четвъртък, 24 ноември 2011 г.

*Онези неща...

Онези неща,

зад които душите си крием -

по малко прозорци от лед завещан,

по малко врати от вятър събран...

Онези неща,

пред които държим в коленете лица,

под ножицата на стрелките

да стържат всекидневна ръжда...

Онези неща,

в половините сенки на зрял портокал

и трикракото столче - постеля за цял...

Онези неща,

към които избяга ароматната пара

от чай,

сутринта...

Онези неща,

за които си мисли избелялата дума

от края,

в реда...

Онези неща,

залепили с новините си стари

пожелаван от ъгъла лъч светлина...

Онези неща,

към които приляга, пред вратата,

последната шарка на чергата...

Онези неща,

откровено започвали с йероглиф от съня,

не защото са нещо, а защото от тях

ще изгрее в очите деня...

Онези неща,

в които спират смелите часовници,

изтрили времето от своята мечта...

Онези неща...

пред имената на които си признавам -

благодаря... че мога да се радвам,

да вярвам, да съм тиха,

да изтъгувам, да простя...

онези...

обикновените неща.

-------

*Случайно съвпадение с деня на благодарността.





http://ahgeorge.livejournal.com/6145.html

сряда, 16 ноември 2011 г.

Непредизвикани миниатюри

Колко може да е дълга тази нощ, щом се докосва в ъглите на светлина, чертана от лъчи на нощна лампа и музикалния компас на контрабас, загърнал с тяло мислите на някой...

Когато нощното небе приеме падащите ангели на стихнали звезди, игличките на бора стенат и спират в обърнатите капки кехлибар в смолата... по робата на тъмнината стават на копчета за незаспиване...

За ненаситния ми глад да гледам, очите са виновни... че денем две са само, а нощем, когато конете на съня препуснат, са повече от светлината... а всичкото за гледане е в тъмнината...

Угасва шарената черга, тъкана от листата на чинари, на тополи, през нишки златни есен. Иглички скреж оставят всяка сутрин болка, обръщат пътя на совалката и сменят цветовете на деня до зимно бяло...

Откакто есента се просълзи накрая и в бреговете на реката не откри достатъчно за слънце злато, остави на дърветата да нарисуват нейната тъга...

Студена вечер спуска есента, като монета, жълта, от кадифена ръкавица до протегната ръка, в изгубената сред забравата на улицата песен на акордеон...

Оставил си върху екрана на лицето ми едно петно за недовършено зеленото листо на пролетта ни... щом презимува под дъха на януари, ще съмне пак в очите ми...

Мъгла се лута по върха... и търси корените си – поляна с пара от глухарчета...

Когато искам да забравя, отглеждам сенки от яйца върху изпънатия лик на празна маса...

И само тишината в бялото платно, на някоя замислена картина, ще скрие болката, изрязана върху несподелена дума...

Дъгата е извила гръб в брадичката, затворила овала, изминатия път на погледа да скрие и чака четката да я открие...

Иконите на двата лика отгатват мислите на цветовете и леко се докосват до ръката, да й подскажат топлината...

Някой може да има какво да разкаже, когато е сам и насреща е само недопитата чаша с кафе, със следите от чакана среща...

Като знам за какво тази пролет съм вписвала с цвят за илици на зимно палто, искам първия сняг да заплаче в ръката ми, да познае капчука в окото на първото копче...

Замахвам с думи „хайде”, „стига”, към обръча на циферблата, а той накъсва в този миг и тях, и него с безмилостната ножица, заключена от времето в стрелките...

Окована в око от ковано желязо, взор за всичкия свят на врата, от стената мълчи по средата на рамка поляна, в пожълтелия кръг от листа на липи... Някак слънчево пари от тази картина... в очите...

Между нашите мисли неусетно се вписа луна, от едната страна неузряла, като приказка в свойто начало... крехка стълбица всеки с поглед описа и довърши в луната цвета...

Онази, забравена нарочно рокля, защото капките й пареха в душата спомен, като игли, е избеляла в гардероба... дали на този стих, останал отпреди, тя, както и тогава ще отива...

вторник, 15 ноември 2011 г.

На свещ за малко думи...

“Благословен еси, Господи...”
Влез в светлината от кандилото
и нарисувай с пръст
... невидимата моя нишка,
кръст за молитва на душата ми.
И освети скосените лъчи на тъмнината,
дай разум на очите,
а на сърцето - милост за смирение.
И гърбицата с несполуки,
забравяни и неизричани похвални думи,
от раменете ми свали,
подносът за една да ти направя –
благословен да си,
задето милостта ти имаме!
Със сол от сълзите по нощната ми риза
ще ти замеся обредния хляб,
пред който ще се изповядам
и ще ти поверя кръщелното си име,
и с дясната ръка
от лявата ще взема
останалите си,
събрани за молитва думи –
проводи твоята милост
до тези, дето те познават
и до онези,
чиито имена без път блуждаят...
Светилникът люлее
уловени сенки,
стените ги разказват,
таваните рисуват светлина,
достигнала до тях
от този стих за псалми...

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

Есенно по пълнолуние... или за мислен глас след музиката на валдхорна

В поле от градски шум,
на изход от метро,
редеше глас валдхорна.
Кръгът от звуци
падаше в калта,
оставяше следи,
от цвят...
на мак,
трендафил,
теменуга,
роза...
ухания от лятото,
докосване
от пеперуда.
Човекът с шапка
на райета
и тъмносив чадър
забави сянка,
погледна малък ъгъл
от калната полянка
и се усмихна много сходно.
Валдхорната, изпъстрила калта,
отправи стъпки...
по стената,
намери дървената стряха,
надвесените любопитни керемиди...
и всички звуци отлетяха,
закичиха с цветя
стъкла на автобуси,
заплетоха криле в листа...
Шумът в града заспа...
Дъжд заръмя.
Последен пътник мина.
Човекът със валдхорна
във следващия миг се вписа...
"Обичам чай в среднощ,
косите на жена,
когато спускат бяла панделка,
зад облаче застанала луна
и тръпка от горчиво вино,
старо...
Да тръгваме ли?
А?
По своята следа..."
Валдхорната прибра.
А някъде полето,
с голямата луна над него знаеше,
че някой не заспа...