петък, 21 октомври 2011 г.

Покрай едни “несподелени приказки“

От планината слезе точно този вятър, за който се досещах, че познава есента не само като щрих. Наметна ме с искряща паяжинка, случайно литнала след птиците на юг, за да е закачлива моята походка и се отпусна до ръката ми. Несигурно помислих, че улиците ми завиждат за това, но после си добавих тихо, че ако са приятели на мои стъпки, докато ги откривам, е всъщност много по-добре. Застанал до отворен къс небе, приятел стар, разбира се поет, докосваше с неписан стих един немирин лъч, изгубил пътя към земята в моя лик. Усмивки имаше за двама, а може би дори за ятото врабци, изпълнили кипариса от двора. Мисля, че спомените ще простят забързаните пропуски от наши думи и няма да изтрият редовете, оставени след тях за още. “Като започната картина изглежда планината през очите ти.” Това не беше точно гласът на стария приятел, а кратко описание на пътя по-навътре в мен. (За малко да забравя как изглеждаше, преди той да открие онзи ден.) “Сигурно помниш наметалото, натрупано от есенни листа, покрило улица край парка... Защото аз не съм излизала оттам,” - взех да си мисля тайно. Сега е толкова изминато, а времето държи юзди на път и разпознава срещи... “Колко полезно е да си свободен,”- изрече вятърят и ме отмина. От рамото ми паяжината се сви до копчето на пелерината, голямото, с оранжевите котки . “Кажи ми, може ли чадърът да обърне вятъра ... защото искам да открия тази улица, където да забравя нови стъпки, докато ти измисляш мен... като заглавна страница в албум, от фотографии, настигали онези мигове, които помни лятото, смокинята, изгърбената дюна върху шума от вечер над прибой. ” А този стил е подчертано артистичен и смятам да изтъкна, той ми подсказа да разкажа случката от онзи ден. Поне измислих вятъра. Но всичкото за есента е точно тъй.

понеделник, 17 октомври 2011 г.

Към "Сутрешно... на някого... от днес", но вече без някого...

Откъде да започна? От дългото мълчание, което оставих да ме оплете и отдели от другото ми аз? Или от споходилото ме желание да съм сред пишещите, но не като невидимият им читател, а като... Трудно ми е да кажа като какво. Може би просто искам да съм видима в този свят, който винаги съм смятала за по-истински, не защото е по-желан, а защото е по-достъпен за полетите на душата...
Препълних се от ежедневие и от тълпа по тротоарите, в трамвая, в парка. А от витирините по улиците ослепявам. Оставила бях мисълта да спи под мотото, което бях избрала след кончината на приятел: "Това, което има смисъл вече няма"... Твърде много няма се събраха, натежаха. Прозорецът остана нависоко, от погледа далеко и залезите се изгубиха за него, а изгревите спряха да се четат по облаците до комините на ТЕЦ-а... Понякога нощта пропуска къс луна, сама, откъсната от покриви, от сенки, в които се спотайват клони на дървета... Понякога открадвам няколко минути полет, додето погледът достига, без да се препъне в ярките реклами на мобилни оператори и на хотели... Понякога за кратко си представям на планината силуета и се подсещам да не забравям, че е там, докато аз стоя на светофара и мислено плета от мисли броня за шума, за погледите на невиждащите стъпките си хора, преди да са увлекли моя... Понякога миговете се изпълват с толкова откъснати моменти и всеки моли за начало, да продължи до края, извървяват се върху екрана на очите ми, пресъхват от горещия им вятър и се затварят под клепачите от сън... Щях да измисля състояние, което може да събира красивата мелодия на всеки ден с изписваните ноти в мен, когато пръстите докосват буквичките от клавишите. Щях да открия начин да покажа образи на невидяно. И да закрия тъмната страна на тъмнината... Изглежда засега ще ползвам светлината, за да покажа себе си отново. После ще продължа и с щях...