сряда, 23 февруари 2011 г.

Много дни, започвали след многоточия

... Няма тишина, когато мисълта е паднала в очите ниско долу и плува в меката завивка от мъгла из тях... от гравитацията в нотите се лута... и приютява всичката тъга, която устните не са изрекли... от мълчание... заслушани из нишката на тънкия акордеон...

... Някъде... може ли да сме отново заедно, заради онези влезли светлини, които мислите ни са оставили от своето споделяне...

... Дърветата, облекли мантии от клони, танцуват с вятъра пиеса "Ден и нощ"...

... Дали си казваме онези думи, които докато мълчим в нощта пред ласкавата пелерина на луната, ни мамят мисълта да не говорим...

... Уроците записваме в дебелата тетрадка на живота си... Четем понякога преди заспиване... На сутринта кориците са приютили думите и ние тръгваме навън без тях... И пак грешим...

... Дълбоко в нас са пътищата от преди, затрупани от пясъци на думи, от непотребни срещи, от вятъра, навеял преспи време, защото сме били небрежни към вратите си... Стените ни са крехки, а пръстите, от толкова отломъци в борбата ни, все с вятърните мелници, са загрубели... раняват, дори когато пишат с нежност стих...

... Синьо от думите на нощ... извън наситения ден... в сурдинка се превръщам... разтварям се... сред тишината съм прашинка... тревичка-лък за песен на щурец...

... Повикай ме, от края да избягаме, щом тишината на пътеката заспи и лудите дървета затанцуват в сенките, и ти... не си забравил сънищата ми в отворената си тетрадка за мечти... повикай ме, ще се извия в тънка струя горски дъх и ще приема теб, в листата си...

... Нали завършващата фаза, след ударите на длето, е новото начало на жест от мраморно докосване... със сянка, пропуснала през пръстите небе...

... Сутрин, когато гълъбите се замислят над света, покрили покрива в редица, усещането за преходността не стига, да вдигне цялата заблуда над града...

... Ще уловим ли някоя минута днес, преди да ни погълнат пак часовниците?!

... След всяка стъпка пада звук, а вятърът играе с всички... и размишлява до забързаните кестени... издава устни и целува светофара... с вродената си артистичност сваля шапки... и мъдри врани роши... пресича пътя на ръце и шарена вихрушка прах повдига... сега, като дете, под дюлевата шума спи... а може би сънува...

... Изтече последния звук светлина, с изтънелия цвят океан се събра и разля топлината на лятното слънце... Край брега се изправиха палми и посегнаха плавно, с ветрило, вечерта да прегърнат... По сандали се спусна луната, булевардът изведе в шума, на сатенени рокли и смях и изпусна звезда да погали едва бяла ленена шапка.. от лунната сянка, когато е била тъй близо, че и дъхът се скривал в джоба, за да не я отпрати с жест в далекото...

... И нищо, че докато свалях от гърба си ризата да споделя с нуждаещите се това, че нея имам и от доброто ми е топло, а те ми взеха и отнесоха обувките, палтото... И нищо, че е толкова покрусна мисълта за тази част процент души, които имат в себе си сърца, а не ръждиви копчета... Това, че има музика, спасява смисъла...

понеделник, 21 февруари 2011 г.

Мълчанието на миналото...

... Или как да заглушим грешките, останали като разхвърляни от вятъра по клоните накъсани торбички в нас...

Кой знае? Дали ако изричаме пред всички близки и пред себе си, че се отричаме от миналото, за което имаме вина, че се е случило, когато младостта е носела у нас от лутането на незнание, на неосъзнатия бунт срещу налаганите осъзнати рамки на обществото, на първите пропукали съзнанието мисли, че не се живее само, за да се яде, а има думи, под които се отварят отговорности, а те притискат към калта все още незасъхналите цветове от акварелните криле, които сме рисували до вчера в детските представи за живот? Дали след този акт, като саморазстрел, зад себе си ще имаме цвета на бялото платно? Дали това, което сме оставили след себе си, платното ще покрие? А грешките, които с думи на отричаме изгаряме, дали не са от тъканта, която е градила тялото на нашата душа и няма ли да се отвори празнота по нея? Дали за грешките си трябва да се съдим по аршин на бич? Когато правим грешна крачка, след нея чупим ли кракът накриво стъпил или записваме у нас къде минава правилния път? Не мисля, че за миналото ни важи това, което за историята - да го пренаписваме всеки път, застанали след няколко години по-високо. И колкото и да го украсяваме с лъжи или да трием снимки като недостойни паметници, това, което се е случило остава като спомен, лош или добър, но наш. Погребваме под пепелта, с която сме посипвали косите си ненужното и върху нея ръсим семената на цветя, животът по-натам да вземе нещо нужно от пръстта, тъй както е в живота на природата.
Трудно ще съберем торбичките, които сме изхвърляли с така ненужното. Трябва да мине време и да се убедим, че зад възела в торбичката не може да се скрие това, което сме употребили. И не този е начинът да се спасим от грешките. И не с обратното на тази мисъл - да живеем с тях, като с боклуците. Да се научим да оставяме на правилното място всяка...

понеделник, 14 февруари 2011 г.

P.S.

Акорди самота,
прочетени
по триизмерните решетки
въздух,
в студената, но моя стая.
От величавостта
на гръмки мисли,
прочетени в афишите за гордост,
по кръпките на бялата ми риза
тръпки лазят.
Усещам лепкавите пръсти,
на думите,
по всички ъгли словоблудствали,
заверата на своето да прикачат,
та щом от някой ъгъл тръгне път,
те да са ръб на знаме...
Слухът ми
капки звук мечтае,
от тишината да избави
тази самота
и гордостта на моя род
в очите да остане...
Но тази гордост, що
на бедното ми тяло
тя да покаже,
че с мене бог ще се почувства то,
щом смогнат да въртят ръцете
чукът-слово
и тъй от дните с труд
да изковават ореол...
Не тази гордост,
която искат да извикам,
а тази,
с която стария орел лети високо
и по-високо, още, още,
и с поглед вдига своята скала...
Колко ненужни
плодове измисляме,
когато духовна ни плът
е гладна.
В украса ги потапяме.
От нарисуван шоколад.
И захар,
от срутени въздушни кули прах.
В гротескната символика на ново
салфетки ретро слагаме,
лепило слой,
две четки яхтен лак
(за блясък и за здраво)
и своите творби така редим.
Под тях
със златни букви вписваме
обърнатите ноти на правилния ред.
Но вместо петолиния,
протягаме ръце,
за милостиня,
с двете шепи...
Колко леко земята върти
свойто стойностно бреме...
И няма точно вдъхновение
за своята мелодия...
Когато всеки звук
застане пред секунда
приема образа на саможертва...