сряда, 29 юли 2009 г.

Миражни разкази

Казват, всяко нещо, което става си е дошло с определеното предназначение. Започнатото някога и недовършено, поради ред причини, някои от които не подлежат на разгадаване, завинаги, в миг се освобождава от онази тежест, с която е изпълвана до скоро мисълта - за непотребност и тръгва да говори...
Съвсем скорошно събитие ми припомни за тази част от мен, която смятам за усещане от прадеди и от вселената, чийто земен дом си мисля е пустинята.
Събрах в едно заглавие "миражите" си... Това е свят, за който казвам СВОЙ...

*****
… Имало едно време… Начало на пустиня, начало на пътуване, начало на любов, началото на разказ в началото на вечерта, когато мрак и светлина обгръщат се, танцуват, омайват, стават нея… идващата нощ… ... Той беше тръгнал да пътува… нанякъде… все едно дали към себе си… търсеше нея… красотата, всъщност… живота си. Денят остави зад гърба му зеленото с водата на оазиса и стъпките му в пясъка, които правеха след него път. Цял ден бяха двамата със слънцето, той все догонваше. Понякога помагаше му вятърът, обличаше му шала, влизаше в робата, придаваше им форма на крила. Не, имаше още някой... ... Почти в края на оазиса, върху кърпа с цвят на минало, едно създание, навярно стар арабин, загърнат в дрипи, пропити с пясъци от дни и студ от нощи, продаваше пустинни рози, сякаш надежди за оцеляване… Струваха скъпо. Той, пътникът, нямаше много. Взе си най-малката…”Да я поливаш, - рекоха дрехите и се наместиха по-плътно по тялото… Щом тръгваш да търсиш, тя ще те пази… от жаждата…”. Откъсна от дрипите, все едно даде от себе си къс от пустинята, загърна надеждата, подаде я и после застина, сякаш заспа…… Огньовете вече си пееха, разпалваха страстите, които откъсваха пара от черните чайници, разлистващи в чая коси на жени, предвкусваха топлото в разкази, умора в лицата четяха отблясъци огнени, а после се спускаха кротко в ръцете и чашите. Попиваше топло отгоре по дрехите и чакаше нощния хлад… когато луната излиза, а после се къпе в морето на пясъка…

******
Изведнъж изчезна всичко. Като в мистерия за нямане. Безшумността на тъмнина обхващаше отвсякъде и се събираше в очите меко. Изгарящият, проникващ в порите на кожата канелен пясък се беше свлякъл в нищото. Единственият признак, че може би е още жив, бе вътрешния звук на фините прашинки между зъбите, с които разумът се забавлява обикновено нощем из пустинята, докато искрите на огъня заспят от студ. Ръцете се докосваха до хладна твърд, не можеше да го излъжат, че е друго – скала си беше. Опита се да спомни края си от бурята, защото тук определено вече беше в другото – начало, нещото на онзи край се свърши. Освен безумното пълзене изпод сгромолясващите се да го преследват лавини от пясък и непреодолимата му жажда да е жив, други спомени отказваха да се събират посред мислите му. Боляха го очите. Отворени ли са или от ужаса на пясъка не искат още да повярват, че оставили са този прашен и нахален ад нанякъде, та не посмяват да погледнат за остатъците от човек по него? Опипа миглите си с пръсти. Тежаха от събралите се между тях, привлечени от влагата в очите, микроскопично множество от драскащи прашинки. Разтри ги малко и му поолекна. Ала все тъй си беше тъмно меко. Опита се да гледа тъмнината и да започне с мисълта да се придвижва из това, в което се намираше. Според възможните вероятности, това навярно беше пещера. Познаваше района в радиус оттатък планините и до голямата река, и до зеленото от сол море, а за такова разстояние се казваше, че ти познаваш половината пустиня, но точно тук не можеше да има пещера. Започна да тупти едното слепоочие, напрегнато се включи другото с единствената мисъл в пулс... „Мираж... Нима съм мъртъв вече?”... Стисна силно двете си ръце в юмруци. От впилите се в дланите му нокти го заболя. „Умрелите не ги боли, нали? Миражът преживях? Виж ти, аз бил съм жив!” И се усмихна...


******
Сънят отново го обори... за части от секундата, когато тя се разширява от спомените и през мислите... Потопи се в тях... И там... там седеше на края на постелята на неговото си легло. А шарената черга топлеше с цветове през допира на пръстите. Галеше я, сякаш нея галеше... косите й, разпилени винаги върху възглавницата, като жива вода утоляваха жаждата за ласки на ръцете, изпръхнали и напукани от дълечните преходи през планините на пустинята... Когато се завръщаше, душата пееше, а шатрата все тъй бе изпълнена със светлината й, с гласа й, който го понасяше с криле и го приспиваше след радостната нега от умората на сливането помежду... Рисуваните от ръката й кожени стени, говореха с оазисите си, с една бълбукаща река, из нея пък подскачаха игриви риби... Имаше звезди, наричаше ги с имена, а често сядаха с децата вечер пред шатрата и сочеха с пръстчета небето, разделяха го на съзвездия... Тя беше родам от страната на голямото море, което разделя. Къщата й беше много бяла, с прозорци, боядисани в синьо, да сливат синевата на небето и морето в рамката и на прозореца. За първи път се видяха в деня, когато той бе превел керван по пътя, открил го неотдавна и нарекъл го „пустинна роза”, в чест на тези пустинни каменни красавици, защото те го поведоха, откривайки му се, а с това и пътя... Случайност ли беше, че в този ден реши да мине през пазара, да продаде от розите, които пътят отново му подари или да ги размени за мях с вода и за торбичка с фурми?!... Очите му извърнаха погледа към края на алеята. Една изящна ръка излъчваше едва видимо докосване и шумолеше с него през преметнатите платове коприна. Отмести погледа от тях и... сам не помнеше какво се случи и колко време потъваха взаимно из очите си. След седмица я поиска от баща й и я заведе в шатрата на своя дом...
Отмина унеса. Змията беше още тук, някъде около него и също тъй спасяваше кожата от пясъчния ад. Най-разумно беше да не мърда. Единствено движение се позволяваше отвътре, с мисли... Миражи ли са те? Когато по трептящите им нажежени нишки изплуват образите на моментите с любими хора и с места, където мярката на щастието винаги била е с точното мерило?...


******
„Видях я....
Какво да правя сега?
Тя обзе мислите и очите ми...
Отидох при нея,
чу ме и отвори вратата...
понечих да вляза,
тя попита:
„Какво те води насам....
среднощ е?”
Отговорих:
„Съжалявам...
моята любов ме води!”,
тя се усмихна...
Продължих:
„А твоят глас
звучи в душата ми....”,
тя отговори:
„Идваш отдалеч,
моя любов, сама съм...”
Казах й:
„Още една безсънна нощ за мен,
един твой поздрав,
само да те видя...
не ми стига,
искам те до мен, кралице моя...
и в лъжите ме не бива...” (*)
Не можеше да го напусне тази музика, а той не можеше да се помръдне, хипнотизирано опиянен от немите очи пред него... „Някъде в пределите на моята, населена с туареги страна, - чу своя глас в тъмнината да разказва, - се простирала долината на светещите камъни... Блестели само някои, не всички. Населявали я змии, които скачали толкова високо, че достигали до гърбицата на камила. Денем змиите спели под светещите камъни, но вечер се събуждали, нападали замръкналите в долината. И въпреки опасността, нощем тя ставала убежище на мъже, решени да съберат всички светещи камъни. Изплашени от пъргавината на змиите и със стремежа да запазят живота си, мъжете яздели прави и посипвали светещите камъни с прах от въглени. Обратно се връщали едва по светлото на следващия ден, за да съберат белязаните си съкровища.Но съкровища имало не само в долината... Има и дворци, които очите обхождат, желанията и страстите да имаш разкош – надхвърлят, а ръцете не могат да обемат... Има дворци – толкова красиви... неръкотворни... Има дворци, в земите, населени от туарегите, където дърветата раждат скъпоценни камъни, вместо плодове. Дворци, покрити с яспис, кедър и сапфири. В тези дворци живеят жени – по-красиви от музите. За красавиците разкошът не е достатъчен, защото е пред очите им. Тези жени застават на покрива на двореца и пеят, пеят, приканват с песни уморените пътници да влязат, за утолят жаждата си, да напълнят сетивата с разкош. Досега човешки крак не е стъпвал там. Говорят, че подведен от съблазънта, пътникът може да влезе... но веднъж озовал се зад стените, той откривал, че пленителния мираж се отдалечава.... всяка следваща крачка не го приближава към спокойствието и красотата, а напротив, кара го да върви, изнурен, отпаднал, но следващ пътеката на страстите, която си е начертал...”Само тъмнината му попречи да види как змията кротко прилегна в нозете му. Сигурно го бе погледнала преди това, за да благодари за приказката...


******
Развиделяваше навярно, защото в този краен свят, се проявиха очертания. Ръце - моите, помисли си. Купчинка някаква, опипа я - мека, тюрбанът. Стена насреща - скала навярно. Поразмърда се, изправи се, главата му опря в таван. Все повече наоколо му просветляваше. Взе тюрбана, изтръска го от тежестта на пясъка и се огледа за източника на тъй мъгливите лъчи… Очите му се впериха в земята. Едва забележима, виеща се като спирала следа. Той тръгна по нея. Тъмнината се отваряше, попиваше в стените, криеше се в ъгълчета, из пукнатините на скалите. Следата беше вече много видима. Той знаеше, че скоро ще излезе също като нея. Вътре в себе си й благодареше… Още няколко крачки и стената свършваше в отворен ъгъл. Наведе се, таванът се снишаваше. Пропълзя и… Затвори очи инстинктивно, с длан. Толкова светло можеше да бъде само, ако пред него е ден и той изведнъж се е оказал в него. Първото нещо, което поиска да види е накъде е отишла онази спираловидна следа. Опашката й се губеше отляво на мястото. Скоро най-близката дюна щеше да направи своята поредна крачка и да покрие завинаги онзи миражен спомен. Дали?!...Огледа се. Знаеше, че търси своя верен приятел, с когото сироко ги раздели. Не вярваше, че може родното му място да не може да го приюти. Зад нощното убежище се издигаше сърповидна скала. По-скоро приличаше на размит, полуразрушен детски пясъчен строеж, но много по-голям, от онези, които правеха като деца, когато стигнеха оазис. В извивката се люшкаше червен пискюл. Над него най-невъзмутимо си преживяше Есхил. Извика го по име. Той извърна глава и погледите им, излъчващи победа над природата и радост от този миг, се срещнаха. Слънцето беше възседнало върха на невисока дюна и сипеше заедно с песъчинките горещите си лъчи. Време беше да тръгват. Преди бурята се бяха запътили от Маракеш за Загора. За седлото на камилата мехът с вода не бе помръднал. Щеше да му стигне. А после, знаеше един бербер, който можеше да му продаде вода…


******
Яздеше часове и търсеше с поглед в нещо да се хване. Той се заби в горещите, почти прокапали скали отляво. А после бавно прекоси нажежената земна осанка и се завърна в себе си... „Никога не я търси любовта, защото, когато я търсиш, тя се крие. Тя, ако иска, ще те намери...” Думите на неговата баба се държаха в паметта и се разрастваха по мисълта... “Има определено време и то ще дойде, както идва пролетта. Пролетта е едно състояние на всичко живо в страната, откъдето идвам, сине, едно събуждане след дълъг сън и радостта се изразява в буйния цъфтеж и с волността от песните на птиците. Понякога зимата е топла и ти се радваш, тръгваш да си търсиш пролетта. Разлистваш се, разтваряш цветовете, като вишнево дръвче. Но скоро зимата показва истинското си лице и ти замръзваш. Разбираш, че пролетта, която си открил е една илюзия, заблуда, лъжлива пролет посред зима. Тъй ще прекараш после лятото напразно – без плодородие и в самота. Любовта не се търси. Любовта, ако иска, ще те намери точно, когато не я очакваш, внезапно. Тя е като пролетта – понякога закъснява, но винаги знаеш, че ще дойде. Отваряш сутринта прозореца и те посреща бялото лице на цъфнало дърво, изпълнило с живот надеждата си, вярата, че ще посрещне обичта и ще дочака пролет… И когато любовта си отива трябва да си смел. Сърцето ти трябва да е изпълнено с търпение и сила. Тогава осъзнаваш, че всъщност не искаш тя да си замине, че тя тръгва така лесно, както лесно и внезапно те е сполетяла. Но разбираш, че трябва да понесеш болката, която тя ти оставя след себе си… Това се казва да живееш…” В далечината се забелязаха първите къщи на града. Сърцето му се сви от болка. “Това се казва да живееш…”

---------
(*) Непретендиращ съвсем за точност превод на песента "Tzazae" на Cheb Mami.


*****
Пещта на пустинята синьо треперeше със сенките на нажежения си въздух. Самумът бе навял вълни из пясъчния океан. Духал е от запад, защото всичките им гребени са клюмнали на изток. До болка впиваш погледа в далечината с единствената си надежда да трепне нещо в тази мъртва пустош, макар да е случаен, жалък, прокрадващ се живот... Нямането е толкова страшно и неподвижно. Небето е от неправилния кръг опал, изваден от недрата на самото нищо сякаш... Ослепява. А слънцето прелива върху пясъците с палещ огън тъй, че водата в козия мях започва да изсъхва...Преди час на запад все още можеше да различи през маранята призрачното очертание на трепкащия мираж от минаретата на Тафилет върху хоризонта, с тежките бели куполи и неизброимите стъпала на грейналите в белотата си плоски къщи. С последните си сили се оглеждаше и виждаше отново и отново гребените на вълните в пясъка и димът от тъничката струйка, през която пушеше вятъра... Пустинята го съпровождаше най-мълчаливо, очертала пътя с бели кости на камили. Току преминеше напреко пътя му сивата спирала на змия. Към привечер из пясъка започнаха да просветляват смръщени сиво-жълти камъни. Камилата вдъхваше с издути ноздри. Меки отпечатъци изникнаха помежду дюните... „Аха, на лъв са, оазисът е близо”, рече той тихо на себе си. Въздухът все така пареше гърдите, но сухата лигавица вече усещаше тръпчивия вкус на вода... Между скалите се прокрадваше шумът от силуети, като разхвърляни с ръка, застинали в умората камили, хора... тук-там синееха тънки струйки дим от разпалените огньове – изправени като опънати между земята и небето струни, в неподвижност... Изведнъж от земята се подаде дълга шия и към него се обърнаха изстрадалите очи... на изоставена камила. Опита се да се изправи, направи последно усилие и рухна върху пясъка, като вдигна златен облак, който нежно я загърна. Предните й крака бяха счупени. Нажежените скали и пясъка вече бяха изпили кръвта от раните и там сега само чернееше... Едва се изравни с умиращото животно и то нададе последен вик. Още живо се прощаваше с живите. Скоро, с пристъпването на нощта, лъвовете щяха да са тук. Един изоставен живот в пустинята, щеше да спаси живота на много други... Природа...Засилваше се безпорядъчния шум откъм оазиса. Въздухът в пустинята го променяше и той достигаше странно гърлен и рязък, като подвикване на птица...Вечерта се приближаваше. Усещаше се как клещите на пясъка отпускат леко въздуха и той се разпилява синкаво, като коси върху гърба на нечия любима... „Моята... очите й са като тази нощ... очаквани, огромни, за да ме поберат ведно с луната ярка...”, повтаряше си странникът, докато се устройваше да пренощува. Слънцето още се държеше изправено над хоризонта и с нетърпение хвърляше последните ослепителни пламъци, а върху изсъхналото лице на пустинята вече пробягваха, като се поклащаха и нарастваха странни, изменчиви сенки. Ухото долавяше с възбудата за хлад, ако не самите звуци на нощ, то призраците й, миражите й.Все по-ниско слънцето прилягаше към края на деня. Последно зарево и тази нощ настана... Огромната луна страховито се изправи и обля притихналия океан от пясъци. Ах, как дълбоко пустинята мълчи... Нощта ще бъде дълга. Откъм една палатка глас започна да реди:
Като гръд на девойка
издигат върхове
пирамидите край Нил
върху разпаленото тяло
на пустинята.
Керваните, понесли
дарове с любовq
текат като реки
да стигнат до самата,
най-нежната
от видимите линии, реката...
Ти, тайна пясъчна,
ще скриеш ли следите,
молитвите ми като птици
ще прехвърлиш ли,
очите, дето любя,
с красотата си ще надариш ли,
та да ви имам двете заедно...
Насядали край близкия огън няколко араби тихо, тихо, ту замлъкваха, ту пак захващаха беседата, сякаш се уговаряха кой от тях да започне пръв... „Алллааа! Акбир!... Вървял, вървял стар дервиш през изгарящата пустиня. Много страни бил пребродил, зад три морета бил, 10 пъти на Хадж в Мека ходил, на служба с висок сан бил при велики и мъдри шахове, царе, султани и емири. И ето го, преминал своите 90 години, броди из пустинята, с последната надежда да намери най-после това, което търсел през целия си живот. Никъде не се задържал повече от година. Бил и в приказни, и в тъжни места от света,и даже оттатък него, и винаги си тръгвал отвсякъде, заради своята свята и велика цел... В неизбродимото море от пясък да намери своята перла...И тъй, накрая тръгнал да умира в пустинята... Горещо, задух суши гърлото, устните изгаря огнен вятър... Ама не умирал и това си е... Нали бил привикнал тъй да живее, та целия му живот преминал в такова странстване... Вървял към онова старо място, където бил роден, където преди години имало село, течала между бреговете си река... Отдавна селото било затрупано от пясъчните хълмове, а пък рекичката - пресъхнала... Почти пристигнал... Ето го, там, в далечината е, където още се издига скелета на старото, мъртво дърво, някога могъщ, зелен дъб, а редом с него тичали деца... Днес няма никой, само сухите ръце на клоните стърчат изпод купчините пясъци... Тук ще намери своето успокоение, си рекъл старецът... Е, жалко само, че така и не достигнал свойта цел, така не стигнал смисъла си на живот...Приседнал дервишът върху нажежения пясък, опрял гръб в сухото дърво, заспал... И засънувал... как пак е млад, а пищната зеленина в короната на дъба приканва с хладина... Рекичката пробягва сребърно из долината... И му се явило нещо, ама не съвсем нещо, а като да бил някой, ама приличало на мъгла и му говори, но без думи и тъй, че всичко се разбирало...И изведнъж старецът разбрал, че пред него е целия свят, в който той е единствения творец, неговата вселена и тя винаги е била в кръпката на джоба. И тогава му се сторило, че разбрал изведнъж смисъла на целия свой живот и смисъла на живота на всяко същество... Но в този миг заспал завинаги... И дълго още белеели костите, просъсквал пясъка през тях и все разказвал за някогашния младеж, достигнал накрая целта на живота си...”

*****
Винаги ще следвам зова на Пустинята...

неделя, 26 юли 2009 г.

Приказка... без заглавие (за сега)

Преди време с шепа ентусиасти започнахме виртуална приказка(http://prikazkablogbg.blog.bg/). Всеки един от участниците получаваше от организатора, който държеше "ключа" за блога с приказката, съобщение в електронната си поща, ако той е избраният да продължи. "Изданието" има вече 5-то продължение, но аз реших да сложа тук онези части, които стоят под моето име, а също и да продължавам своята фантазия, която никога не знам къде ме води. Признавам си, че не съм силна по сюжетите. Повече ме влече детайла и воденето на картини, отколкото разгъването на герои, измислянето на заплетени от фентъзи по-фентъзи ситуации, дори и фентъзито не приемам толкова навътре. За мен магическият реализъм е много повече на почит... тревите, камъните и водите може да живеят двойния живот, като приемат образи... възможно е да има някакви машинарии, но те ще са причина за придвижване или за приспособяване на героите към радости, към съчетаването на взаимност, но машината си остава такава, а героите са всичките от плът и никога не носят под кожата си данни на киборг... Когато този свят, от който сме си построили нашата реалност, започне да ме гази, да ме притиска до стената, превръщам се в магическа светулка, в лъч от залезното слънце, в перце, в каквото за момента е удачно, за да избягам... тогава скришом сядам и "топя перото" в неподвластния за него свят на мисълта...
И така...
- 1 -
Прехвърли крак през перваза, приплъзна безшумно стъклото зад себе си, не биваше да разберат веднага откъде започва бягството и се зачуди на онази лекота, която мухмурлукът се оказа, че не е могъл да разруши, ръцете му отново помнеха как трябва да се спускат по дървета. Дори и клоните помагаха, не пречеха. Остана време, колкото да скочи. Земята го прие като въздъхна облекчено през тревата. Под стъпките прискърцаха кристали. Наведе се по-скоро, за да провери дали обувките са здравите. Ръката му сама загреба в шепа нещо тъй познато. Парченцата приличаха на него. Набързо пъхна с тях ръката в джоба. Усети сигурност – торбичката с магиите… и малките кристали. Ах, как в главата пърхат с острите си весели криле онези снощни елфи, които са оставили омайността на сто жени във виното… Тук някъде, по времето, което с мен върви, мърмореше на себе си Безименния, усещам, че трябва да се появи онази паралелност, с която някога спечелих първите пари за пиене. Моделът й отдавна е обрасъл с всякакви бодли, мирише на пелин, но все така умее да пренася безпроблемно. Последно ме спаси онази вечер да си вляза без да бъда забелязан от онази луда Гравитация, която чакаше отвън и си говореше сама: “Не зная ден ли е или е нощ. Билет от Господ имам. Раздавах днес, каквото ми нареждаше. От Мексико се връщам. Тук трябвало да чакам и да предам едно условие. Човек без име ще го вземе. И ще ме върне. Но аз не трябва да Го споменавам… Часовник някой има ли? Часовник среброглас, със стъклени очи и медна топка за сърце. Тук трябва да предам едно условие. Не зная ден ли е или е нощ. Билет от Господ имам. Раздавах…”. Луда жена. Добре, че ми се мярна онзи спомен за паралелността… О, безпросветност, о проклето вино! Човек без име чакаше онази Гравитация… Това съм аз. Къде ми беше мисълта?!... Ръката му посегна с жест на мим и начерта във въздуха пресечен конус с връх, завършващ със спирала. И се отвори кратък вход. Безименния в него хлътна. Едно бездомно, избеляло куче учудено се спря, подуши прясната следа и тръгна наобратно…
- 2 -
Вратата го погълна. Остави тялото му в плен на мислите, поне докато не навлезе улицата в него... От въздуха се спусна полъх на агресия в невероятен ритъм на бездарност. Събуждаше и най-дълбоко скрити нотки раздразнение и хвърляше сигнали S.O.S. в слуха на Безименния. Ръката му инстинктивно потърси излъсканото парче дърво от дръжката на меча, а той отдаде на онази му мисъл сигурност. По улицата липсваше каквото и да е движение, освен гореспоменатата наситеност, която идваше отнякъде. Задържаше му мислите на положение “безпътие” и ги въртеше в кръг. А трябваше да се отправи в някаква посока. Поне към Огнеград. Отдавна не си спомняше пътя... Откакто там завинаги остави част от себе си във вид на обич… А после… изхвърли картата, за да забрави... И оттогава не беше ползвал друго за придвижване, освен бързината на мисълта и двата си крака... Е, понякога си служеше за тази цел и с ръцете, в случаи, когато е употребявал в повече от виното на елфите... Трябваше да намери нещо бързо, което да го придвижи без собствените му усилия. Онази симулантна стара бричка, която помнеше дори прадядо му, ръждяса от... мързел... е, след толкова векове мъчения, време й беше за ефтаназия... А тази старина си имаше добро сърце – усмихваше се някак слънчево от снимка на жена в кормилото. Нея запази... Все пак, стойностни неща от миналото някога ще му потрябват я за поколенията, я за... търг (защо пък не) или за още нещо... Агресията, носена из въздуха засили близост. Направо трябваше да режеш въздуха, за да се движиш. Едно безкрайно неугледие стоеше върху колелата си и аха да се разпадне тъкмо под напор на най-ужасни трели (не знам да има някой, който да нарича този звуков извор с термини за музика). Вратите бяха изрисувани със знаци, достойни за началото на улична енциклопедия. Върху тавана светваше и гаснеше наклонената кула в Пиза. По гумите се гонеха крака на жаби. А фаровете бяха с две несиметрично сложени превръзки на пирати. Едно голямо и бодливо "слънце", завършек от припламналата гениална мисъл на събуден в днешно време пещерен творец, непрекъснато се изсипваше с дрънчене от кутия, събирала доскоро смес за черен кейк, най-отзад, току над ауспуха... Купето беше шумно-тъмно. Безименният сам не знаеше защо не се ядоса и даже нещо мило му притрепна от вида на старото возило. Прозорецът откъм водача се отвори и както от вратичка, от която ще изкука кукувицата на стенния часовник в спомени на много приказки, надзърна някаква глава, прилична повече на тъпан след война.
- Хей, началство, морето е далече! Защо приличиш на човек, комуто са потънали гемиите?! – открехна си устата тъпана, оказал се глава на някого.
Безименният скри усмивка във високата яка.
- Здрасти, човече! Що не затвориш това, което е заляло цялата земя, та да поема дъх и да помисля?! – рече и се спря.
Макар да беше притъмняло и силуетите да водеха въображението, на Безименния се стори, че този, на возилото, му е познат... «Възкръсналият свят е в друго измерение, помисли си за миг, и той се обитава от души на хора, а непотребни ламарини и ръждясали души на железа, тях претопяват...» Пред него сякаш силуетът на прадядо му застана.
- Хей, младеж, - извика Безименният на шума в купето.- Това създание, което сигурно ти служи, щом си в него, изглежда като избягал от моргата мъртвец.
От тъмното се чу накъсан смях. Слухът го определяше на звук от сгорещен край огън тъпан.
- Ааа, ти не си бил ням, значи. Не знам с какво си заработваш хляба, но май си с прародител виден маг. – За миг мълчанието му се превърна в спомен. – Работя в мястото за край на същества, наричани от нас неодушевени, които много често с мен пред края си говорят. На някои помагам да не го почувстват изведнъж, на други – продължавам бъдещето. И тази старост върху колела така, пред мен с душа се спря. И ето, вече колко време сваляме седалките за мацките... А ти, къде си окъснял? Ако не ти е жал за дрехите, с които си облечен, сядай, да ти стовариме доспехите донякъде. Хайде! – и се протегна да отвори другата врата, «заключена» отвън с емблематичните за времето на шейсетте два пръста.
Безименният заобиколи, подпря се на вратата и вече знаеше – това е старата, това е неговата стара и от мързеливото му нямане на време заръждяла, наследствена кола. Притисна с жест познат и затвори вратата отблизо, като отношение към много близък. Погледна за миг, осветеното от лампата купе и погледът му хлътна в празното сърце на клаксона... «Ако ми е отсъдено да срещам утрото, ще върна слънчевият женски образ там, където му е мястото!»
- Викат ми Безименния. А ти? – и се намести по-удобно в прегръдката на окъсялата за неговата дължина седалка.
- На мен ми викат Бонг-Бонг – и се засмя с онази дочута вече от слуха ритмичност. – Не се разделям никога с един голям и смешен мой другар, наследството, което имам от родината на прадедите ми. – С ръка прошумоля по нещо, което тъй напомняше погалване по кожа. – Това е африкански тъпан. Въвеждал е кралете в племето на пра-прадядо ми. И накъде сега?!
- Познаваш ли околността? – попита го Безименният.
- И пръстите си тъй не знам добре, както пътищата в три години път наоколо. – засмя се Бонг-Бонг.
- И както нямаш май какво да правиш, да се понасяме към Огнеград, какво ще кажеш? - додаде пак Безименният.
- Фюю-фююю! – учудено и с нотка задоволство свирна Бонг-Бонг. – Добре започнат избор, началство! Животът, казват свършвал там, ала започвали пък пътищата и на Рая, и на Ада...
С приятен гъдел забръмча двигателят. Нощта избяга отстрани на фаровете. Бонг-Бонг пак затамтами между своя смях с разкази за своето племе, а две големи, пламнали от танц очи на Фея, прошепваха с топлината на огън: “Запази го, Повелителю на всички звуци от Вселената! И го благослови по пътя, за да Го намери!”…
- 3 -
Казадора бе седнала в огъня и отпиваше на бавни глътки светлина. Ръкавите, с безброй съдби по тях, трепереха преди да се превърнат в тъмнина на дреха и да се впият в мрака на кристали. Ръцете й неспирно шаваха, изключваха и включваха дъха на вятъра, през който се поддържаше огнището. Една сребриста клетка, с нещо в нея, се поклащаше под левия ръкав на мантията. Не мисля, че успяваше да се покаже. Не беше страх. По-скоро някаква нестройна съпротива срещу власт лъчеше...
Опушеният вход отваряше голяма паст и тази нощ започна да пропуска всякакви звезди. Казадора се оживи. Отнякъде извади мрежа. Наниза я на пръстен от бодливи тръни. На сръчността й би се радвала най-вече управителката на затвора “Ел Манто Терестре”, където всекидневно се изпридат облаците за земята… все по-рядко й се случваше да попадне на талантлива джебчийка или на изкусен уличен фокусник, който да остави в теб такова ярко впечатление, че чак когато пред входната врата бръкнеш в джоба си за ключ, да усетиш, че и джоба ти го няма... Отскубна няколко от щръкналите под качулката зигзаговидни косми и с още по-изпипано изящество завърза пръстена върху вълшебната си палка за поглъщане. Зачака първите несигурни звезди в пространството да се събудят и още сънени да паднат в тъй приготвения й капан... Това, което беше в клетката, за да не умре и да се свърши, неспирно имаше потребност от звезди. Тя Го ненавиждаше, но то й беше тъй необходимо да примами Безименния, когото неговите вече някъде наричаха Валдор, но повече й трябваше душата в пръстена на Рондас. Когато я получи, ще може да поглъща всяка част Вселена и ще е само тя – една, сама, непобедима…
Отнякъде се чу прелитане. И после още. Наоколо се осветиха тухлите от ултразвуци. Две сенки се спогледаха, докато техните тела кръжаха на нощта из коридорите…
- 4 -
Тук следва моето, днешното бягство...
Ще продължа да отговарям на предаденото по веригата предизвикателство никога да не знам кога ще съм избрана да продължавам аз приказката, но моите герои ще вървят по кривата пътечка и на други дни...
Зад тънката стена, ухо за толкова прокрадвало се любопитство, пропило сигурно дори в невидимите влакънца на нейната оризова основа, опъната на рамка от блестящ до гладко палисандър, сънят играеше най-новата си роля и репликираше на някого с усмивка от устните на лик, като листенца ронени от цвят на анемония. Долавяше се в миглите загадъчна ефирност, достатъчна за бързото досещане, че репликата от усмивката преди, е предицвикала отсреща много специални думи. Накъсаното дишане остави дълга диря дъх извън леглото с балдахина, последвала едва промъкнала се нотка на течение. Дори на неподготвен ум ще хрумне мисълта: отворена врата. Дъхът достигна пръстен върху нечия ръка, потъна в мрака на наметка, замръзна в допира с метален медальон. Какъв, обаче, така и не успя да си представи. Течението свърши и той припадна направо върху шахматната дъска на мрамора. Прегазиха го леки и обути в мокасини стъпки... (Замислих се... а сънищата успяват ли да долавят в мрака стъпки, щом също като тях са леки? Ще трябва сериозно да се потопя в науката, която ги разглежда вече повече от триста века, а не да се превръщам всеки път в дете, щом връзките на книгата развържа... на книгата с изследванията, от средното крило в библиотеката на прапрадядо...)
Ако изострените сетива от стаята не спяха, навярно биха доловили много бързо тънкия излъчван аромат на кедър и какаови зърна. Ако луната тази нощ не беше толкова безлика, би спуснала по паяжината, изплетена преди минута от мъничко и ранобудно паяче, с надеждата от своята неопитност да скрие ъгъла между стената и прозореца, и щеше да открие на часовника върху камината ръката с пръстена. А тя държеше тъмно виолетова копринена кесийка, обшита с жълта сърмена, тънко предена нишка, превързана с изящна панделка, на краищата с топчета сардоникс. Остави я на шкафа до леглото, върху кориците на книгата от вечерта. Погали я с върха на пръстите, незабелязано за себе си дори и се оттегли като край на сянка в тъмнина...
Утрото дълго се подготвя зад завесите мъгла, които пак му предостави близката река. Листата на върбата посребри, та да звънят като звънчета от повея на бързите вълни дори, по върховете на тревите сложи росни капки, а върху тънките, пълзящи стъбълца на дивата лоза, наниза броеница. Шишарките на бора мъничко изду да е широко повече на семенцата му, нахвърля по поляната от най-големите усмивки в цветове на маргарити, изпъна струните на вятърната арфа, свери местата за излизане на всички пойни птици с разгърната партитура на започващия ден, нанесе три поправки, на нота фа прибави допълнителни диези и доближи трептенето до блесналата сол. Прочисти гърлото на ручея и пусна много тънък слух около всичките пътеки, защото съчките, за да са меки, поглъщат много шум, а той на всички стъпки трябва, да не пропуснат да се следват... Повдигна утрото накрая звездната завеса, олекнала от своя цвят, огледа за последно този свят, за който тъкмо се погрижи и се разтвори в нея... да я изтрие... Обади се синигер. После друг. Захласнаха се лястовици. От двата края на гората отекваха в гнездата гласове на кукувици. Писукаха си за закуската мъничета... Мъглата се прехвърли през оградата и в капките роса се появи ликът на слънце. Нетърпеливо пропълзя по ръбовете на решетката, прегърнала бръшлянови стебла и услужливо дала път на тях към покрива, за да го спре загадката, която крие всякое перде...
Една къдрица се изплъзна от рошавата плетеница върху възглавницата и запълзя по края на завивката в посоката на сладкия и равен дъх. Златиста кожа на ръка показа пръсти и сънено отметна от лицето палавата ранна гостенка. Отвън, добило смелост и повече с подкрепата на появил се вятър, пердетата с два лъча върза слънцето и своя лик на стаята показа. Ръцете се протегнаха, по тях сънят невъзпрепятствено да се затича за скок от топлото легло в оставена от времето пролука, но без да иска закачи с краче торбичката, оставена преди да дойде утрото и тя политна меко. Тъй глухото й "туп" привика интерес на слух и точно по средата на рошавата плетеница се отвориха учудени очи. Определиха на звука посоката и най-съсредоточено се вторачиха в кесийката на пода. Известна плахост се смени от любопитство, от размисъл за вчера, премина през съня и неговата нощна сцена, но не получи никаква удовлетвореност в задоволително разумен отговор и затова си разреши на пръстите да я притеглят. От допира усети хладната коприна и хиляди представи се забиха в предположения относно съдържанието й. Не бързаше да я разтвори. Последва с поглед по изяществото, защото не намери друга дума, която да прилегне най-добре към линията на извезаната панделка и спря в овала от редуващи се цветове на тоопчетата от сардоникс. Завидно майсторство прочете и за двете. Едва сега си позволи да я развърже и да изсипе на дланта си скритото...
Когато го погълна планината, дърветата все още спяха, а камъните покрай пътя нямо пукаха, докато в тях се запечатваше на миналия ден изсечената мисъл. Не бързаше. Остави се на свободата, неограничавана в нощта от граници...

четвъртък, 23 юли 2009 г.

1/2 от сто само днес е равна на 23

По сърпа на невидима луна,
като под лупа,
и с пръстите си
тъмнина рисува маската
на светлина за скоро.
Звездите, точни копия
от цветове на вишни,
изсипват мигове по небосвода
и в тъмните очи на вечерно ведро,
загребало прохлада,
оглеждат благодарно своите,
бележат ъгъла
между усмивката на устните
и крайчеца къдрица над окото,
когато ликовете са пораснали
до кръгло… като годините,
които, преброили девет в пъти много,
очакват да се слеят с нулата,
и да покажат даже на луната
колко е числото… пълното…
в средата на години сто
(признавам, всичките не са
изпълнени от самота,
като при Маркес).
От утре ще броя отново… на обратно.
Ще се опитам да посрещна още девет
или там, колкото държи в ръка съдбата…
Дни, като грошове наследство,
което имам да оставя… аз,
единственият дар за този празник, дъще!
Да трупаш своето богатство... дълго!

вторник, 21 юли 2009 г.

...

Горчи на гърлото. В очите пари... И няма да разказвам. Ще потъна… Ще ме затрупат куклите, които няма да танцуват в полунощ, защото са белязани от липсата на две ръце. За белите клавиши е студено в D… Защо се спряхте?! Дайте С! Любимата на всички флейта зъзне, насича валса маршово, а струните на арфата крещят от болка… пера от трите птици-жрици удрят с твърдия кристал на остър край съдба... тъй скоро никога не ще да съмне... От кулите на толкова часовници небето тръпне, забулено в зелени облаци. От тях се ражда безразличие, по краищата си ушито с любопитството кога ще спре на пътя колелото… Сърцата им тиктакат наобратно, а в дървените им тела махалото, обесено, тактува, да запази трите четвърти на валса от липсата на ъгли в светлината, която е зачеркнала кръга на сцената… Беззъбите зъбчати колелета са спрели времето със своята ненужност да го разпиляват… Няма го понятието смисъл, но може би жената, която някога ще ви опиша, тъй скоро беше права … няма утре, ако си седиш все в този дом от вчера… Една сама с черупката си костенурка, тъй скоро, може да получи титлата "доволно стара", под скъпа шапка мисли, че се крие по-изискано… Оттук нататък можеше да почне симбиозата...

четвъртък, 16 юли 2009 г.

"Изгубеният рай" (3)

Тъй често ни се случва предопределеността да прояви високомерие и да изпълни точното, написаното от ръката на съдбата предписание какво е следващото, за което сам ще разбереш като се случи. “Изгубеният рай” в душата ми напираше. Тъй както много често трябва да избирам от достатъчно пораслите си разни мисли, а за това как да избирам нямам никаква идея, тъй и вчера за пореден път непредвидимото се случи. Не знам дали за някого това, което ще предам, прилича на познато, когато нощем хем да спи, хем да е в състояние на творческа напрегнатост, около него да кръжат потоци думи и непонятно как съзнанието да си посочва точните и в същия момент ехидно да напомня, че си в сън, че няма как да се събуди цялата ти маса и да последва словописа… Това са моите съпътстващи кошмари. “Написаното” в такова състояние е най-възможното, на границата със съвършената точност и предава даже невъзможното от всички изживени дни… но е дотолкова коварно мимолетно, че те потриса до онази сила на безсилие, което в теб усилва всепоглъщащата примиреност, че всичко е, за да усетиш, а то - извън това което си да съществува… Един единствен миг, дори и непомислена частичка краткост ме делеше от това - във виртуалното пространство да изпратя миговете от поредното си връщане в изгубеното на онези спомени, които трябва да останат в повече от мен… Едно примигване на електрическата лампа и върху светлата ми страница действително изгубеното в мрака се стовари… Обикновен, непредсказуем, примиренчески настройващ токов удар… най-мигновена, най-дълбока бездна изкопа… Оставих се на мъдростта, която винаги очакваме да ни достави утрото…
Когато сутрин даже елфите потриват сънени очички и в миглените люлки тихо се протягат, когато топлите завивки търсят твоите прегръдки, тогава баба идваше да ме повика: ”Хайде, мале, време е.” Гласът й беше винаги тъй кротък, мил и не очакваше отричане… единствено възможен беше пътя по посока банята. Как шепите се справяха с водата, а после как и пътя стъпките поглъщаше през слоя прах, до днес не знам. Отнякъде се чуваше да лае куче, а виковете на петли ни съпровождаха ехеей, докато чак реката в улея на воденицата пролазваше и с дървеното колело проскърцваше тъй глухо, както жадното ведро на кладенец в полето за случаен пътник в зноен ден на лято… От изток се прокрадва първо сивото. Изтрива тъмнината около крайпътните дървета. Известно време трябва на пейзажа да изсъхне и после се разстила синевата… Вървим. Краката безпогрешно следват пътя, докато магьосници ми шепнат всички билки от рецептата, която още щом се прибера в дома в котлето ще сваря и ще раздам на всички възрастни, за да не стават сутрин рано. Дочувам или очите ми са се събудили, но виждам как през пътя се преметна сянка. Бялка. В тревата шушка таралеж и вятъра ли, яребица ли изплаши. Шумът от повея посипа под ръкавите на ризата усещането за царевичак. Голямото, зелено и така безкрайно листно-шумно съскащо море се готвеше да ме погълне. Оставихме до колчето със знаци, че парчето от море е наше съдовете с вода, торбата с храна, но баба как разбра, че сме пристигнали, не знам. Замислям се едва сега (изглежда трябва да живееш дълго все върху земя, за да ти се даде да я познаваш). С торбичката, която ми се метна на врата, в ръката ми се озова и коматче питка… закуската ще е като разсъмне, каза баба... Влязохме. Листата се протягаха нарочно да ми дърпат ризата, а коренчетата, протегнали крачета в съюз с лианите на боба, ме държаха все приведена. Все тъй мълчахме. Полето не обича много шумни хора, че те със своя говор нарушават хармоничното съсредоточаване. Започна да белее даже в ниското. Два бръмбара рогачи поклащаха блестящи гърбове и бавно, и тържествено, с достойнството на слонове, които са поели към пещерите на дедите си за скъпоценна сол, прехвърляха браздите. Отнякъде се заобажда кукувица. По пътя се търкаляше последен сън след колелата на каруца…
Мекиците са сладки даже и без мед единствено в полето. Кога ли баба трябва да е станала, та ги закусвам в тази сутрин още топли?!... И пак ни скрива следващия ред. Не изоставам, но забелязвам че в моя се случва да липсват шушулки, а пък торбичката на баба винаги е по-пълна… Над нас разстила жега слънцето. От ризата си искам да избягам, но са я стиснали в ръкавите й здраво копчетата. Знам, съблека ли я, за миг ще ме зарадва с хладината вятър, ала листата ще оставят върху кожата на раменете болката от царевични руни, посипани с парлив прашец да се не заличат дори след къпане… “Бабооо, кога ще свършваме?!” - дочувам се как питам. “Още малко, мале. Като се върнем с още ред.” “Но ще ми обещаеш, че после ще разкажеш пак за прадядо и това, как се завърнал след война и плен, за Езерото, за Калугерица!” – не спирам аз… да искам пак да знам това, което вече знам, но е така уютно да седиш до баба, тя да оправи своята забрадка и с пръсти да опъне вълнената нишка от къделята, а пък вретеното да й припява, докато тя започне тихичко да ти разказва… /Следва/

Слагам край, като оставям спомените да разказват с думите на всеки за това, което те са оставили у него...

неделя, 12 юли 2009 г.

"Изгубеният рай" (2)

Всички мостове се строят с една и съща цел - да прехвърлят, да срещат, да надживяват. Помня, когато в село започнаха строежа на новия. Старият можеше да носи вече само магарешки каруци. Освен това и селото полека се пренасяше, откъсваше се от полето и приближаваше с къщите към пътя, който водеше и с двете си посоки към град. До него имаше едно миниатюрно дървено, което прехвърляше реката като гривна. Беше ме страх да вървя сама по него. Водата алчно се опитваше да прегризе подпорите, замяташе с косите на върби да хване глезените ми, по камъните удряше сърдито и хокаше по вятъра, че си пилее силата напразно и духа роклята, наместо да ме хвърли долу. Веднъж преборих своя страх, смотах го на кълбо у себе си, а може би в кълбото влязох аз и бързичко го извървях. Реката още дълго се премята зло, но сякаш с преминаването ми по този мост, душата ми я укроти, избистриха й се очите, отпусна брегове, тръстиките отново зашумяха в своя строен хор, а слънцето, все оттогава, играе, вплита сянката ми из водата, мина ли и днес по мост…
Реката обикаля хълмовете, по които е накацала старата част на селото, държи ги сякаш на кокили. Не е широка. И дълбока не е, но има стръмни брегове, обрасли с дървета. Попаднеш ли под тях, откриваш сходство с опитно поле от утро на магьосници, изпробвали си върху тях способностите и придобили изкривени от мисълта им причудливи форми, които и до днес са в плен на гъста мрежа от проточилите се от тях бръшляни. При малко повече фантазия, усещаш себе си като пътешественик по Амазонка, особено когато в знойно лято ровиш с пръсти да откриеш бисерни миди по завоите на бързеите й, където те се ровят в пясъците…
За повечето хора този мост беше само връзка, тъй да се каже необходимост, за да си скъсят с малко пътя, че да не ходят чак до другия, за да преминат оттатък, в “новото” село. То и той отдавна остаря, но пък стария… Ето го, все още се държи, натрупал на гърба си купчини от слама, кал и криви пръти, с които се подпира сигурно или опипва пътя си отпред, за да не стъпи някоя каруца върху него криво или за да закърпи дупките, че да не гледат хората и слънцето през тях на сиромашки оголелия му дом… Реката бърза само след пороен дъжд. В останалото време трябва всекиму ориентир къде е север, за да не сбърка тя накъде тече… Бях тръгнала да срещам слънцето, но на небето толкова му беше сънено, че презглава се криеше в завивките на облаци и хич не мислеше да се отвива. Фунийките поветица се пукаха, навярно звучно, но по-звънливо се разпръскваше росата от тревата и заглушаваше тръбачите, забързани калинки. Кривеше се спиралата от звуци без слънчевата диригентска палка… Пътеката започна да катери меко. Придържаше я троскот и я повеждаше все по забързано. Дъждът си бе играл в пръстта. Рисувал беше силуети на дървета по глинестите й стени, претичвал с вадички да прави отвисоко водопади, търкалял рошави варовикови камъчета и като всеки палав дъжд, забравил бе играта, за да премине от едното свое състояние, на капки, в дъх сутрешен на пара… Разхвърляните камъчета ми напомняха за дзен градина, но безпогрешно подредена до изящество на свобода в природа… От гъстия перчем бодлива трева, с която започваше платото, прокапа с капки тънък лъч. Пое ме бавно и полека с пръсти и ми издърпа цялата душа. От гледката забравих, че живея, за да дишам. Небето се прозяваше, косите си от сън отръскваше, а лястовици няколко, с отмерени движения, с опашки ги разресваха. С ръката вятър я приглади и й разстла ефирната наметка, изплетена от всичките треви и нишките на вчерашния дъжд под звуците на тиха нощ. Земята носеше искряща рокля на големи слънчогледи. Реката й привърза сребърна препаска и в този миг й се усмихна слънцето. Ръце разперих и се завъртях. Ловях си в шепи утринни прашинки, а пръстите ми галеха ту синьото небе, ту пъстрия калейдоскоп в тунела светлина, на който бях за миг среда, преди да се отвори за проекция в отсрещната могила и да изсипе и над нея утро. Изгубена се чувствах в своето откритие, миниатюрна форма, камъче върху дланта на платото, за слънцето черта от празен хоризонт, най-първата, която с пътя си ще заличи, а после ще изпълни скалните бокали с топлина… Прокара поглед по безбройните гнезда на пчелояди, а те се плиснаха, оплетоха небето с пъстрота и я изнесоха в посока на могилата… /Следва/

събота, 11 юли 2009 г.

“Изгубеният рай”

На теб…

Можеш ли да видиш от терасата на умалително наричаното дом панелно жилище как едно незнайно състояние на водата, когато сякаш от повърхността й се отделя езерото с душата си, сребристо-топло-дъхава и влажна, колкото роса и лека, колкото прашинка в миглите на вятър? Можеш ли между звездите нощем оттам да си чертаеш сини магистрали или с ръце да прекопираш времето в опушената резеда на младите листа на плахата фиданка в двора? Не, нали?! Понякога тъй ме извлича надвисналата в мен носталгия по този рай изтлял на село, че от невъзможността да бъда там заплаквам… Събирам сълзи, мачкам ги през пръсти по ъгълчето на окото да попият и крия този кладенец зад тъмното на очила. Животът ми е хубав, защото си е мой, защото аз съм си избрала пътя, но що тъй често чувствам себе си закрепостена с тази липса, притисната от тази дума криза, като нещастно цвете помежду кориците на книга, което ще застане някога в хербарий. От толкова огромното желание за свобода ще стана скоро светлината в черна дупка. И затова, преди да се превърна в подобие на някое от двете, посоките скъсих със себе си – повлякох лепкавото и притискащо усещане на този град, като оставих да изстива в точката зад мен, заключих времето в часовника, а него в пътната си чанта и тръгнах към разлялата се свобода на малкото, което е останало от мен и още не изгубено съвсем, защото там живее моето начало – родителите ми... Нанизани гирлянди слънчогледи върху гърди на хълм с препечена до цвят на зряло жито нива примамват в долчинките си очите, предлага им ръка река, закачка с тях си правят и крайпътните дървета, приседнали в далечината като квачки, а пътят се преструва, че ще спи, за да помързелува и да не пътува с някого след колелата... Каруца с бъчва за вода, колиба сред бостан, умислено закрачил щъркел през ливада, звънливи кестенови топчета, помахали с ръка на вятър от края на забравеното име от крайпътно село... Мочурища с камъш отстъпват на тънките вратлета на тополови фиданки... От сенките на облаци по хълма се чертаят кратери... Коминът стар на тухлената фабрика стърчи останало, за да е дом на три надигнали се от гнездото щъркелови пухчета... И огледалото-земя, в което гледа своя лик голямото и кръгло, колкото е тя, оранжево, горещо слънце… Когато стигнеш за където си поел в началото, разбираш, че и времето е кръгло, докато с длан опипваш сферата в капака на часовника. Успокояваш себе си, че всичко е реално… Зелената бръшлянена ограда върви до синята врата, която кани с поглед на небе, за да те вземе после и пътеката в прегръдката на розите навътре в двора. Връстникът ти в кипариса все тъй излъчва тишина до къщата и пази глинените съдове около нея, спокойно сиви, изпили тишината, за да я резонират с форми… гърлата им изричат и обемите, а те все кръгли, кръгли… По тях се спуска светлината, пълзи в тревата, отделя калдъръма от цветята, зелен от толкова валяло… Оттатък прага влизам в още повече от тихо, защото са прибавени по щипка от питащият мамин поглед дали да сипва вече от гозбата с аромат на джоджен и от стъпките на тате, с които бърза да наточи в кана кехлибареното ароматно вино. От потъмнели с времето на век, по себе си все още с почерка на дядо рамки, със снимки вътре в тях, ме гледа отдавна вече изгубила началото си хронология, с която са поставяни. Дали ръката ми ще сложи между тях и снимките на мои внуци…
Дъжд заваля. Така не беше пял отдавна… И аз го проследих. По тънка струйка от улука, по пътя в коловози от каруци… там някъде, където боси стъпки срещат моите, които правят бент от кал. Ръцете търсят лист хартия в джоба, а пръстите си спомнят как се прави лодка. Джоб имам, но хартия в него няма... отдавна страниците ми са електронни... Откривам с поглед из калта парченца керемиди от разрушени покриви и плява от кирпича на дувари. Дворовете сега е оградил пелин, редува се с коприва и подивели храсти-рози… Разбирам пак какво ми казва този дъжд: реката все така пътува, но мостът й е остарял и вместо детски смях под него, там, в подмолите се крие, за да си мълчи една голяма от очакването риба. Кората на върбата е изгнила и всеки сал от нея би потънал и от тежестта на жаба…
Извадих връзките на тате от обувките, за да приготвя избелелите си стари гуменки за сутринта. Дъждът се беше извалял. Щурците пееха под крушата. Звездите се изсипаха щом стъмни, по млечния си път потънаха към своите галактики. В очите ми е даже тихо. И този свят не съществува там…
Можеше да срещам слънцето от първото му юлско утро от някоя скала на Камен бряг. Можеше, ама… друг път. Аз имах тайна мисъл, която едва успявах да си споделя – да съм на платото, в краката ми да шава вятъра и пъстрите криле на гнездящите из варовиковите скали пчелояди. И в двата края на селото има каменни кариери. Едната, която червенее от нацъфтелия по нея мъх и се вижда още от пътя, стои като страж на древността, която е отседнала в основите на разкопаната отсреща й тракийска могила. Прилича на крепостна стена, която чака ключ, за да отвори скритите си порти. Другата, използваната повече, прилича на пейзаж от Марс, личат следи от сблъсъци на всякакви космически тела, но няма тайнственост отдавна. Останало е само част от времето в окръглени от дъждовете камъни… Аз повече обичам по-малко използваната. И си мисля, че все някога, ако съм жива, пред мен ще си отвори на душата портите…
Полето сигурно не беше виждало такова чудо: червена ярко шапка, на темето за връх с извезаната тема на швейцарски флаг, под нея - аз се движа сред стада овце и крави, с подвиквания ръководени от няколко овчари с геги. С тях не разбрах овцете ли упътваха или на себе си отправяха учудените знаци: будни ли са, виждат ли едно и също всичките… Аз поздравих и погледите им омекнаха. Побързах да им кажа от коя фамилия съм. Това за малко ги разсея, но трябваше да обясня къде отивам, за да не тръгне слух, че с времето съм превъртяла. “Ще правят филм за пчелоядите, та търся подходящите места.” Изглежда ми повярваха… /Следва/

петък, 10 юли 2009 г.

Знам ли...

Замахна вятърът със сабя…
веднъж, а после…
цял ден къса шума
и недостигналите го
целувки на цветя,
с опаления цвят на теракота.
Сто пъти се събуди и заспа
в дълбоките, гальовни шепи
на незаспивал саксофон,
в ориенталска утрин влюбен,
приспал дори
души от огън в свещи.
(По-сам не се е чувствал даже бог,
преди да се замисли…)
Нощта е толкова прилична
по несигурност на онзи бряг,
от който е започнала,
а той и днес я пази
в древността си…
Не съм живяла там.
Веднъж един човек,
когото винаги ще помня,
ми я разказа
и затова е малко тъжна,
като историята,
която писахме,
когато още не познавахме
лика на сетивата си.
(Перата си отдавна
са прежалили и чайките,
но писаните с тях писма
са безтегловно прозаични
и затова не съществуват
за реалността,
живяна тук от всички...)

четвъртък, 9 юли 2009 г.

Симфония за огън

Гори, гори... тъга!...
Обагрила си в своя кръв
дори дъната на отдалите се
в търсене на нощ,
натегнали от залез облаци...
По стълбовете ту се качваш,
ту се свличаш
и всеки миг прогаряш
зъзнещото време
все по-дълбоко в мен.
С кълба от тежък дим
стоварваш сребърната пара здрач
в клонака на дърветата,
иглички скреж настръхват
в тяхното въображение,
примесени със страх от твърдото
и всяка вечер непознато
тъмно състояние…
Гората се приспива.
Изстиват й листата от студения
и свършващ поглед на луната,
която сякаш пита по-смълчано днес:
“Къде си?”…
преди да капне с лъч от тях
върху бодлите на тревата
и да дочака отговор в росата…
Но само сърповете се множат,
беззвучно жънат този лик,
а той по покривите като дъх повяхва
и за отиването си избира цвят
(звездите ще го отнесат,
но само ако в този град умрат
цветята в уличните лампи
или в очи на прилепи се скрие)…
Изтля ли името ти, самота?
И не насити ли очите си през моите
от въглените на сълзи,
които твоята ръка е стиснала
и толкова отдавна ме рисува
в чашата мълчание
от очертанията на съдба?...
На пътя си посяла своята безпътица
и с лято я поливаш…
а тя все още зрее
в прашеца на светулки…
храна за стръкове на стърнища…
Гори, гори… тъга!...

вторник, 7 юли 2009 г.

Този, който е отвън

Поканата за гости
чертаеше триъгълник
върху разстланата покривка.
Самата маса криеше краката си
и с ръбовете очертаваше
по пода правоъгълник
за стъпките на двама
в поза “седнали, но за вечеря”.
Крилата белота трептеше
в сянката над масата
с надеждата да отлети
от погледа на тихото движение,
принесло двете свещи,
пътеките върху стените си да правят
и огледалните капани за луни
в чиниите за супа.
Ръката наближаваше вратата,
защото гостът щеше да почука.
Нескрито другата
устата на лицето да мълчи прикриваше
под гънките на дрехата,
докато маската на другото
безизразно бодеше със очи
оставащото разстояние до срещата.
Под булото на вечерта
се спусна сова и издължи осанка.
Крилете й се свлякоха върху ръце,
които с тялото пристъпваха по стълбите.
Едно перо от рамото се спусна
преди послушно гостът да почука.
В лицето му безизразност
успя да скрие птицата…

понеделник, 6 юли 2009 г.

Приказка... за словото

Имало такова време, в което колкото повече хората се сближавали със слово, толкова то повече ги отдалечавало, защото трупало думи, думи, думи и те, макар значими, верни, направили най-първо купчинка, която постепенно все растяла, превръщала се в масивно възвишение, докато накрая се превърнала в словесен Еверест.
- Ехо! Къде си? - чувал всеки своя глас от неговата половина.
- Ехо? Къде е старата пътечка? Хей, къде се скри вратата за към вишневата ти градина? - от своя дом отправял взор към синьото небе оттатъшният някой, докато възприемал думите си.
Но върхът на отчуждение, от всичките страни, стоял дотолкова красиво достолепно, че думите, които го възправяли, се възгордявали, че случвало се да направят даже крачка по-встрани... Тогава падали, изстинали, като звезди... и се търкаляли чак до подножието. Около словестния затвор на пирамидата, от изкачили се и допринесли за изграждането на върха й думи, живеели, нали ви споменах, човеци. Основно произвеждали, за да общуват слово. Но случвало се даже да стоят един до друг и да говорят, от устните им да излитат думи, но те не се разбирали, защото с времето, в което думите царували, човеците забравили да ползват други сетива, за да общуват… и те отлитали, примамени от най-високото на отчуждението. Поглеждали един на друг, без да участва в погледа разбиране и отминавали… Тъй постепенно се превръщали в затворници, свободните затворници на отчуждението...
Тук трябваше да има, според правилата, относно скелета на приказка, лирическо отклонение или пауза в сюжета, за да се появи онази нишка на съвет от стар мъдрец, която някой трябва да последва и да потърси някъде как да открие лек или поне парченце кратък отговор – дали, от всичките овъглени в подножието на отчуждението, нападали от небосколона думички-звезди, не може да се сътвори за връзка средство... Но, днес на мене ми е уморено... и то е повече от вчера... Потърсих си лекарството спокойствие, но някакво Всичко му пречеше и гледаше да го прецака. Всичкото, в което макар да се събира всичко, разделя цялото понятие за себе си на всичкоднес, всичкоминало, всичко заедност в две, три, четири... безкрайност, всичконепотребности и всичкоутре. От всичкото това му се вие свят и предпочита да не мисли. Попада в тялото, застава зад очите и гледа с тях различни фотографии, прочита разкази, помага на ръцете да откриват зеленчуци и да готвят... довечера ще спре да гледа във възглавницата ми...
Дааа, започваше началото, приличаше на приказка. Аз знам, тя пак ще продължи. Защото приказките никога не свършват... И съществуват, за да побеждава винаги доброто... Знам ли?! /До… следва/