неделя, 12 юли 2009 г.

"Изгубеният рай" (2)

Всички мостове се строят с една и съща цел - да прехвърлят, да срещат, да надживяват. Помня, когато в село започнаха строежа на новия. Старият можеше да носи вече само магарешки каруци. Освен това и селото полека се пренасяше, откъсваше се от полето и приближаваше с къщите към пътя, който водеше и с двете си посоки към град. До него имаше едно миниатюрно дървено, което прехвърляше реката като гривна. Беше ме страх да вървя сама по него. Водата алчно се опитваше да прегризе подпорите, замяташе с косите на върби да хване глезените ми, по камъните удряше сърдито и хокаше по вятъра, че си пилее силата напразно и духа роклята, наместо да ме хвърли долу. Веднъж преборих своя страх, смотах го на кълбо у себе си, а може би в кълбото влязох аз и бързичко го извървях. Реката още дълго се премята зло, но сякаш с преминаването ми по този мост, душата ми я укроти, избистриха й се очите, отпусна брегове, тръстиките отново зашумяха в своя строен хор, а слънцето, все оттогава, играе, вплита сянката ми из водата, мина ли и днес по мост…
Реката обикаля хълмовете, по които е накацала старата част на селото, държи ги сякаш на кокили. Не е широка. И дълбока не е, но има стръмни брегове, обрасли с дървета. Попаднеш ли под тях, откриваш сходство с опитно поле от утро на магьосници, изпробвали си върху тях способностите и придобили изкривени от мисълта им причудливи форми, които и до днес са в плен на гъста мрежа от проточилите се от тях бръшляни. При малко повече фантазия, усещаш себе си като пътешественик по Амазонка, особено когато в знойно лято ровиш с пръсти да откриеш бисерни миди по завоите на бързеите й, където те се ровят в пясъците…
За повечето хора този мост беше само връзка, тъй да се каже необходимост, за да си скъсят с малко пътя, че да не ходят чак до другия, за да преминат оттатък, в “новото” село. То и той отдавна остаря, но пък стария… Ето го, все още се държи, натрупал на гърба си купчини от слама, кал и криви пръти, с които се подпира сигурно или опипва пътя си отпред, за да не стъпи някоя каруца върху него криво или за да закърпи дупките, че да не гледат хората и слънцето през тях на сиромашки оголелия му дом… Реката бърза само след пороен дъжд. В останалото време трябва всекиму ориентир къде е север, за да не сбърка тя накъде тече… Бях тръгнала да срещам слънцето, но на небето толкова му беше сънено, че презглава се криеше в завивките на облаци и хич не мислеше да се отвива. Фунийките поветица се пукаха, навярно звучно, но по-звънливо се разпръскваше росата от тревата и заглушаваше тръбачите, забързани калинки. Кривеше се спиралата от звуци без слънчевата диригентска палка… Пътеката започна да катери меко. Придържаше я троскот и я повеждаше все по забързано. Дъждът си бе играл в пръстта. Рисувал беше силуети на дървета по глинестите й стени, претичвал с вадички да прави отвисоко водопади, търкалял рошави варовикови камъчета и като всеки палав дъжд, забравил бе играта, за да премине от едното свое състояние, на капки, в дъх сутрешен на пара… Разхвърляните камъчета ми напомняха за дзен градина, но безпогрешно подредена до изящество на свобода в природа… От гъстия перчем бодлива трева, с която започваше платото, прокапа с капки тънък лъч. Пое ме бавно и полека с пръсти и ми издърпа цялата душа. От гледката забравих, че живея, за да дишам. Небето се прозяваше, косите си от сън отръскваше, а лястовици няколко, с отмерени движения, с опашки ги разресваха. С ръката вятър я приглади и й разстла ефирната наметка, изплетена от всичките треви и нишките на вчерашния дъжд под звуците на тиха нощ. Земята носеше искряща рокля на големи слънчогледи. Реката й привърза сребърна препаска и в този миг й се усмихна слънцето. Ръце разперих и се завъртях. Ловях си в шепи утринни прашинки, а пръстите ми галеха ту синьото небе, ту пъстрия калейдоскоп в тунела светлина, на който бях за миг среда, преди да се отвори за проекция в отсрещната могила и да изсипе и над нея утро. Изгубена се чувствах в своето откритие, миниатюрна форма, камъче върху дланта на платото, за слънцето черта от празен хоризонт, най-първата, която с пътя си ще заличи, а после ще изпълни скалните бокали с топлина… Прокара поглед по безбройните гнезда на пчелояди, а те се плиснаха, оплетоха небето с пъстрота и я изнесоха в посока на могилата… /Следва/

4 коментара:

  1. "Земята носеше искряща рокля на големи слънчогледи. Реката й привърза сребърна препаска и в този миг й се усмихна слънцето."!!!
    Вземаш ми думите с красотата, която вижда душата ти!Сякаш попадам в свят приказен, крехък, нежен, ефирен и не смея да кажа и дума, да не би да наруша магията...

    Прегръщам те :)

    ОтговорИзтриване
  2. Прегръдка и от мен, Руженка! :)
    Очите ми отскоро не заспиват... изпитват страх да не затворят тънката преграда, отворена помежду днес и онова, което ми е минало... Не знам дали отдалечеността го украсява или наистина е толкова добре, че съм познавала места оттам, които и сравнени с новото, което е останало от тях, не са изгубили дори прашинка цвят...

    ОтговорИзтриване
  3. Блестиш тук с цялата сила на талнта си.Думите са излишни,просто чета и препрочитам с удоволствие,защото тук повествованието се слива с онази лирична струя,която звучи като музиката на родното!Страхотно!

    ОтговорИзтриване
  4. stormbringer... Щом и на теб ти е приятно, радвам се, че съм успяла с моето желание да се завръщам по местата си на спомени, които съм постлала с думи и тъй да съм си у дома, когато пожелая да отсипя мъничко носталгия...

    ОтговорИзтриване