петък, 4 септември 2009 г.

Толкова объркан ден (Началото на вечерта)


Започна днес и беше като всички. Първо съмна. Измисли ми да се загледам в дребните неща от този свят, но имаше и още, защото мислеше напред и разпечатваше от станиолите загадки… Излъга ме, че знам, определи несъответствие между въпрос към мен, а аз му отговорих, както мислех, ала не видях какво ме питаше. Прочетох го през призма от лъчи, без очила… По тротоара ме поведе. Върху дърветата, които следвах пишеше: “За ТАМ”. А аз – объркана, не знам. И дълго ТАМ останах, докато накрая някой ме попита: “Накъде е ТАМ?”. И аз погледнах… Стоя на спирката за ТАМ… Боже мой, а хората пътуваха! Кой можеше да предположи, че пътят продължава, дори когато не вървиш все пеш… Под светофарите оставаха да чакат мисли в две посоки. По-точно четири. И две по две срещуположни. От тротоарите, когато гледат пешеходната пътека да пресича между тях, а също и за двете половини, от нея разделени на стоящи вдясно или вляво за направо, все от тяхната посока си… Способността през себе си да пускаш точните сигнали е право пропорционална на отсрещните, когато можеш да изрежеш точките, излизащи извън пропускателната ти способност. В противен случай, рискуваш да убиваш толкова нервни клетки, колкото аборти дневно правят някои гинеколози в личните си клиники. А може да попаднеш в гадната статистика, относно спора между Ватикана и AI (Амнести Интернешънъл)… У всеки спи голямо его. Знам. Прави си експерименти постоянно. Опитва се да претендира за господство. Просташко е да се натрапва, но може би смекчава краските на създадената си картина, като оттеглено помисли и се сдъвка… Простото правило: “Преброй до три, преди да изречеш!” важи и за едно от производните: “ Не брой! Направо не изричай!”… А можеше… Какво? Това е без значение. Като го няма егото. Ха, без него ние?… Какво ли сме?... Хора, вгледани в оставено от залезите. Е, не всичко може да се види… Все пак, от любопитство ще надникна през прозореца… Уоууу!... Както би възкликнал всеки уважаващ себе си американец, в случаите като този, очакващи избликването на възхита!!!… Денят се свършва… Знаете ли как? Умира тихо. И търси ръце, които да напишат нещо, някъде, от град, от стаята, която не поглежда всеки път в коя от половините на денонощие стои светът… Ръце, които не познават други… Защото вече стъмни…

2 коментара:

  1. Денят всъщност не е объркан,а си тече в своята ежедневна непроменливост,усещането за обърканост се получава,когато възприемаме нещата не в последователността,в която сме свикнали да ги възприемаме или тогава,когато ни се струва,че не можем да се вместим в действителността и я възприемаме отстрани като наблюдотели,а не като участници в потока на времето.Мисля,че това са внушенията.Може и да не съм прав,но аз така възприемам текста.Не е лесно човек да се ориентира и това е най-хубавото.

    ОтговорИзтриване
  2. stormbringer... Хареса ми да съм НЕориентирана... Объркването идва винаги от думите или от състоянието, в което се намираме без думи... Поздрави, приятелю :)

    ОтговорИзтриване