздишка
и в пръстените –
срички на “довиждане”…
През тях разказваш,
бързаш да се върнеш
във още топлия от тебе път,
а той все повече затваря нишката
и пълни там тъгата.
И те затварят мислите.
И в теб отекват думите-затворници.
И страховете ти плетат
въжетата за оглушаване
да спре отвътре този екнещ тътен.
През теб говорят… думите ли?
Или отвън без думи
теб те вика някой?
В миг се отваря бял екран прозрение –
над суетата тя стои, вселената,
в покоите й гният притежания,
а от главите са останали
в праха безименните ореоли.
И светлината се разтваря в тишина,
а тишината тъй трепти от светло,
че вече не стоят у теб
въпросите какво е вечност…

сряда, 28 октомври 2009 г.

Различно

Сиво е.
От сплетени
в душата облаци.
Ръката ми
придържа своя лък,
невидим за очите,
посяга в празното
от струни място.
Луната е прогорила
всички пътища.
Сега мълчи.
Една след друга
слизат парещи сълзи
и очертават
с пътя струни.
Докосването им боли,
но може да се свири,
ако не закъсняваш много
и вярата не изтънее
в камъните
на пътеката от мисли.
Тетрадката с бележки
бавно вкаменява
и само скулптор
ще намери в нея редове
за всичките,
откъснали се сенки
от пръски на фонтани
и звуците
на капещи листа.
Във вечерта
се губят цветовете.
Остават само
думите от стих,
необходимо пъстри,
за да открия
смисъла за утре.

вторник, 27 октомври 2009 г.

...

На най-добрия мой приятел… с вяра!

Събуди се.
Скалата се дочу
в съня на времето
как се изрича,
как влива своя дъх
в потока на вселената
и миговете
между песъчинките,
които имат нейно минало,
които са докосвали
плътта на мисълта й някога,
през вятъра на нейните години,
отвориха й свободата си,
отпиха със въздишка тоя дъх
и станаха въздушни капки
с лунни орбити,
отблясъците по вълни,
които редом с нея стихнаха,
заслушани
в утехата от равното й дишане…
животът й да продължи…

неделя, 25 октомври 2009 г.

Още до... ще

Сън няма толкова,
че в мене да остави спомени.
Всяка крачка е нова -
по малко от качване, слизане.
Нямам бъдеще още.
Имам само частицата “ще”.
И моливи до болка подострени,
за да пишат… поне… ще…
Ще имам утро
и гълъби ще гукат серенада.
А слънцето ще мие
с топъл дъх стъклата.
Прозорецът ще замълчи,
ще скрие поглед зад пердето
и в стаята ще съмне.
От улицата вятър ще ми свирне,
ще метна шал
с небрежността на детство,
косите в пъстра шапка ще завържа,
ще скитам в този ден за среща с “ще”…
С тополите ще пускаме
в реката жълти кораби
с товар от слънце всичките,
а сянката на моста
ще брои начало на отплуване.
Поляната, изрязана между дърветата
да скрие обичта на времето,
с последен топъл дъх
тревата ще постеле.
Щурче захласнато ще дърпа струни,
небето ще мени над мен
от залеза откъснати бои за акварели,
ще взема в тях рисунъка
от мои мисли… Ще...

Последните лъчи се издължават,
обгръщат с поглед стволовете на дърветата
и дълго търсят клоните да спрат.
Зад хълма вечерта започва.
Реката е изляла унеса и ромоли.
Терасите над нея са застлали бели маси.
Очакват срещите на хората - запалили са свещи.
Ще… Частица бъдеще…

неделя, 18 октомври 2009 г.

Кой ще показва светлината в пътя?

Всичко, което ни се случва в този свят е с някаква определена цел. Намирането ни, дори и да не търсим… Но търсенето може да е мисъл. Усещането за потребност проповядва и повежда. А пътят е несигурна надежда, повита в пелените на тъгата да вървиш все сам. И ако друго няма, поне от мислите кристализира мъдрост в миглите…
Но мъдрост от щастливи мигове не чакай... те тъй са кратки… едва чертаят със себе си циферблата време… тъй както паяче плете началото на паяжината си, несигурно и тънко, без убеждението, че е на подходящо място за градеж на бъдеще… Щастливи мигове, по-бързи от деления в секунди, драскулка върху гладката страна на всяко нас, прашинки разпиляна вечност… Почудата не стига как повърхността, едни очи и длани, успява да открие времето и то да я бележи, че може да привлича, да приема, да отдава, да гради... със себе си... да пряви видими оставените белези, да има мисъл в хората за нейното усещане, да спира на брега, да иска да премине, да търси, да я отвява вятър, да й изстъргва ръбовете някоя скала... Прашинка, непобедимата частица време, отчупено от нееговите части, скрепени с лепнещо пространство... тя...
Никой не намира себе си за откъс без сюжет. Не се заглежда в звездите, ако не е разбрал, че са нагоре. Не може да отсъства от предложението на режисьор, особено, ако е вселена... Небитието е от плътност на отричане. Скала без всичките прашинки, скъсали сърцата си в напразността да определят колко да е трвърдостта й... И тя тече в условности, в промените на въздуха, за който няма правила, а право... Зависи винаги от тишината, издълбана в епитафиите, в цветята, клетки за отвеждане на аромата от недрата към отлитането му до нечии криле... Може би смисълът от нейно съществуване се придобива от измерването на дълбочината, до която стигат границите й безкрай, когато се раздалечават от сърцето й, защото имат усета за някаква противоположност и в себе си, и някъде в пространството от положителни и отрицателни страни, с които се преследва времето между стрелките им. Преследва безтегловност, определени стойности, които с часовете си ни стягат, вкопчили се в нас да им измислим имена… Наричаме каквото искаме да си вплетем от всичкото заобикалящо, за да сме някъде в него, вън от него, но да управляваме... А то е... Разлива се и стига, и не стига, и е възможно да е точка, права, част от мисъл, полутон, ако там някъде живее песен...
"А песента живее повече от тишината…” (Благодаря ти за пролуката, в която има място за криволичещи следи, които да изпълват в две посоки!)
Големите очи на тази нощ запалиха отвътре светлината в лампите... в прозорците потрепкват с повече далечина, откъснати от сетивата с блясъка на хладната прозрачност на стъклата... Не искам песента да дам на тишината и я разтварям на себе си в слуха... прониква в мен, за да вървя по острите й ноти, да се изгубвам между правите черти на "coda", да сядам на петолиния от струни на китара, забравила да вземе най-тънката си от душата, на която се подпира сцената... Откривам съответствие върху прилежно водени бележки на гърба, но трудно мога да извадя тях от себе си… забиват се като стрели да станат те страна на светлото… да кажат с многогласието си онази фраза, липсвала на тишината…
"Кестените бяха разстояние, което дъждът раздели преди луната..."
Кестените, избрали да са цели ноти, търкулнаха от топлината си в посоката на празното, от скъсаната струна място... купчинка пръст, останала от бучка. Върху пръстта оставиха бележка, вдълбана в точно място за оставяне... После, от края на залата, от номер 18-ти на последен ред, една застинала върху седалка нота, останала наполовина от нощния, притискащ с тъмнината студ, намери сили да извика: "Как ми се иска да съм в нечий глас онази, липсващата част..."
Студено е на дрешките с бодли, самотно викат в тъмното... ще потъмнеят от тъга по блясъка в очите си, които се превърнаха в деца, кафяви кестени, за да намират себе си чрез тях по пътищата, до които са живели... От часовете на раздялата започва есента. Различни са, пораждат се в различно време, устроено да е между измислените паралели, които късат и луната на парчета, бавно, тъй както пътят къса разстояния...
Вратата, проекция на тъмнината, от лявата страна на залата, намери паднала сълза... на шут, когато свалял грим встрани избягала.... Без представление пътеките в театъра са сиви и нямат сили да започнат свой живот, затрупани от думи на актьори, от думите по пръстите на хората, държали облегалките... За кратко може би живеят, когато публиката аплодира себе си, разбрала... Къде ли спят поетите, когато не разказват на нощта си сънища? В клавишите на старото пиано, в сурдинка на тромпет, под наметало от последен залез... или през петолинието гледат на света оттатък?!... Възможно е... Ако не бяха там прожекторите, тези тъй похотливи погледи, прогарящи възможностите да се скриеш, дори и зад декорите. Измислените монолози летят като забравили да си излязат в светло ангели, а тъмнината ги обича. Тя винаги приема в своето въображение каквото може да намери. Дори не се замисля за остатъците маски, за книжните салфетки, за станиолените топки... от всичко става нещо... Най-трудно се рисува силует на празна сцена. От сенките на всичките акорди можеш да изтриеш само нотите, но ще забравиш колко празно ще оставиш там, защото ще изпиеш техните останали в душата звуци... Разпределителите в тишината спят между останалите, незакупени програми. Таванът има следсценична треска. Не се намери никой да го види... А трябваше, за да зъврши своята пиеса...
Наситено е сякаш, плътно и препълнено от взиране. Ще избелеят спомените за отминалото представление. До следващия залез ще е прашно. А идващата нощ ще се представи по-наситено, забулена в дълбок воал, от всичките парчета сцена, в които е оставял взор таванът... като художник с четката си стъпки от преминалата сянка на луна. И ако някъде, в най-невъзможната минута, когато приближаването е само мисълта, с която капката мастило ще облече върха на нечие перо, ако завоите пропуснат идващата светлина, ако по свещите пробягат плахи думи и от въздишките им излетят стопени ноти, поетите ще могат да заспят...
Големите очи на тази нощ броиха дълго линиите слово. Обиколиха времето на стаята веднъж, а после пак по толкова за всеки ъгъл. Белязаха и края на спектакъла между написаните думи, изгубили си смисъла в начало и тази топла точка след последния, "напуснал" виртуалното въображение замислен зрител, по-скоро дъх от дух на спомен за загадка... възможно ли е изгасена светлина да се запази... да освети тъй пътя?!...
Ако е... "капка светлина в чаша..."

петък, 16 октомври 2009 г.

Етюд за дните като утре

Спокойните минути
се взривяват от мълчание,
а шалът ми
нетърпеливо чака.
Живея от усещане
за сбъдване
на най-отдалечения
си летаргичен сън.
Преди да знам това
съм имала видение...
Блестящ
от слезлите реклами
тротоар
и вятърът,
забравил да излезе
от косите ми...
Река в спокойствие
на полунощ
притегля взор
в светулките
от улични фенери,
огледали
в повърхността
заспалите комини
на тихите
от мрака улици...
И мълчаливи пръсти…
Сезонът има
своето условие –
да го намерим.
От приликите
да напишем стих.
От разликите -
той да ни направи
фойерверки…
ако луната се е скрила
или звездите
са при някого на бал.

четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Започвам да си мисля…

Следобедът ме взе
и в безтегловността
на есенния ден,
разтвори шепи.
Пред мен изтича
старата пътека,
онази, под скалите,
със знаците
от криволиците
в годините,
с които ме превеждаше
да спра в брега на моста.
Опитвам да намеря силуета,
ала реката отразява слънце,
трепти с коприна
по повърхността.
В покой, от мрамор по-устойчив,
дърветата разглеждат
свои образи.
Застиналите чувства
идват с всеки дъх,
когато ги погледнеш.
Под стрехите на къщите
живеят мигове от ранно слънце
и твърда сянка от следобед
с вечерната усмивка на жена
под наметало.
В пробягалите проходи,
от изповядани
и непроведени в живота срещи,
протягат свой разкош
маслинови листа,
жасмин и портокалови стени…
Фенерите на дрямката
отдават право.
Редицата от маси в синьо,
оставила от утро спомени,
разглежда минувачите.
Стените в бяло пазят светлина.
Прозорците върху первазите
чертаят нощ,
гадаят колко е било необходимо
да се срещнат двама…
По улицата старите павета
отразяват самотата.
По ъглите пълзят лозници
и алено оставят своята следа.
Ще ги намери тази нощ
въздишката на есента,
а утре ще са ледени сърца
в очите на слана…
Брегът изпива кратките вълни,
а те отнасят мисълта
върху крилете си от бяла пяна
към правите от пътища
около хълма,
белязъл със завой
възхитата си от покой…

вторник, 13 октомври 2009 г.

Сутрешно... на някого (не знам кой номер е подред)

На Ра...

От стържещи листа, подгонени от вятър се събудих. И от загатнатата светлина , проникваща отвън. Разсъмваше. Небето пускаше по малко слънце между тъмните, по-плътни облаци, които бе приело по-навътре и между леките, по-бели, като накъсан от играта на деца памук, с които май се забавляваше и вятъра. Подхвърляха си ги и си играеха на "нарисувай този цвят" със слънцето, а щом той заприличваше на тъмните, го мятаха при другите. Когато напласти достатъчно, за да покрие по-голямата си част, отвори изтока и слънчевото злато се разтече върху къщите. Излишъците бяха малко и тях небето взе за себе си. Не биваше да носи толкова наситен мрак в началото. Добре изглеждаше във фрак, но представлението е чак довечера.
За днес валежът слънце стигаше. С това добави по листата още жълто и само то, защото е небе и знаеше кое как, даде знак на вятъра да му затвори портата. А той това и чакаше. Завтече се през покривите, оплете се из кабелите на антените, разхвърля ято гълъби и с двете шепи грабна от липата крилатите й семенца, защото беше обещал от вчера днес да ги поразходи. От най-високото ги хвърли и те разперили кафявите си роклички, описваха спирали, докато се пързаляха по раменете му. Помете със замах алеите и струпа всичките листа поравно пред вратите и из храстите. Хареса днешен вестник от сергията и го разстла, както вълшебното килимче Аладин, но после се загледа по витрина и го остави на една бреза. А тя, погледна го с върха, но не разбра, защото там листата бяха млади и го предаде на по-големите си братя, клоните. Те му обърнаха веднъж внимание, веднъж се закачиха в някаква голяма буква "О" и май решиха, че не пише на езиците, които знаеха, не го зачетоха и той се свлече върху тротоара. И както беше вече поомачкан, и както вятърът достатъчно се бе оглеждал във витрината, преметна го два пъти и сви ъглите, та да му заприлича на кълбо и го подритна право в гърлото на коша за боклук...
Не мисля повече да му обръщаме внимание, на вятъра. Премества се ту из акациеви клони (не знам защо си мисли, че стоят раздалечени и не си говорят, та ги сближава), ту из прозорците наднича и ха не си посмял да му обърнеш мъничко внимание, се сърди и по стъклата чука с песъчинки.
Небето си съблече фрака, защото с тъмните си облаци го пробва за довечера, нали ви казах, че ще има представление и си облече синьото елече, направо върху ризата с най-романтичните ръкави. Но продължи да си играе с облаци. Рисува зайци, водопади, криле на самолет, наподоби дори и профила на мой познат поет. Рисуваше ги с увлечение. Замахваше с ръка и пускаше за малко слънце. След плътен щрих надолу с четката го скриваше.
Звънят тръбите от строежите. А през стените чувам разговорите и на съседите. Хей, вие там, които спите още, ставайте! Денят ви вика с цялата си светлина...

неделя, 11 октомври 2009 г.

За рамките и за мечтите... по точно, за приятелите



Отглеждам
в рамката
на огледало
огнен цвят.
Мечти за синьо.
Изгладила
съм ръбовете й
до полутон
на меко
старо злато.
За повече
оттенък –
цвят,
повторен
много пъти,
за да застине
в рамка.
Отминали съдби
ме гледат
избеляло,
от времето,
в което
са били
до днес –
по приликата
да са в рамка…
-----
Мечтите...
те често са
За тях
реалността
не съществува,
бяга
и затова
ги търсим
в сънищата си...
А рамка за мечти
почти не се намира...
освен...
ако не познавате
-----

Днес срещнах топлината от приятелството.
Тук.
И не че трябваше да ми го казват или че аз не знаех.
И не че то има нужда от представяне, показване.
Но много искам да изрека, заедно с думата благодаря признателността си към двама души: Руми и Влади.
Трудно мога да напиша още много думи към тази.
Признавам, че не умея да поднасям постингите си с интерес и често съм далече от обсъжданията ви в коментарите.
Понякога ви отговарям в стих.
Понякога довършвам ваша мисъл в друг....
Близките ми знаят, че страня от рамките, макар да ме привличат нестандартните.
Исках да продължа, тъй както другите, наградите...
Но нямам рамките...
Пък и едва ли ще ми трябват в този миг, когато ще напиша: бих искала да продължат нататък да раздават с жар приятелство... всички, които са влизали в "Рисуваната ми мечта за къща", която с тяхното участие аз построих тук, в този блог...

събота, 10 октомври 2009 г.

“Потъналата катедрала”… днес, по залез

Зад грешката на хълма,
прекрачил по-напред
часа на залеза,
в протегнатата към деня
ръка на вятър,
с умората на рамо, само,
по склона на небето
слиза слънцето.
Все по-заглъхват
стъпките му в стълбата
към скритата усамотеност
на морето приближават.
Лъчите му се люшват,
в скалите губят
от последното си ехо…
кристално синьо най-отгоре…
замлъкват после в изумрудено…
и още… прегорял корал
върху наситена
до теменужено на волност
мантия,
тъкана от русалките
за принц…
И раковините отварят слух,
повтарят нотите
от вчерашна вечерня,
провеждат светлината,
утаена,
в графитените,
крехко меки сводове
дантелен камък
на най-голямата камбанария.
Отпускат зажаднелите
да тръгнат звуци,
пресичат плетеницата
от хиляди езици,
през медните отвори
на овалите преливат,
задъхват се
в насрещните вълни,
чертаят арки
и пълнят с плътен тон
отворените куполи.
В листата на витражите
се вплитат,
разливат се
до огъня на входа,
за краткия отрязък светлина,
в миг отеснял…
Нощта пилее
тъмната си рокля
в заглъхващи
от повторението дълбини…

На всички за добро утро

Имало едно време една непреодолима жажда. Тя живеела в главите на хората, които си лягали много късно и ставали още, докато било тъй тъмно, както нощем, но колелото на деня било освободено вече от лоста на времето и скърцало в небесните недра, отпускайки по малко светло. Жаждата се хранела от бързи сънища и от вълшебствата, с които всеки ден природата измисляла, за да дарява своя дом. Повеждала този, у когото живее, към своята жажда – нощем, в бързото сънуване, когато преминава полунощ, защото времето тогава влиза в кратките си часове и затова така насища бързо сънищата, а сутрин, когато и най-много ожаднява, когато ден и нощ си смесват цветовете, а старата мома Зора, на Слънцето добрата икономка, сварява млякото за чая и парата събира в края на небето, в голямата торба за облаци, с които после то да подсуши лика си и да остави цветове от своя сън да припкат в стаята като различно цветни топки, докато бавно си отпива глътки мляко с чай от утро и наслаждава своя взор със земни гледки тъй жадно, както жаждата очаква моя сън или събуждането ми за ден.
Добро утро! Аз жаждата си утолих. Денят се е покрил с плащ в сиво. Е, почивен ден е, първият от уикенд, та Слънцето не се старае много в тия сутрини да се избърсва тъй добре до ярък цвят.

Нещата в думите и думите, когато са неща…

Оттатък думите е само нечие желание да разполага в тях това, което прави приликата с вятъра, с полето посред лято, зад топлия светулков дъх преди да впишат себе си в завоя… Ако се свършат изведнъж миражите на думите да проповядват, ако излъчат пулс към времето, защото то не е константа, ако привърши утрото, преди да е изгряло слънцето в представите, а пък небето се разлее с цвят в очите ни и си напомним с него, че преди това са съществували, за да описват този акт, ще създадем в утробата от мисъл спомен и ще разгледаме повърхността за изтъняло. Метафорите ще са първото условие, което ще поискат пръстите, с отправяне по аромата-прах от дъх забравен, взрив от мисълта за раждането на Вселената... Оттам ще дойдат капките, които ще отмият този прах и голотата ще застане чиста за изричане, в звук от прозрачност, с цвят, останал от изгорялата поезия подир един различен свят. Ще отлети и пак ще се роди под пръстите на тези от поетите, отрекли този цвят преди, за да ги връхлети разбирането им, че думите не са затвор за съдържание на нечие въображение, а свобода за осъзнаване на всеизвестното – нещата и отпреди, и днес, и винаги ще се описват... с думи.

вторник, 6 октомври 2009 г.

Лирично отклонение

Отдавна лириката
на пътуването
е спряла да премерва
пътищата
на неделите,
а делничните –
тях крие под палтото,
защото тайно вярва
в сбъдване.
В далечината,
от хълмовете се откъсва стон.
Мъглата е достигнала до тях
и плътността й на вълна
се врязва с болката в нозете.
Събужда старото им дъно,
на лодки, вързани за бряг,
по който са вървели
в стиховете стъпки,
загадки,
песъчинки от симетрия върху писец,
зад чийто връх на този миг е точката,
с която се започва или свършва...
Краткост, колкото е волността
да повървиш до силуета на поет,
когото твои думи са описали...
А вятърът се свива
в шепите му да те стопли
с правото да е поезия...
От белотата в мисълта
се ронят ароматните листа
на пролетта
от ябълковото възраждане.
През страниците
на годините минават,
добавят цвят,
тънеят нишките и избеляват,
а после някой им нашепва,
че живеят
и бреговете се покриват
с есенни листа,
в които се повтарят
всички цветове,
като от рокли на русалки...
Когато се достигнат с пожеланото,
да са криле, поне на пеперуда,
земята ги приема с естество
все тъй да са различни,
но само, докато до нея са летели...

събота, 3 октомври 2009 г.

В дъжда... когато съм

Вали… Комините прегърбено се свиват в тухлените ризи, навътре крият топлина от лятото. И улиците са сами. Студено е без стъпки. А всяка капка е камшик, забива се в плътта на слух, кърви върху стъклото празно-бледо...
Вали… От лампите, на нощите, възкръсвали от дългите ни сънища, когато сме вървели в дните си... А капките към тях пришиват с острите си връхчета потръпващите, скъсани в очакването мисли и нещо малко се протяга по-напред - усещане за цялост, но без ред... По устните усещам прах от звездни улици, очите ми загребват празнота от кръгове, изписани от капките за стъпки и тромавата, уродлива мисъл лекичко пристъпва хромо, опитва се да потанцува… Краката й са боси и в полунощ, върху последното стъпало ще оставят отпечатък, следа, за който им познае стъпките... А тя се слива с тюркоаз от локвите, разплита образи на облаци и тръгва из калта, в пукнатините, да търси бели камъни, души на непокълналите капки... Очи, учудено зелени за незавършените разговори и незапочналите празници, подреждат мигове върху стъклото, а то изплаква тях… И времето заглъхва в стъпките, не чува как валят по мене капките, как ме посипват с букви за начало, отгледани в плантации на огледало, загърбило земята, оставило очи за поглед на небе от връх...
Вали... От мен към този свят. Изтичам с мисълта си в нишката на струйка. Изливам дните си, излизам с тях, изгубвам се без бреговете си... Отключено оставих в нас... за да се върна пак. Но пътят не е същия, и капките са други... От тях си спомням стъпките, когато ходят по стъклата, когато другото е същото, но е забравило за същността, защото е останало само сред океан, поляна, цяло... сам... И криволичат звуците, едни и същи, за да се помнят... попиват из пръстта, отекват с ехо от перваза в мен... Аз съм напомнянето им, когато ще е сухо... И под каляската на вятъра ще тропат спомени за стъпки на пчели по цвят, нетърпеливи да намират...
Вали... И бързат кадрите на този ден. Успехът им ще се изгуби скоро, щом и екранът светлина избяга. Нощта ще преплете коси с дъжда... Прозорецът ще ме погледне с моя лик и ще си кажем с близък поглед, един на друг, "това съм аз"... Вали…

петък, 25 септември 2009 г.

Портрет от сън

От онзи сън, по който
имах още от боите за рисуване,
на образи,
преминах с пръсти
и събрах чертите ти...
и върху бялото платно
на този ден
положих крехките ти
очертания...
наподобих
излъчването ти от вятъра,
от който имах много съобщения,
по скулите добавих карамел
от прегоряло слънце,
по челото прокарах пътища,
от твоите... те са съдбата ти,
а някои им казват просто бръчки...
по устните ти има прах
от всички спомени
и затова са сухи...
очите ти...
не мога тях да видя още,
не се издава този цвят...
и затова се връщам пак...
в съня си...

четвъртък, 24 септември 2009 г.

Когато имаш нещичко... като очакване

Едно, две, три…
Как лесно се брои.
А дните?
Как преброяваш тях?
Как се преборваш
с мислите за часове?
Броим и тях.
Не спим.
Заспиваме.
И в утрото
се будим...
пак броим…
Едно, две, три…
И розата
на слънцето
се появи.
Галантно,
с реверанс,
тъй както
твоята ръка
ще ми остави
пред вратата цвете,
когато
и броенето
е свършило…

сряда, 23 септември 2009 г.

Тишината... аз

Немисъл
по мисъл
не вярва,
изплита се
в нишката дъх.
Неправда
правдива
присяда,
пресяда
от цветност
в духа.
Залагаш,
залягаш,
раздаваш,
дълбаеш,
отваряш,
не пазиш се…
вглеждаш се...
колко дълбоко
си влязъл
навътре...
изгубил си?
себе си?
чувствата?
много давал си…
непотребен си...
Свършиха думите…
с край…
безпощадно…
бич…
без оБично…
изведнъж
се изля
тъмнината
от нищото,
в светлината,
преля
и настана онази,
красива тъга
в тишината
на стаята,
освети се от нямане,
затрептя,
облепи ме,
разголи ме
и ме сви
до върха
на иглата от страх…
не успя да ме пръсне…
няма ме…
нито в думите,
нито в мислите,
нито в стаята…
тишината съм,
пустата,
изкънтяла
от празното,
пирамида
без връх
и в пустинята
пясъка,
разпиляна
от вятъра
в атоми,
песъчинкови,
тежест
и бреме за всеки,
по когото
са стъпвали
мислите…

----------------

01.09.2008 г.

вторник, 22 септември 2009 г.

Отново за часовниците

Отдавна полунощ удари,
а стълбите са празни.
Бал нямаше
и Пепеляшка тъжно сбира
в далечен ъгъл от прозорец
късчета небе,
осиротяло от звезди,
когато и луната няма.
Крадецът на илюзии,
облякъл рицарски доспехи
с надпис “време”,
размахва копията на стрелки
от кулата на стенния часовник,
разсича думите за вятър,
на мелниците,
пред които е застанал,
пресича пътищата им,
а после бяга,
търси невъзможност
в сливане на двете
точно по ъгъла,
останал от последната им среща.
На всеки кръгъл час
се разминават… вечно…

петък, 18 септември 2009 г.

На Ра...

“О, одиночество, как твой характер крут…”
Белла Ахмадулина

Нощта намери
тон на тихо.
В заглъхващите стъпки
се стопи.
Приятелите си отидоха…
А тъмнината,
завинаги изгубила чертите,
заплака скришом,
в шепите се скри…
Изстинали кресла.
Без глас китара.
На празни стаи по праха,
рисува времето забрава.
Едничка враната,
в онази фотография,
отглежда камъни без имена.
Луна, с небе от страх покрила лик,
страст към предателство очаква.
Студ, в кръг от голи обещания,
превръща в твърд характер самотата.
По крайчето на жест,
в откъсната въздишка на листенце,
прокарва пръсти вятъра.
Протяга длани, хваща
светулките от мъдростта на кръговрата.
Отиват си сами листата,
разтварят тайните си пред земята,
пред корените на дърветата,
с гнезда на птици вплетени из тях,
на совите пред виковете,
отекнали под шапките върху комините…
Отрони ехото им очертания.
На плакалата тъмнина сълзите
ги приеха…
И просветля нощта…
от спомнените ликове…
тъй както пролетта,
когато си възвръща паметта
по пъпките към новите листа…

четвъртък, 17 септември 2009 г.

Зелена купа с камъни

Полетът беше толкова дълъг, колкото очакване на VIP-персона, закъсняла поради задръстване. Не успя да си помисли даже за неща от вчера. Дните, за които се очакваше да бъдат по-разтеглени, ужасно бавни, защото щяха да са последните от работния двумесечен цикъл, постави в чантата с отчетеното досега. Старателно си отбелязваше, като в казармата, изминалите. В останалите влизаше последователно. И винаги започваше от днес.
Слънцето хапеше през ризата и пускаше по нажежена песъчинка във всяка пора да боцка до кристалчето солена пот. Хотелчето, което претендираше да носи името “Сер ал Сахра”, Тайна на пустинята, прибра багажа му в една от скромните си стаи. Подредбата й надминаваше най-смелите представи за килия на отшелник. Извади първите неща, които щяха да му трябват. Изпита малко завист към тези, които оставаха в куфара. Посегна да издърпа кърпата, която го загръщаше, излизаше ли да наглежда сондите. От нея нещо се изтърколи. И изненада него също, както пода. Наведе се и изведнъж си спомни. «Като ги сложиш едно до друго им нарисувай кръг и ще ти заприличат на каквото трябва.»... “Има място за малкото в голямото.”… “Изгубената граница между оцеляването на човек и птица…” Като лавина го затрупаха разхвърляните откъси от вечер… Двете пустинни камъчета, които намери близо до обекта… а можеше да е и точно обратното… “Мога да ти ги изпратя… ако ги искаш… Всяко излъчва определена енергия”… “Някои му казват дзен… но е по-скоро необходимост на ума от интуиция и от енергиите на нещата да не си пречат, а да се допълват”… Тъй както се бяха спрели до крака на масата, наистина приличаха на бъдеще от път. Отвори папката, където хартия пазеше отчетите, взе бял лист, издърпа един молив и нарисува кръг. Зеленият цвят извика въображението му. Постави камъчетата в средата на... “зелената купа”. Взе кърпата. Излезе…
Пред входа вече го очакваше невзрачното возило, за което нямаше прегради в пясъците, а ако някой го оставеше и на Луната, навярно щеше да открие в тъмната страна частичка светлина, за да достави на самата нея възможност да се види. По пътя срещаха натирени камили, туристи, продавачи на пустинни рози, “таксита”, теглени от дългоухи, видимо непроявяващи инат магарета. Палмите свършваха изведнъж, уплашено се дръпваха от парещия зной на пясъка, оттатък сенките им. Белееха полетата на разтопените скали, тук-там на тънички крачета се държаха мършави, прогнили като стари зъби. А пясъците алчно пъплеха, крадяха плът под тях, предъвкваха им свежестта и сивата, безчувствена и мъртва маса, оставяха на слънцето да я довърши… до цвета на цялото останало… От хоризонта се издигнаха стени. Колкото повече се приближаваха към тях, стените сякаш се изпълваха с нагорещения до крясък въздух и в ужас от невъзможността да се спасят и да избягат от пустинята, изстиваха до разтопен кирпич...
Обектът беше от белязаните, с гриф върху съпровождащите документи: “Специално разрешение”. Историците помежду си го наричаха “изоставения град”, а в трудовете си го споменаваха като “храмови руини на светилище с неизяснен произход, поради постоянна смяна на управляващите страната правителства”. Властите го използваха за разменна монета при преговорите с враждуващите племена, а от чуждестранните фирми, които търсеха под пясъците заровените от природата богатства печелеха с него по три пъти на проект. Местните го избягваха дори и в мислите си. Страхът обитаваше единствената здрава кула, стъпил върху покрива й твърде сюрреалистично. Надничаше с очите на отворите за прозорци в стените и дишаше от дълбините на непресъхващия кладенец, останал единствен да живее в този град…
Докато утаеният по пътя ситен пясък бягаше от гумите на джипа, в следите си от памет мъжът намираше пролуки. Сякаш времето се късаше, а пелената, която с тъмната неясност на забрава бе прикрила проходите за завръщане в познатото на случилото се, изгаряше от зноя… “След този завой има още две къщи… После погледът се спира на голямата стена, върху която са рисували още дедите ни града… Пред нея сядат в сянката й в късния следобед знатните мъже, облекли сините си роби и местят с пръсти кехлибарените топчета в кръга на броеници… Оттам посрещат шумното спокойствие на заспиващите пясъци, които слизат по брега на дюните да слушат разказите за далечни дни, отседнали край огъня да пренощуват… Зад сухите треви, прегърнали нощта в сатененената риза, изплетена от вятъра, за да не се изгуби в нечий сън, ме тегли мисълта за дом… Арифа! По бялата ти кожа ще изпиша името на цвете… по-бяло и от твойто име!”…
Внезапното спиране на автомобил, когато пътят под теб е от пясъци, насища цялото ти тяло едновременно с усещането за притегляне към дъно и за точния момент на душата, когато е разбрала, че мисълта е толкова въздушно лека, колкото и въздухът в крило на птица и ще отлита... И винаги забравяш тази, която преди малко здраво си държал… През кърпата пролазва миризмата на горещото машинно масло, а след нея бавно се промъква до слуха и тракането на стоманените механизми на сондите…

сряда, 16 септември 2009 г.

Заради тях

*Всяка част от нас е лодката,
която носи памет,
както капката,
откъсната от облака
за път между очи,
които правят мисълта
от нишка в мост,
по който ще премине този,
за който някога е писано
в една от притчите,
белязали страха от пропаст:
“Под водопадите
следите се запазват
най-добре,
ако успееш да се уловиш
за падащата пелена,
която устремява силата
на капките вода да са река”…

* Сънят,
когато разполага
с времето,
а птиците
от облаците
шият дрехи
и разпиляват мислите
в частици от секунди,
вълните крият
топчетата пясък
в мидите
и инкрустират с тях
ръба на въртележки…
Небето си люлее
детството на тях…
морето го приспива
с песен…
коралите се смеят,
както някога…

* Конете на мечтите ни
преследват светлина,
заплела огън от сърца
из гривите
и някога ще я достигнат
в погледите на звезди
и ще оставят прах
от пътя си
в опашка на комета…
така ще виждат винаги
и този,
по който някога
са тръгнали…

* Далече,
в полетите
на разрухата,
където
тегнат мисли
от забрава
и пътища
към къщи
държат
в ръцете си
застинали желания
на ветрове
за дом в пердета,
небето готви
тротоарите си
за летища…
Ще приюти
последните надежди
на вселената,
преди
да се затвори
светлината
за планетата…

* Няма как да помниш
колко много знае
този свят за теб…
стоиш в голямата среда
от звуци,
с които се изпълва
пътят ти,
а ти следиш живота
на онези точки,
застинали в очите
за зеници…



понеделник, 14 септември 2009 г.

Кристалната решетка от въпроси


Върнах ли се?...
Отиваме си
и се връщаме...
А може би
не сме си тръгвали?
А липсата отнякъде...
тя значи ли,
че нас ни няма?...
Забравяме доброто,
защото често
сме си безразлични
какво запомняме,
какво оставят в нас
приетите души...
Загърбваме посоките,
в които сме вървели...
докато сме търсели...
Какво?
Успехи след завоите?
Ръцете си,
забравили да галят?
Думите, пресечени
с неудовлетворението
от себе си
и с правото си
да живеят теб?...
И рамото,
върху което
някога сме плакали,
днес в струпеи от рани
(кой беше казвал,
че отрежат ли
ръка, крило,
усещането,
че са с теб остава?)
на бузата ти не приляга,
защото ще остави
болка за следа?...
Е, аз се върнах...
У дома?
Където и да е...
където съм добре...
Като оставих там това:





Когато изгубиш светлината
и лепкавата длан на мрак
ти скрие взора,
в изповедалнята на словото
прекрачваш…
А тя е винаги на мястото си...
стара гара,
непригоден,
без релси коловоз,
приел последно
свой локомотив,
от който може нищо да не става,
но изповядаш ли му се,
добива сила, вяра,
възпроизвежда твоите мечти
с пресипналия глас
от спомена за пара...

неделя, 13 септември 2009 г.

Предчувствие за сън

Върху унесен в дрямка следобяд,
дъждът поръси първите слова за губер.
В градината тежат от дар
смокиня, ябълка и нар.
От пожълтелите листа
на белостволата бреза,
която пази цяло лято ъгъла
за срещата на двете улици,
започва песента на тази есен.
Докосва галещо тревата,
завива семената
и търси из пръстта кафявите очи
на луковичките от пролетни лалета…
Ще скрие миден дъх до тях,
от тялото на юли...
и загорели ласки бриз …
и ноти няколко,
които бързайки да скита,
изсипа от поля на август
с безгрижната свирня щурец…
от празници останал шум
и незапълнени квадратчета за празници...
Слухът в земята ще се стопли.
И дни ще израстат на пролет…

четвъртък, 10 септември 2009 г.

Бягство... или как луната сее мечти

***
Когато сложи кафето на огнището, изключи мобилния си телефон. Прибра го в джоба на жилетката. Завръщането, всъщност, беше бягство. Нейното. Не искаше да се превръща в никоя за себе си. Усещаше се вече с липсващи нозе. Не ходеше като преди. Затъваше сама из стъпките си… Не виждаше лицето с дни. Очите й я търсеха из огледалото… Намираше, че няма как да бъде забелязана от някой, когато е изгубила парчета личност... Полека взе да губи връзките с приятели. По улиците с хора бързаше и трескаво следеше хода на асфалта, на тротоара, на алеите или изобщо ги избягваше, като не ги намираше - оставяше ги вън от прага. Тъга я стягаше за гърлото по-често и от ударите на кръвта във вените. Животът обикаляше по тънката връвчица на тъжната й примчица и не намираше наоколо ни клонче, ни издадена скала, като протегната ръка, ни даже рог на зрееща луна да се захване и да се пребори с пропастта… Обличаше лилавата, червената, оранжевата рокли. Поглеждаше се в огледалото. Тях виждаше, но те какво обличаха – не знаеше… Трябваше, трябваше отново да изпълни себе си. Когато разговаряше по “скайп” с дъщеря си, тя непрестанно й повтаряше: “Когато се върна, моля те, мамо, искам теб да намеря, моята майка, тази, която познавам, не тази, която отсъстваше от дрехите, когато ме изпращаше на гарата!”…
Напоследък се чувстваше натоварена с умора, с думи, с грижи. Тежеше даже сутрин, когато винаги бе толкова свободна, лека, когато всяка нощ сънят успяваше да изгребе утайката от сивотата. “Тъгата, знам, тежи особено у мен... А има ли способността да се предава с тежест и през разстояния на думи? А лошотията дали и тя от тях се храни? Обидата защо отбягва прошката? Защо доскоро близък на душата, най, те заличава от света си?... И трупаше все новите “защо” на кладата, върху която винаги стоеше и стъпваше все по-нагоре, а основите горяха. Крещеше, задушаваше се от височината, от страха, че този връх от хората отдалечава и търсеше опора от небето или от някой, там случайно полетял, за да я види… Гласът на мислите й секваше… Кой щеше?... Та можеше ли?... Щом е непълна, щом се разпада?... И сплиташе пръстите си в краищата на пъстрия шал, завързваше се за дръжките на кошницата…
Не проумяваше защо се случваха онези мигове, в които равновесието се разпределяше, дори да липсваше еднакво и за двете страни… Отнякъде се спускаше зора, покриваше с воал от други детайли стаите, отваряше в терасата простор към залезите на море и хоризонт с препълнено от лодки, от много синьо и шум пристанище, с кристалчетата влажна сол върху прозорците… и делвите с цветя от вътрешния двор, и тихата гълчава на деца сред тях… и тя… следи как пръстите на дядо й топят парчето глина и бавно ваят гърлото на кана, отварят още малко, за да се влее в нея първо тишина… а после точно следва всичките заучени от дълго наблюдаване движения, самата тя прави дръжките на чаши или заглажда елипса на амфора, пропуска с влажната ръчичка светъл лъч, проврял се тънко от отдушника, крачето й задава ритъма на колелото, а този лъч, без край, кръжи в заобленостите, нанизва ги една над друга и ту ги приближава, ту отдалечава с пръстени на време… и вдъхваше от топлината на пещта… и жадно чакаше да почне да рисува… започваше от цокъла… червен и краен като залез, стъпил в мрак… след него следваше издутата и вдъхновяваща въображението част – кафеникаво-бронзова, цвят с уют на дом пълзи нагоре в четири устремени ивици, провира се през спокойно извили се кръгове, наподобяващи слънца, които ту изплуват, ту потъват зад матовия хоризонт, в ръба, запазил от дъха на залеза… Всъщност, дядо й беше строител. Трагично загина много отдавна. Погълна го придошлата, малката и скътана между хълмовете на селото река, подивяла в нощта на една буря… Защо й се явяваше тогава този мил старец, облечен в синя роба, извезана по краищата сякаш от щастливите лъчи на слънце?! Чий беше този дом, в който непрекъснато откриваше свои неща?!...
Въпросите увиснаха като прах из въздуха. Съвсем отблизо и изненадано тропна резето на портата. Изскърцаха несмазаните панти. Въпросите сами си се прибраха в мислите, а те се вслушаха… кой тътреше припряно галоши по цимента?!
“Отзарана викам аз на бабата, бабо ма, не чу ли, лаеха кучетата на човек нощес? А тя пустосва. Дошъл е, вика, брат ти, Свети Петър, от оня свят да те прибира. Кой, бре, в тоя пущинак ще тръгне нощем? И ангели не идат вече тука. Кого да пазят? Откак окрадоха иконите на църквата и духовете на светците ни заобикалят… Аааа, на човек лаеха, викам. Ще ида да разгледам, да разпитам, а после ще ти кажа, че да разбереш, че още чувам… Ха добре си дошла, сине!" И бай Манол протегна двете си ръце. А тя ги взе. Целуна жилавите пръсти. В очите му се замъгли. Една сълза открито се търкулна върху косите й… “Добре заварила да съм, бай Маноле! А ти да си жив и здрав да срещаш тук хора!... Чакай да ти изнеса столче, чакай!” И се забърза към зимника. Донесе едно трикрако, с дълги, като на агне крака. Сложи го на края на стъпилата вече върху тревата сянка, хвърлена от ореха, и приседна в скута на огнището. Старецът намести по-удобно столчето под себе си, опъна си елечето, закопча едно несъществуващо копче, приглади с длани плетката и се засмя. “Да съм изряден, чедо. Тъй де, пред мен седи жена… То остарях дотолкова, че трудно меря стъпките, ама забравям за това, кога такива като тебе видя... От мен да знаеш, нито душата остарява, ни мерака! А в тая пустош от женски род са само кравите на бай Юрдан и пуйките на стрина Пена… Е, не съм забравил бабата... И да й кажеш... Очите помнят най-много неща, а старостта обича да ги иска.” Бай Манол въздъхна. Погледна жената, небето, огнището, ореха и сякаш всички тях завърза с тоя поглед. “Забравяй всяка лошотия, сине! Оставяй място в себе си за спомените на очите!”…

***
От вечерта прибра багажа си. През дългите години скитане научи точните си нужди да са малко. Утре тръгваше. Преместваха го по-навътре в пустинята. Обектите сменяше често. Работата не му тежеше, защото я приспособяваше към навиците си. Новото място нямаше да му предложи интернет. “Ще ме забравят… Незапомнилите - може… А помнещите - те няма да се побоят от време…” Погълна с поглед почерка от сканираните “истински” писма и ги предаде в паметта на лаптопа. Приседна, както преди път. Мониторът отброяваше последните минути от връзката му с този свят... четири, три, две, едно… Тъмнината от стаята се изписа върху екрана. Прибра “съкровищницата” си в кожената чанта. Затвори я и се опря с ръце върху изправения до леглото куфар. Две мънички издутинки подпряха дланите му. Опипа ги. Не можеше да се досети какво са, но и не мислеше да преподрежда. Умората го бореше от обед в добавка с жаждата и жегата. Ще проверява кой се е промъкнал непознато сред дрехите му утре. Сега сънят го пареше, тъй беше близо… като луна на кладенеца в огледалото…. А тя, полека изкачи небето, отпусна се в най-меката среда и се огледа… зарови в пясъците нечия мечта… нея пренесе отдалече… с мълчаливата заръка: “Мечтата ми да зрее нощем, а денем да расте на дюните под сенките и някога да ме намери с онзи свят, за който помня, че очаква среща, в която с някого да се познаем…” Надникна любопитно в стаята. Душата на човека чу как диша. Усмихна се. До сутринта се скита и брои звезди… Когато утрото допря ключа до портата от светлина, която скриваше слънцето от погледи на хора и на ден, преди да избледнее, за да успее да поспи, надникна в стаята отново… Тя вече беше празна…

петък, 4 септември 2009 г.

Вечеря точно преди полунощ (Денят се свърши)

Нямам мисълта от бръчки.
Измивам ги с водата сутрин.
И затова се уча да рисувам
върху образа си в огледалото.
Приемам, че и ти ме гледаш
с погледа си от въображението,
за да съм онази аз,
която прави стъпките на утрото
да служат на деня за танц…
Избързва ми часовника.
Забравила съм да сверя
остатъците си от вчера
с повечето сънища, които помня…
Изпих горчивото от бирата
и няма да ми пречи да те пресъздам
по непознатият й вкус,
за който си разказвал...
Събрах трохичките от хляба си.
Събудиха ми паметта и аз разбрах,
че имам нужда, както птиците, за да летят…
Опитвам се да обясня, кое ме плаши.
Никога не мога да раздавам правилно,
това, което имам…

Погледнато отгоре (Вечер, вечер... вече)

Такова време,
изписано докрай
все с букви,
защото цифрите
са смисъл на часовници...
Наслагвани са
по улуците
от липсата на дъжд,
тъй както прозаик
чете поезия.
Осмислено.
Като приятелите
в комикси.
Изплъзна ми се
думата «зловещи».
Аз не обичам ужаси.
От сънищата си
отделям тези части,
в които съм открила
някои причини
за безсмислие,
особено,
когато има признаци,
че аз не съм разбрала.
От всичките величия
на скелети,
бих разпознала само
и единствено Наполеон…
откакто знам
за битката му при Тулон…

Когато... (Вечерта е дълга)

Ти толкова далече си,
че името си не запомних.
Едва познах по устните,
които назоваваха
безгласно моето,
ти как се казваше…
Брегът залязваше,
приемаше в душата си
студа от пясъка,
а той не знаеше,
че има друг в градините.
Простихме си различията
в сенките,
но красотата се стопи,
докато всеки изчисляваше
каква е загубата
в правотата си.
А имаше условие,
ако не изречеш, че можеш
да повярваш в обич,
мечтите да се сбъднат…

Толкова объркан ден (Началото на вечерта)


Започна днес и беше като всички. Първо съмна. Измисли ми да се загледам в дребните неща от този свят, но имаше и още, защото мислеше напред и разпечатваше от станиолите загадки… Излъга ме, че знам, определи несъответствие между въпрос към мен, а аз му отговорих, както мислех, ала не видях какво ме питаше. Прочетох го през призма от лъчи, без очила… По тротоара ме поведе. Върху дърветата, които следвах пишеше: “За ТАМ”. А аз – объркана, не знам. И дълго ТАМ останах, докато накрая някой ме попита: “Накъде е ТАМ?”. И аз погледнах… Стоя на спирката за ТАМ… Боже мой, а хората пътуваха! Кой можеше да предположи, че пътят продължава, дори когато не вървиш все пеш… Под светофарите оставаха да чакат мисли в две посоки. По-точно четири. И две по две срещуположни. От тротоарите, когато гледат пешеходната пътека да пресича между тях, а също и за двете половини, от нея разделени на стоящи вдясно или вляво за направо, все от тяхната посока си… Способността през себе си да пускаш точните сигнали е право пропорционална на отсрещните, когато можеш да изрежеш точките, излизащи извън пропускателната ти способност. В противен случай, рискуваш да убиваш толкова нервни клетки, колкото аборти дневно правят някои гинеколози в личните си клиники. А може да попаднеш в гадната статистика, относно спора между Ватикана и AI (Амнести Интернешънъл)… У всеки спи голямо его. Знам. Прави си експерименти постоянно. Опитва се да претендира за господство. Просташко е да се натрапва, но може би смекчава краските на създадената си картина, като оттеглено помисли и се сдъвка… Простото правило: “Преброй до три, преди да изречеш!” важи и за едно от производните: “ Не брой! Направо не изричай!”… А можеше… Какво? Това е без значение. Като го няма егото. Ха, без него ние?… Какво ли сме?... Хора, вгледани в оставено от залезите. Е, не всичко може да се види… Все пак, от любопитство ще надникна през прозореца… Уоууу!... Както би възкликнал всеки уважаващ себе си американец, в случаите като този, очакващи избликването на възхита!!!… Денят се свършва… Знаете ли как? Умира тихо. И търси ръце, които да напишат нещо, някъде, от град, от стаята, която не поглежда всеки път в коя от половините на денонощие стои светът… Ръце, които не познават други… Защото вече стъмни…

четвъртък, 3 септември 2009 г.

Завръщането

***
Над ридовете, оголели от жаравата на лятото, развиделяваше. Всяка сутрин слънцето рисува със затворени очи и още сънено оставя цветове, в които да живеем. Забравяме да гледаме, особено, когато стълбището скърца, някой е забравил да остави кибрит на масата, а мисълта за мивка препуска чак до кладенеца в двора.
Старата къща, усетила по пода боси стъпки, отвори по-широко малките прозорчета да види по-добре кой тази нощ дойде… Можеше да е само тя, си мислеше, но в тия времена кой дом знаеше точния си посетител, особено пък нощем... Коса, която подминава раменете, широка риза до коленете… и стъпва тъй, като че подът е поляната с нацъфтели ягоди и само нейните нозе виждат сред тях пътеката… “Ама че неприветлива е сутрин на леглото таблата! А столът, сигурна съм, не беше точно на правата между вратата и стената… Едва не счупих пак злощастния си ляв най-малък пръст… Виж ти, оставила съм чантата на пода… Не го правя, вероятно защото пригласям в мислите на суеверие, казват, че било на бедност… Да, да, та затова към тази, петдесетата година, съм толкова "богата"… основно, защото съм спазвала правилата, едното от които: никога не поставяй дамската чанта на пода… Сега ми е все едно, само да намеря запалка или кибрит... Знам, че някога оставих и двете: запалка с екстра – лампичка и мъничко картонче с три нафосфорени клечки... Запалката не работеше, ама лампичката й възпроизвеждаше мека синкава светлинка, колкото да видиш колко ти остава, например, до последното стъпало като слижаш в нечия тъмница… В дамската чанта трябва да има всичко, с изключение на ред, нали така…” Това си мислеше, а може би изрече. “Тук тъй е спряло всичко, че може би наистина е по-добре да се говори с глас. Ето, събуди се една дъска, изскърца и стресна тишината, а тя – вратата… Да, може да се каже, че прогонихме съня.”
Сигурно бяха минали две години, откакто за последен път си беше идвала. Притисна я първо работата, после се показа кризата. Приятелите й се разпиляха из страната и света, а в този дом по някакви неписани правила, не идваше сама, все с много шум, възпроизвеждан от многото хора наоколо... Ключ от голямата дъбова порта, по ъглите на която грееха слънца с кованите си медни думи, имаше бай Манол. Той държеше да му викат, в селото, Свети Петър, понеже като него носел ключове за всички райски кътчета, които се крият от завистливите очи в дворовете, зад портите. Наглеждаше за счупени или отнесени от буря керемиди, почистваше пътеките до входните врати, да са готови да посрещат, казваше. Събираше опадалите плодове и цяло лято вареше ракия. Присядаше да си почива на столчетата под чардаците и често го чуваха да си говори сам. Но той разказваше, как баба Ваца, от рода на Циковците, “слизала отгоре”, все тъй изрядно пребрадена с черната забрадка и питала за всичките деца, които е израждала от селото. Понякога бай Петър Врачката (и той покойник) се “мяркал” и го “канел” да "побъбрят" за хубавите булки, дето идвали у тях кога жена му шиела на “имощните” рокли. Вечер, в кръчмата до моста, която в скоро време няма да има кой да помни защо й викат “Порт Артур”, се събират оцелелите след изминалия ден, тъй да се каже водят си се на отчет, пък и да е по-лесно на кмета, когато някой… Хайде сега, за това – друг път. Та, сядат под знамето на ловната дружинка, разпънато на стената като меча кожа с гвоздеи, под гордия отстрел, дали орел, дали козел, вече от прах и паяжини няма кой да различи какъв е екземпляра на почетния им съселянин бай Иван, известен из околията с партизанлък, но повече от времето, което всички помнеха – на партийните комитети… (преселенец и той в по-добрия свят на отвъдното). Поръчват си по чаша бира, че да подложат на ракията за после, вкъщи. Разказват дните си. А случват се и такива, в които си говорят само с погледи или с отпуснатите в скута, изпити от пръстта ръце.
Дворът я посрещна с хлад. Потръпна. Потърси с ръце раменете си и забърза по избелялата циментова пътечка към герана. Заобиколи снагата на огнището. Забави крачка и се вслуша. Дали очакваше да чуе пукане на разгорели съчки, разгорещени философски спорове за истината, но не за тази, дето е във виното… или как разговарят две китари с глас… “Нощта оставя утро за дългия ден. Денят започва с песен, денят започва с песен, останала от мен.”… Тръсна глава и разпиля като мъниста тия спомени.
Върху дънера на стария бор, когото не подмина болестта на селската гора и го отсякоха преди години, стоеше малка полева мивка с изящно месингово кранче, сякаш с единствено предназначение - да го докосват ръцете на аристократи. Завъртя го без да се надява да пропусне струя. “Я, тече!” Протегна шепи и плисна по лицето си отчиталата нейното отсъствие вода. Тя посрещна лицето й студено, но ръцете й я приласкаха, стоплиха… Дали си вля с водата сила или под този дом на цялата земя бе силата, но сигурно в такива мигове, напълно е възможно, ако видиш достатъчно голям лост, все ще откриеш опорна точка и ще повдигнеш земята…

***
Навикът, създаван в последните години от необходимостта хората да се сближават, докато ги разделят разствояния, посегна към чантата с лаптопа. “Не, няма да я бъде тая! Нека този път почака.” Избърса масата, тъй както преди свещенодействие. Отвори шкафа до миндерчето. Извади шарена покривка. И цветовете се разстлаха, сгряха септемврийското утро на стаята. ”До обяд обещаха да ми пуснат тока. Но тъй имам нужда да подсиля вкуса си за живот с кафе… Шишарки има, а също и дърва. Кибритът се намери. Да видим тогава и огнището.” Пресегна се и взе джезвето от рафта все едно, че то стоеше там от вчера. Загреба направо от кофата вода, сипа няколко лъжички кафе и излезе. Първите лъчи на слънцето срамежливо се промъкваха през капките, събрани в плетката на паяжина от нощта. По керемедите на покрива сребрееше от влага и скриваше умело бръчките от мъх.
Трите големи камъка, високи повече от човешки ръст, все тъй стояха мълчаливи, вглъбени в нещо свое си и скупчили се над огнището. Да го предпазят от планински духове ли?! Или за да се стоплят помежду си, докато очакват… Фосфорът изсъска и пламъчетата игриво се подгониха, погъделичкаха шишарките, а те посипаха студената земя с горещата смола на своя смях… Скоро кафето се събуди, надигна похлупачето на кафеничето с ароматния си цвят на толкова естественото за живот – горчивото.
От пътя по-надолу се дочуха чанове. Изкарваха козите. Разлаяха се кучета. Два гълъба се вдигнаха от покрива. От махалата над дъбравата, на стрина Пена пуйките се скараха и шумно взеха да пустосват. Екранът на лаптопа светна, премисли малко и отвори "скайп". Тя си погледна часовника – 7.05. След малко този виртуален свят щеше да започне да се пълни и щеше да прогони чувството, което всеки има, когато е сам.
Отвори двете папки, онези, които носеха инициали “последно” и “промяна”, неща, по които все пишеше. Взе чашата с кафе. Стара, бяла, порцеланова чаша с тънки стенички, пригодена сякаш само за наслада. Отпи. Прокара пръсти по клавишите. Обичаше ги. Бяха й тъй близки. Като ръце отсреща, за които срещата с проводника на думите говори за очакването на възможността да се споделят взаимно. Статистически имаха връзка от три години. Струваше й се обреченост. Единствено клавишите познаваха това, което я движеше отвътре, предаваха така добре видяното през очите, дори помагаха за подходящите слова, които мисълта прескачаше, без да успее да ги грабне или да облече, например, строг глагол с ориенталски цветове, да спре силует в алея с вишневи дръвчета през пролет, да спусне в клоните им вятър, а те да роня, ронят белите си лисчета до мръкване…
Скоро стаята се заслуша в ехото от буквите, от запетаите, от точките… светът, който я спасяваше от този, като даряваше красиви думи или изваждаше от сухите очи сълзите на тъгата, песъчинките, които глождеха съня… Проводник ставаше на някаква магия, между животът тук и някакъв, за който само в тези мигове си спомняше… Светлина, изпепеляващо гореща, повече от светлината, която праща слънцето по обед… но не това, което през всичките години знаеше, а друго, нажежено тежко. Което пареше с въздуха в ноздрите и свиваше зениците до сиво-жълто… Не, светлината беше непознато ярка и късаше парчета от небе, и пясък се забиваше по кожата, и някой викаше… “Децата!!! Божичко!!! Зухра, Сихам!”… Дотам… И връзката прекъсваше. Оставаше едно познание… и не намираше обяснение за себе си… но това влечение към пясъците се изля, когато трябваше да се представи с име в блога… “Пустинята…”, написа… “Защото това съм аз…”

***
Надникна в кафеничето. Утайката си беше очертала дантелен път. Завършваше се в пръстен… Усмихна се. “Наивно, мое въображение… Събуди ли се вече?!”… И пак надникна в "скайп". Да… всички са си по местата. И нямат нужда да са с някого…
Вратата към градината прилежно беше вързана с парче от ръкав на риза. Поклащаше се копчето, полуоткъснато, като седефена висулка в ухото на резето. Все тъй гълчаха пуйките. В далекото се гонеха, протяжно пееха колелета на каруца, пристъпяха по-тежко, навярно натоварени с дърва…
“Любимый, где сердце твое?! И камень, камень ли оно?!”… В дувара камъните замълчаха… “Душа алеет, колокола звенят. Мне больше нет, мне нету без тебя…”
“Погуби я тази любов леля Люба… Какъв прекрасен алт, а радва самотата на дърветата…”
Ветрец подухна. Ябълката взе да шепне и пусна в пожълтялата трева узрялата си сладост. Жената проследи как се търкулна този плод, изплашил дали с шума или със сянката си гущер и се спря в оградено от бодили място. Два лъча в този миг се издължиха и сякаш я повдигнаха. Тя се наведе и я взе. Избърса я през пръсти. Щом отхапа, усети, че е гладна… А леля Люба още пееше. Тъй щеше да е до вечерта. И утре – пак…

сряда, 2 септември 2009 г.

Оптимистично

И утре си отиде.
В розетката
от цяло денонощие
рисувах ъгли,
прави сенки
и кръгове
от капки дъжд
из локви,
слънца с лъчи от мисли
как завихрят
в себе си безкрай
с прашец от слънчогледи...
Рисувах си небе
с луна
и празни думи за звезди.
Изтрих ги с края.
Небето беше много тъжно,
а моите очи
от миналата нощ са сухи…
Рисувах хоризонт.
В ръба му се крепеше пътя
и хвърляше зад себе си
една след друга светлини.
Не го изтрих.
Нека върви към своя нощ…
Рисувах си очи.
Очите на бездомно куче,
което чака с всеки
пристигане на автобус
за някъде
и никога не е само.
Картината така стои.
Нарича се “Очакване”…
Един следобед нарисувах.
С улица. И ябълки.
И топли топчета на лешници,
които падат зряло.
Шумът от хората изтрих.
Оставих да е бяло…
Попълних празните места
с най-ситни точици
от многоточия.
Отвсякъде погледнати
приличат на мечти,
но неизричани.
Дори да избледнеят,
ще оставят своето присъствие,
че са били…
Взаимствах от един поет
усмивка на жена,
за да я нарека Поезия…
Поставих я
и повече не я видях…
Рисувах... Щях…
да нарисувам утрото,
което днес видях.
Изливаха си облаците
от спокойно синьото
и изсветляваха,
към розата в зората
се разтапяха,
докато съмна…
Но не успях.
Това е друго утре.

вторник, 1 септември 2009 г.

Последни щрихи преди закриването на ателие за реставрация


На двете CRAFTWOMEN
Олющеното старо радио с мълчание се мъчи да прихване ъгъла на лъч и да си поговори не само със стената и надменната хазайка, масата...Жаравата отдавна е изстляла в желязото за тяло на ютия. Извивките на погледа изпускат само празната дълбочина. А може би реалността измести топлата илюзия...Дали кристалите върху плътта на синята бутилка са от състоянието на живата вода или ръка е изрисувала по тях живота?!...От облегалката на стол наднича любопитство. Отдавна няма гърбове, но навикът остава. И прави съществуването да изглежда нужно...Закичила е ъгъла си старата ни къща с най-големи клони от тъй наречения диалектно лантус и с избелелия от чакането стол, превръщат всеки поглед в спомен, по детски търсещ приключения зад ъгъла, съзрял възможност да приюти в колибата от клоните на лантуса готовността, с която дава рамо той на жадните за пътешествия души...Сандък за път. Дървото е избирано да бъде леко, а майсторът е вложил цялото въображение, за да осъществи удобството... в зимника, върху помазания с кал и плява под... в изрязано върху капака му очакване...Под прашния прозорец не достига с ръста си перваза детство, от вързано с конопена връвчица конче дървено поглежда. Днес няма него кой да язди. Децата си говорят помежду за конски сили в автомобили...Изящна стойка, отметната кокетно облегалка, цвят - достатъчно, за да си проличи и под количеството старост в прах аристократа-орех. Тишината няма нужда от седалка, тя ще се сгуши в мекотата на забравата...Поезия мълчи под синя подвързия. Подпряла е стената в мястото на първа среща с почитател. Часовникът отсреща е отвързал песента на кукувицата и тя е отлетяла с крилете на стрелките... последвали са полета на свободата, а цифрите от циферблата - изпадали в праха като мъниста от секунди...Оглежда слънцето последно двора, ателието, гаси небето... Благодаря за представлението! Закрива се ателието...

събота, 29 август 2009 г.

Разстояния


Между моята и твоята вечер има час и онова, което всеки в разликата между часовете мисли. Предава се умората по “как си”, а после я пропускат думите… И може да се диша… Жарта, изпепелила до основи този ден е нажежила до червено облаците с привечер… Луната, склонила своя слух към парка, чака… Там, по горещите алеи, пейките поглеждат към небето… за чаша сън… А вятърът налива песен на щурци, приятен звън от нечия вечеря, две изречения, отнесени към сънищата на Дали… Нощта приготвя първите загадки – рисува ги върху стените, под дърветата и мами хоризонта с краски мрак… Сънят протяга тялото си в твоето, разпъва свой екран върху леглото и подрежда: последните минути работа, изпратените думи през ефир и облегалката на стола в синята ти риза… пролет и цъфнали дървета, вишни… те ронят цвят… небето е… притиска го голям и тъмен облак прах… а беше близо до това, което помнят в теб очите… дом между хора преди път и техния уют, разказаните стаи, сватбата на братовчедите, снега от лани и недовършената Коледа в Айдахо… и непознат до вчера свят, познат по състоянието сам, облечено различно… в съня не се употребява “може би”, особено, когато световете са далечни… Галерията с образи, която всеки си подрежда според настроението, отвори в мен врати. До входа някой е подготвил чаши. Невидимо минават посетителите да разгледат свои образи. Присъстват в тишината от въздишки. Не вярват, че ще се опишат точно в утрешните статии, ако излязат от желанието си да критикуват… Картините ми са изложени навън. Като застанеш до прозорец, ще видиш първата. Ако пътуваш с автобус, ще проследиш с пътуването инсталация… Ако забравиш да се върнеш, погледнеш ли назад, ще срещнеш с поглед пътя… рисувала съм го, когато помнеше… Приятно ситни върху езика ароматна нотка вино и ту разтваря зрялото си лято, ту се загръща в пищна роба и мами само с топлина по тялото за още глътка… След всичките изложби, картините остават да осмислят залата. Продадените недвусмислено тъгуват. Останалите се сбогуват… като в живота… “може би”, но тук е сън…
Между моята и твоята вечер има час… След този, всеки е по малко друг… в съня си…

четвъртък, 27 август 2009 г.

Всички сме... нетърпеливи

Боси стъпки
подир росата,
сгушила се до дувара,
са минали
по тихата страна
на старата пътека,
дочули
правописа на пчелите,
невидим като музика,
с реалността
на всеки неин звук...
Довял е вятърът листа,
натрупал е познатите
от някога неща,
които паметта
по интуиция възпроизвежда…
Ключът е някъде
под купчината от години,
а думите звучат
като позната за слуха,
неизговаряна
пред други нежност...
Незабележимо бавно,
с отчитане значимостта
на повторението
в излитането на рояк пчели,
непостоянството на пеперудите
в придвижването им
между пилоните
на цъфналите маргарити,
се вмъква взетият назаем ден
за връщане към срещата
с кирпичената селска къща
от миналото лято…
Видях това, което знам,
но не изказах...
известна мъдрост
от природата -
живееш... просто…