сряда, 2 септември 2009 г.

Оптимистично

И утре си отиде.
В розетката
от цяло денонощие
рисувах ъгли,
прави сенки
и кръгове
от капки дъжд
из локви,
слънца с лъчи от мисли
как завихрят
в себе си безкрай
с прашец от слънчогледи...
Рисувах си небе
с луна
и празни думи за звезди.
Изтрих ги с края.
Небето беше много тъжно,
а моите очи
от миналата нощ са сухи…
Рисувах хоризонт.
В ръба му се крепеше пътя
и хвърляше зад себе си
една след друга светлини.
Не го изтрих.
Нека върви към своя нощ…
Рисувах си очи.
Очите на бездомно куче,
което чака с всеки
пристигане на автобус
за някъде
и никога не е само.
Картината така стои.
Нарича се “Очакване”…
Един следобед нарисувах.
С улица. И ябълки.
И топли топчета на лешници,
които падат зряло.
Шумът от хората изтрих.
Оставих да е бяло…
Попълних празните места
с най-ситни точици
от многоточия.
Отвсякъде погледнати
приличат на мечти,
но неизричани.
Дори да избледнеят,
ще оставят своето присъствие,
че са били…
Взаимствах от един поет
усмивка на жена,
за да я нарека Поезия…
Поставих я
и повече не я видях…
Рисувах... Щях…
да нарисувам утрото,
което днес видях.
Изливаха си облаците
от спокойно синьото
и изсветляваха,
към розата в зората
се разтапяха,
докато съмна…
Но не успях.
Това е друго утре.

2 коментара:

  1. Носталгична е поезията ти,въпреки заглавието.Тъгата е философски осмислена в действията тук и сега и възприемането на околния свят тук и сега.Оптимистичното е в очакването,в мечтите,в неизбежното утре,но и то е белязано от неизвестността или по-скоро от познатото вчера...

    ОтговорИзтриване
  2. stormbringer... Оптимистична е всяка мисъл за утре. Нощта я приютява, за да не изстине. На сутринта й връзва още топлите криле, които носят всякоя мечта и... неизвестното ни мами, но винаги се връщаме в познатото гнездо от вчера...

    ОтговорИзтриване