четвъртък, 3 септември 2009 г.

Завръщането

***
Над ридовете, оголели от жаравата на лятото, развиделяваше. Всяка сутрин слънцето рисува със затворени очи и още сънено оставя цветове, в които да живеем. Забравяме да гледаме, особено, когато стълбището скърца, някой е забравил да остави кибрит на масата, а мисълта за мивка препуска чак до кладенеца в двора.
Старата къща, усетила по пода боси стъпки, отвори по-широко малките прозорчета да види по-добре кой тази нощ дойде… Можеше да е само тя, си мислеше, но в тия времена кой дом знаеше точния си посетител, особено пък нощем... Коса, която подминава раменете, широка риза до коленете… и стъпва тъй, като че подът е поляната с нацъфтели ягоди и само нейните нозе виждат сред тях пътеката… “Ама че неприветлива е сутрин на леглото таблата! А столът, сигурна съм, не беше точно на правата между вратата и стената… Едва не счупих пак злощастния си ляв най-малък пръст… Виж ти, оставила съм чантата на пода… Не го правя, вероятно защото пригласям в мислите на суеверие, казват, че било на бедност… Да, да, та затова към тази, петдесетата година, съм толкова "богата"… основно, защото съм спазвала правилата, едното от които: никога не поставяй дамската чанта на пода… Сега ми е все едно, само да намеря запалка или кибрит... Знам, че някога оставих и двете: запалка с екстра – лампичка и мъничко картонче с три нафосфорени клечки... Запалката не работеше, ама лампичката й възпроизвеждаше мека синкава светлинка, колкото да видиш колко ти остава, например, до последното стъпало като слижаш в нечия тъмница… В дамската чанта трябва да има всичко, с изключение на ред, нали така…” Това си мислеше, а може би изрече. “Тук тъй е спряло всичко, че може би наистина е по-добре да се говори с глас. Ето, събуди се една дъска, изскърца и стресна тишината, а тя – вратата… Да, може да се каже, че прогонихме съня.”
Сигурно бяха минали две години, откакто за последен път си беше идвала. Притисна я първо работата, после се показа кризата. Приятелите й се разпиляха из страната и света, а в този дом по някакви неписани правила, не идваше сама, все с много шум, възпроизвеждан от многото хора наоколо... Ключ от голямата дъбова порта, по ъглите на която грееха слънца с кованите си медни думи, имаше бай Манол. Той държеше да му викат, в селото, Свети Петър, понеже като него носел ключове за всички райски кътчета, които се крият от завистливите очи в дворовете, зад портите. Наглеждаше за счупени или отнесени от буря керемиди, почистваше пътеките до входните врати, да са готови да посрещат, казваше. Събираше опадалите плодове и цяло лято вареше ракия. Присядаше да си почива на столчетата под чардаците и често го чуваха да си говори сам. Но той разказваше, как баба Ваца, от рода на Циковците, “слизала отгоре”, все тъй изрядно пребрадена с черната забрадка и питала за всичките деца, които е израждала от селото. Понякога бай Петър Врачката (и той покойник) се “мяркал” и го “канел” да "побъбрят" за хубавите булки, дето идвали у тях кога жена му шиела на “имощните” рокли. Вечер, в кръчмата до моста, която в скоро време няма да има кой да помни защо й викат “Порт Артур”, се събират оцелелите след изминалия ден, тъй да се каже водят си се на отчет, пък и да е по-лесно на кмета, когато някой… Хайде сега, за това – друг път. Та, сядат под знамето на ловната дружинка, разпънато на стената като меча кожа с гвоздеи, под гордия отстрел, дали орел, дали козел, вече от прах и паяжини няма кой да различи какъв е екземпляра на почетния им съселянин бай Иван, известен из околията с партизанлък, но повече от времето, което всички помнеха – на партийните комитети… (преселенец и той в по-добрия свят на отвъдното). Поръчват си по чаша бира, че да подложат на ракията за после, вкъщи. Разказват дните си. А случват се и такива, в които си говорят само с погледи или с отпуснатите в скута, изпити от пръстта ръце.
Дворът я посрещна с хлад. Потръпна. Потърси с ръце раменете си и забърза по избелялата циментова пътечка към герана. Заобиколи снагата на огнището. Забави крачка и се вслуша. Дали очакваше да чуе пукане на разгорели съчки, разгорещени философски спорове за истината, но не за тази, дето е във виното… или как разговарят две китари с глас… “Нощта оставя утро за дългия ден. Денят започва с песен, денят започва с песен, останала от мен.”… Тръсна глава и разпиля като мъниста тия спомени.
Върху дънера на стария бор, когото не подмина болестта на селската гора и го отсякоха преди години, стоеше малка полева мивка с изящно месингово кранче, сякаш с единствено предназначение - да го докосват ръцете на аристократи. Завъртя го без да се надява да пропусне струя. “Я, тече!” Протегна шепи и плисна по лицето си отчиталата нейното отсъствие вода. Тя посрещна лицето й студено, но ръцете й я приласкаха, стоплиха… Дали си вля с водата сила или под този дом на цялата земя бе силата, но сигурно в такива мигове, напълно е възможно, ако видиш достатъчно голям лост, все ще откриеш опорна точка и ще повдигнеш земята…

***
Навикът, създаван в последните години от необходимостта хората да се сближават, докато ги разделят разствояния, посегна към чантата с лаптопа. “Не, няма да я бъде тая! Нека този път почака.” Избърса масата, тъй както преди свещенодействие. Отвори шкафа до миндерчето. Извади шарена покривка. И цветовете се разстлаха, сгряха септемврийското утро на стаята. ”До обяд обещаха да ми пуснат тока. Но тъй имам нужда да подсиля вкуса си за живот с кафе… Шишарки има, а също и дърва. Кибритът се намери. Да видим тогава и огнището.” Пресегна се и взе джезвето от рафта все едно, че то стоеше там от вчера. Загреба направо от кофата вода, сипа няколко лъжички кафе и излезе. Първите лъчи на слънцето срамежливо се промъкваха през капките, събрани в плетката на паяжина от нощта. По керемедите на покрива сребрееше от влага и скриваше умело бръчките от мъх.
Трите големи камъка, високи повече от човешки ръст, все тъй стояха мълчаливи, вглъбени в нещо свое си и скупчили се над огнището. Да го предпазят от планински духове ли?! Или за да се стоплят помежду си, докато очакват… Фосфорът изсъска и пламъчетата игриво се подгониха, погъделичкаха шишарките, а те посипаха студената земя с горещата смола на своя смях… Скоро кафето се събуди, надигна похлупачето на кафеничето с ароматния си цвят на толкова естественото за живот – горчивото.
От пътя по-надолу се дочуха чанове. Изкарваха козите. Разлаяха се кучета. Два гълъба се вдигнаха от покрива. От махалата над дъбравата, на стрина Пена пуйките се скараха и шумно взеха да пустосват. Екранът на лаптопа светна, премисли малко и отвори "скайп". Тя си погледна часовника – 7.05. След малко този виртуален свят щеше да започне да се пълни и щеше да прогони чувството, което всеки има, когато е сам.
Отвори двете папки, онези, които носеха инициали “последно” и “промяна”, неща, по които все пишеше. Взе чашата с кафе. Стара, бяла, порцеланова чаша с тънки стенички, пригодена сякаш само за наслада. Отпи. Прокара пръсти по клавишите. Обичаше ги. Бяха й тъй близки. Като ръце отсреща, за които срещата с проводника на думите говори за очакването на възможността да се споделят взаимно. Статистически имаха връзка от три години. Струваше й се обреченост. Единствено клавишите познаваха това, което я движеше отвътре, предаваха така добре видяното през очите, дори помагаха за подходящите слова, които мисълта прескачаше, без да успее да ги грабне или да облече, например, строг глагол с ориенталски цветове, да спре силует в алея с вишневи дръвчета през пролет, да спусне в клоните им вятър, а те да роня, ронят белите си лисчета до мръкване…
Скоро стаята се заслуша в ехото от буквите, от запетаите, от точките… светът, който я спасяваше от този, като даряваше красиви думи или изваждаше от сухите очи сълзите на тъгата, песъчинките, които глождеха съня… Проводник ставаше на някаква магия, между животът тук и някакъв, за който само в тези мигове си спомняше… Светлина, изпепеляващо гореща, повече от светлината, която праща слънцето по обед… но не това, което през всичките години знаеше, а друго, нажежено тежко. Което пареше с въздуха в ноздрите и свиваше зениците до сиво-жълто… Не, светлината беше непознато ярка и късаше парчета от небе, и пясък се забиваше по кожата, и някой викаше… “Децата!!! Божичко!!! Зухра, Сихам!”… Дотам… И връзката прекъсваше. Оставаше едно познание… и не намираше обяснение за себе си… но това влечение към пясъците се изля, когато трябваше да се представи с име в блога… “Пустинята…”, написа… “Защото това съм аз…”

***
Надникна в кафеничето. Утайката си беше очертала дантелен път. Завършваше се в пръстен… Усмихна се. “Наивно, мое въображение… Събуди ли се вече?!”… И пак надникна в "скайп". Да… всички са си по местата. И нямат нужда да са с някого…
Вратата към градината прилежно беше вързана с парче от ръкав на риза. Поклащаше се копчето, полуоткъснато, като седефена висулка в ухото на резето. Все тъй гълчаха пуйките. В далекото се гонеха, протяжно пееха колелета на каруца, пристъпяха по-тежко, навярно натоварени с дърва…
“Любимый, где сердце твое?! И камень, камень ли оно?!”… В дувара камъните замълчаха… “Душа алеет, колокола звенят. Мне больше нет, мне нету без тебя…”
“Погуби я тази любов леля Люба… Какъв прекрасен алт, а радва самотата на дърветата…”
Ветрец подухна. Ябълката взе да шепне и пусна в пожълтялата трева узрялата си сладост. Жената проследи как се търкулна този плод, изплашил дали с шума или със сянката си гущер и се спря в оградено от бодили място. Два лъча в този миг се издължиха и сякаш я повдигнаха. Тя се наведе и я взе. Избърса я през пръсти. Щом отхапа, усети, че е гладна… А леля Люба още пееше. Тъй щеше да е до вечерта. И утре – пак…

2 коментара:

  1. Творчеството ти е достойно за широка аудитория.Страхотно си вплела усещането за вечност и непроменливост на битието с настъпването на новото, промените в живота,но все пак недостатъчни за промяната на българския бит,защото традициите се оказват много жилави,когато по някакви неведоми пътища ежедневието се повтаря и нещата,които се случват като че ли следват вековната си повторяемост.Страхотен разказвач си!

    ОтговорИзтриване
  2. stormbringer... Когато нямаме, изгубили сме под краката си опора, се връщаме към миналото на народа си, за да докоснем цветовете и дъха от раклите и да отпием този аромат, тъй нужен ни, за да не спрем, тъй нужен ни да продължим...
    Благодаря ти, Мите, за добрите думи!

    ОтговорИзтриване