вторник, 31 март 2009 г.

Спомен от звук

Днес съм много...
много малко съм,
шепа смачкани спомени.
Утро в спрелите лапички
на бездомното коте,
което нарежда
в следите си дъхави кръгчета
прецъфтяла надежда
по пътечка за връщане.
С кратък дъх
вятър пръсти размърда,
тишината разбърка
и без звук
от очите тъмнината прогони,
през акордите остра тъга я прекара
и на устните спря.
Изрисува усмивка
за онази очаквана роля на шут,
който крие зад нея
отразенитата болка от студ.
Днес съм много...
много малко съм,
само спомен от звук.

неделя, 29 март 2009 г.

Довиждане ли казват сенките

Разсъмване.
Пианото отстъпва
за всички,
срещнали съня
в картини,
между прозорците
на бара
и отраженията
на пръстите
преди да срещнат себе си
в клавиши.
Движение
на прави щрихи дъжд
по стъпките
на следвалия
аромата на пътеките.
Размазващ дъх
от устните на саксофон.
Би разсъблякъл и обувка,
ако ръка
докоснеше върха й
в този миг.
Сама.
Реди рисунките по памет,
по прогорените следи от залези
познава дните.
Тежат от бавни мисли.
Разбъркано улавят нишките.
Оплетено завършват
в огъня оттатък,
за който знаят само сенките,
прегръщали
горящите минути на надеждите.
Овъглено-безплътната материя
живее в къща от неписани писма,
в проектите на изрисуваните облаци,
в ресниците на слънцето,
което пази нейната носталгия
по незавършени мечти
за продължение след тях.
Утайка с нощ
до мокрите петна от капки,
до бялото на чашата,
повикало разсъмване.

петък, 27 март 2009 г.

Дочуто

Дълго гледаше нощем небето и преливаше цвят в бреговете на утрото. А ръката рисуваше още някой по масата... всяка нощ. После пишеше с думи очакване и така го разливаше в този ден, който чака да пръсне своя прах светлина по земята... И се случило чудо. До ръката, опряла тъгата на масата в шепата, оживяла ръка, после тяло, глас в очите и тя... С две ръце си занесли луната, на свещта я положили в пламъка и притиснали с длани лицата... Заразказвали. После още... Разказвали... За дъжда, който търси да плисне и разлисти чадърите. И за капките есен на четките. За кристалния пух, гъделичкал душата на облака. За самотното старо пиано, оглушало без ноти от пръсти. За сънливо гласче под крилцата, прегърнали тънкото вишнево клонче. И за вятъра, полудял да целува наред, ситен цвят по дървета дал на пчелите за дъхави шапчици. За голямата синя картина-небе, предпочела да мине над тях с пеперудено ято и да спре в издължен до върха в съзерцание с поглед на млада фиданка. За хвърчилото, дето учи мечтите да тичат след опашка от панделки. За света на вселената в книгите. За красивия ъгъл на дом, измечтан от ръцете на залез. За онази тишина от мълчание пред разлятата музика, светлината за тъмна наситеност на нощта без луната си. И за сал, изрисуван в тетрадка, който плува по сините покриви. За завивката в плик от писмо, с най-любимите думи целувала. За часовника, спрял в сърце на притихнала паяжина. За големия скрин, пълен с приказки. За кафявия куфар, прегърнал последно пътуване и запълнил ключалката с непораснали спомени... На разсъмване и стените затварят очи. Светъл лъч се промъква, опипва перваза, по пода лениво пълзи, до вратата, която загатва за стълбата, тихо спира... и таванската стая, зад себе си, да живее оставя с дочутото...

четвъртък, 26 март 2009 г.

Така си отиваме също

Гост е. Затова си отива.
Днес си тръгна по стълбите.
Като птица, забравила полет,
като дъх, който пари
саксофона с душата на музика,
като цвят от проекта на сянка,
съблякъл нощта от стена...
Избеляват изтънелите мигове
и изливат желание в струните,
на пианото в пръстите спират,
доближават зората в очите по мост.
А ръцете изпращат с довиждане въздуха,
взел потока от мисли.
През пролука, която издава,
че са будни клепачите,
го прелива у мен
и изгасват върховете с въпросите,
недочакали да поникнат
семената за отговор...
И изстива в последната страница
на голямата книга за гости
този тъй забелязано тръгнал си сън.

неделя, 22 март 2009 г.

Симфония за сам

Затварям “сам” в кавички
и пускам тъмнината от пердетата.
Очи на вечер се отварят в стаята.
От музика прокапва топло,
топи на хоризонта
скрежно-сребърната диадема в мен
и с капки вика залеза.
Запява вятър на комина с гърлото,
от шапките на избелели облаци
изважда слънце...
Пропускам с пръсти този звук,
пързалям мислите му в струните,
в сърцето на китара го засявам…
Пониква вятър нов...
В кавичките от “сам” звъни
като тъгата теменужено.
От думите,
разтворени от някой в стих,
на моя поглед прималява
и преминава
прозрачния затвор в сълзите,
и на душата пълни шепите
с останалото ехо от въздишките.
Отново изсветлява. Аз...
Зад силуета на фенер
стената балансира върху сянката.
Цветята на перваза
издължават с нови клони
и търсят от нощта партньорите,
които разпределяше с лъчи луната...
“Сам” е останал без кавички.
По тях изсвирих вятъра и свършиха.
Ръцете се протягат да избягат.
В пукнатините на пердетата
пълзят с пастелните следи
от слънчев огън,
към крайния му пристан хоризонтен.
Допускам го отново в мен,
но вече топъл.

четвъртък, 19 март 2009 г.

За сцената ли? Не, за още нещо беше... За монолога? Знам ли... ама става.

За какво се пишат пиеси?
За какво мечтаят поети, поетеси?
А за какво седят в театър зрители?
Очакват... да открият в себе си актьорите
и тъй да си отидат от героите.
Кулиси. Пъстър свят или безцветни думи.
Кутии със записващи устройства,
обхванали главите кръгло,
квадратно обикалящо и правоъгълно,
почти прилично-произволно...
Героят се повтаря чрез актьор.
Измислени движения, отворено усещане
за кукла с кукловод в костюм на шут,
играещ клоун в съпровод...
Монолог, повтарян в пъти,
за да не бъде чут.
Стени - изправени единствени слушатели
на оглушалата от думи зала.
Уши под шлемофони,
като подводници без перископи.
Очите чакат само за поклон.
Аплодисменти.
Завесите изсипват надошлия прах,
събрал души за тежест
и да не падне сам от страх,
че не е слушал, а подслушвал...
(Подслушвалите монолози,
предават своите приятелства,
това за пояснение и да си знаете.)
Отиват си устройствата,
настройват устните за коментар,
прослушват от записаната тишина,
допусната,за да не чуят себе си
и стилно твоята игра започват да описват...

Театърът от месеци е пуст.
А монологът? Той какво?
Той се повтаря в стъпките на клоун,
но на съседна сцена и под наем.
Разголва се речитативно.
Опитва се да рецитира себе си.
Напомня си, че може би се изразява...
Кутиите, заместили глави,
заемат всяка вечер своите места
в познатата и пуста зала.
На сцената от тъмното кънти.
Аплодисменти.
Местата на завесите са празни.
Останали са в шепите хвалебствия...
Но няма още някои разбрали,
че гледали са пак пиесата "Отсъствие".

...

Когато някой си отива от този свят, дали душата му не търси твоята, оставила ухание в леглото, по вещите, които си докосвал?! Когато някой е с душа на животинка, тя кой ли свят заселва?! А феите дали понасят й душата в облаците?!
Отишъл си е. Оставил ми е само спомени от мястото, което обитаваше, от клетката с талашче... и няколкото снимки, и звуците, които чувам и в съня си. Очичките, с които закачливо гледаше, ми парят от горещо в миглите. Муцунката, която пъхаше в обувките, очаквам да извика... Беше Шошко...
Намерих се виновна. Защото няколко дни ме нямаше вкъщи. Едва ли аз. Едва ли дъщеря ми щяхме да помогнем да си не тръгне малката душичка. Просто всякоя е с край на този свят.
Понякога разделите идват, за да сложиш кръст на всичко старо. Да зашиеш скъсаното копче на новото начало... и да скроиш около него дрехата. Не е по правилата, но има ли значение, щом сътворяваш и не забравяш, щом в новата си дреха ще почувстваш още в закопчаването старото... потребното.

понеделник, 16 март 2009 г.

... когато...

Онова време на нощта,
когато масите са избелели
и са изгладени до кръгла самота,
повтарят се в очите
и в дъното на изтънялата
от съдържание прозрачна чаша
с късо столче.
Косите са среднощно пусти
от недошлата ласка.
Ръцете мерят радиуса празно,
а погледът дълбае център,
описва сцената
от свършилото представление.
Шахматната дъска на пода
видя един излъскан ход
и смешната игра на пешките,
заключили конете вън.
Останалите спомени от шах,
в герои, не помнят правилата,
облекли са едни желания
да са участващи...
Чевеният диван въздъхва.
Пианото заглъхва в сън
през пръстите на пианиста.
Нощта забързва
с късите си часове от синьо.
Изпраща в своите посоки двамата.

неделя, 15 март 2009 г.

Пътуване към новото, навярно

Мистичност в синьо. Утринно разгъва дипли Стара планина. Зарозовяват къщи и се отваря път под ангелските звуци на разсъмналата тишина. В сребристо се събужда шепа езеро, потръпва по вълните с устни вятър. А мен връхлитат, поели наобратно облаци. Гнездо на щъркели стърчи върху забравил що е дишане комин и мълчаливо чака търпеливи трепети. Пътеки мамят с непознато и крият светлината в пазвата на планината. Провисва облак, почти се слива в клоните с дърво, което здраво стиска, със силата на вкоренените си пръсти, око на ерозирала дълбока рана. Не съмна като друг път. Забавях изгрева с пътуване на запад. А облаците си разказваха със цветове създаване. Най-първите, на по-високо светеха от слънце. По-близките до моите очи, с все още вплетени в косите сънища, си свличаха пижамите в овразите. Ято птици посипа с криле побелялата в мисъл поляна. Силути на бели брези отбелязват в гората присъствие и очакват до тях да достигне от поглед романтика. Пастелно-розово, с бездънно синьо, оформяха рисунък на опал в небето. Сив облак се засищаше с избързали върхари. Денят раздаваше последните покани на северните склонове, а те намръщено гадаеха за името на постановката. Започваше играта, на сцената на малък град в котловината. Извън слушалките, които ми предават Стефан Микус, светът е друг. Дърветата живеят даже в сенките, предават се по тях на другите и цялата оголена гора оплитат в мрежа. Лови се с нея слънце. От него после хранят с пролет пъпките. Почти безплътно се синеят по скалите храстите, с настръхнал, рано минал сняг (запазили са го за първа, дневна снимка). Кратък дъжд си е дал от цвета на асфалта и сега от очите на локви разглежда небесното ясно. Доверявам му моите стъпки... да ме води натам, за където до вчера не знаех и изписвах с едно – неизвестност.

петък, 13 март 2009 г.

Half_Time, Half_Light или зоната призори

Топла дреха, там в тъмното,
закачалката пази от студ.
Мръзне тяло, отвито, оголено
от напразните думи за дух.
Спи душата на музика в мрежа,
пристъпва,
в гласове на сирени
заглъхва,
в бас дълбок на камбани
пресъхва,
в звук от облак преминал
се влива,
светлина от гръдта на Венера
прикрива,
ален вик от горящия студ
с ветровете си Марс
в мисли пясъчни сблъсква...
Въртележка,
стара плът от желязо,
с поолющена, потна боя,
прашен път е довлякъл
и препълнил площад с неочакване:
недочакали край на зимата птици,
слепи погледи в бели илици,
добродушни, до смешност, създания,
с приковани табели "за вяра",
за писмо от приятел
слух протегнал се в бездна…

Половината време проглежда.
С поглед чист от сънуване
на очите дъната извежда.
От нюанси на изгрев припари.
Загорча аромат на кафе. Утро е.

вторник, 10 март 2009 г.

Прелюд за многоточие

Събуди ме мисъл. Искаше вън.
Искаше своите дрехи - думи от сън,
да не тръгне обратно по пътеката в мен.
С топлината на чаша кафе,
от нощта този студ утаен ще изпия
и ще гледам как капки небе
блъскат с голи тела на стъклото ръба,
търсят дрехи в прозрачност, различна от тях.
От ръкава, в раета накъсан,
с жест, утвърдено факирен,
черна роза разлисти
на гиганта комин най-малкият брат, непукистът,
впечатляваше свраки с финес на изисканост.
Недовършени размисли
моя папка отново преглътна, запази.
Недоведена в края,
от бодливите криви словестна изказаност,
с отпечатани букви, избеляло някак,
неприкрито пресяда,
пренася премерено свое условие,
дължината да стане едно изречение
и да следва това многоточие...
Вече с край се започват безкрай
безглаголни престрелки мълчание.
Един настръхнал въпрос
мълчаливо опипва на душата клавиш,
от допирност взривява леда
и с избликнали искри ръцете прогаря.
До замръзване, с пареща болка
последен акорд се стопява...
Мисълта през очите
прокапва прозрачно-облечено...
И завършва с прелюд.

понеделник, 9 март 2009 г.

Когато нощем...

По мократа утайка
след валяло,
кал между локвите,
останало е само бяло,
очакване,
да кацне върху пейката
онази двойка гълъби,
от утрото,
с камбаните на църквата,
в неделята.
Откраднато стои мигът
под бледия прожектор,
лампа улична.
Изглежда закъснял
за място в кадрите,
а операторът
на този сериал,
от дни предал е
лентата в монтажната.
Тишината проскърцва
в слуха на пердетата,
вписва своето име
на стените из ъглите.
Сляпа нощ от безлуние
следва нейната диря.
В часовете до утре
ще се води по нея...

неделя, 8 март 2009 г.

След мисли на вчерашен дъжд за тромпет и нощ

Кехлибарени сълзици
премигват плахо
под лъчите слънце.
Добавят още миг за гордост
в този цвят на залез,
пързалят по стъклото
трепета на вятъра
да влезе в тях.
Пух облачен примамва
с нощ и сън
кълбото в слънцето,
а то краде,
каквото срещне от терасите
и гали на деня ръба
по керемидите.
За огледало на луната
ще скрие форма светлина
в окото на комина.
И щом звездите подредят
в небето полунощ,
тромпет от някой паметник
се плъзне с ноти в мислите,
разкъсвайки на въздуха
стоманеното було мрежа
и бавно ще заокапва този звук
по лабиринтите бодлива тел
на нечия ограда…
ще зазвучи приятно приглушено
и триумфиращо ще влее в двора
елей от си-бемол.
Дърветата ще се закичат с лунни камъни
а нощните фенери – с вятър луд...

От кехлибарения цвят сълзи
останало е само тъмното.
От другата страна
е светлината в стаята.
Приличат си... по формата.

петък, 6 март 2009 г.

Акварелно... за рамките

Един безкраен лист начало.
Акварел.
За който има само цветове.
Но няма кой да влезе в него.
Невидима ръка топи върха на четката
в боя.
И слага следващия фон.
Отвсякъде - на хоризонта рамката.
От изток - рано се отвори
и пусна с топло по платното
слънцето.
На запад още е студено синьото.
От юг пробягва тръпка дъх
за глас на птичка пъстра
и за цветчетата на вишната.
На север е закрито облачно,
сърдито от далекото,
в което го издуха вятъра...
Небето се изпълни с мисъл,
на хоризонта от посоката.
А аз - със своята, за рамката.
Имам една, в която няма нищо.
Обхваща в себе си парче от него.
Върху стената е сама.
И взела само бялото.
А то стои откъснато от цялото.
На входа рамката държи врата.
Когато я отворя да изляза -
се изпразва.
Но се изпълва с някого -
с покана, непоканен, но с желание
на прага да застане.
В рамката.
И да прекрачи по-навътре...

Запушиха комините
и изпроводиха в небето
своя мисъл с дим.
И птици се разписаха.
Накъсаха цвета на тишината с шум.
От крилете си.
На кварти и на квинти.
Дочувам тишината.
Отварям си вратата.

четвъртък, 5 март 2009 г.

Четири цвята сянка

Сънни облаци тъмно
на утрото челото близват,
потапят се в очите му за сянка.
Събуждат сънищата и заспиват.
Под ритъма на равното им дишане
се ражда следващият цвят -
движение-привикване...
във формата на силует,
когато е облечен
(когато спи е цяла сянка).
Наслагва светло
върху тъмно-сънно,
а после някой плисва плътно.
И тя започва да се свива...
По обед влиза в тялото
и дърпа струните
в душевния ситар,
говори му с езика на очите,
приспива болката си
от удареното с плътното
и се протяга с пръсти
по крайбрежна улица
в разлята сянка от мълчание.
Общува с тези, на дърветата.
Докосват се и вплитат
светлосенки с падналото слънце.
Изпълват се до сянка на мечтание.
И спускат в нея тази нощ...


сряда, 4 март 2009 г.

Начало от глътка чай и четката за йероглиф

Не може четката ми
да изпише
на йероглифа ден
най-точния рисунък.
За сивото
не е достатъчен върхът.
Гласът на флейтата
е тих и тъжен.
Стъкло оплаква.
С капки от безцветие
дърветата обгръща
с търсене.
В забравени съзвучия
разглежда въздуха,
докосва ги в следи
и стъпва по-навътре.
Звукът на чай
заглъхва по ръба
на чашата.
С очи на езеро,
дълбоки до зелено,
поглежда в моите.
Избягва да разказва.
Удобно до стените
слуша устните.
Наситил се,
потъва по-тръпчиво
и свива
сянката на вятъра,
дочута…
в дъното,
при този цвят,
от който ще потрябва
да започне утрото.

вторник, 3 март 2009 г.

Сутрин... за някого (5)

Рано е. Около седем, ако се съди по навлязлата в стаята ми светлина и по драскането по вратата... Един от гостите е с навици и мисля, че си иска своето - разходката, потребността да си задоволява нуждата. Обикаля, горкото, с надеждата някой да има същата потребност като него, че да го разбере. Ставам. В коридора ме посреща благодарност с близване...
За непредсказуемостта и за провалянето или точното подреждане, както аз казвам, на плановете, сигурно, докато го има този свят, все ще се говори и пише. Телефонно обаждане вчера и радостните възгласи на дъщеря ми... Разбирам вече и без да ми казва - ще ни дойдат гости. Ей го де е Банско... едните, за по-направо към София, ще минат през Търново, а другите, по същите причини, се отправят към Асеновград. Млади хора. Но не е само до младост, не е тя тази, която те кара да сложиш раницата, винаги готова с най-необходимото и тръпнеща в очакването да отвориш нейната вратичка в гардероба. Онези 21 грама, които всеки носи, май че са на младостта причината. Никой не може тъй да окове или да ти даде крилете свобода, както, тази шепа дъх. С първа глътка вик и него вземаме, и свободата да е дух и да лети, която му е даденост да е природа... А дните са ковачите на ризниците за души. Сред тях се движат същества, които са слова, в тела на книги, изковани от облечените в ризници души, които им предлагат за лица готови, изляти по калъпи маски... Търговци отдалеко векове са се опитвали да я залъгват, че свободата е за вятъра, а мястото на всякоя душа е отредено да е в клетката на тялото... Успяват да изваждат мисли за окови в ръцете на самите ни души... И тъй, притискаме в земята си челата от тежестта на тези 21 грама в нас...
А всичко започна от нуждата на Лара, кучето... от свобода за навика...
И вече не е сутрин...

понеделник, 2 март 2009 г.

Ако не беше толкова...

Исках, много исках...
да нарисувам тази вечер настроение.
Но мисълта избърза по това желание,
запали с него нишките от искане
и думите пропаднаха, не стигнаха.
А беше толкова… И обещаващо.
Изпълващо – от пожелания.
Раздаващо – от търсена взаимност
в прошката... И беше...
Пробяга залезът към хоризонта
с избягал първи цвят...
Пред портата на вечерта,
с ръката на художника се сля,
остави разтопена диря от карминено,
замахна с четката на сетните лъчи
и с тях почти ми нарисува
вятър насред огъня
с дълбоки повеи в кобалтов виолет
и литнал дъх от стоплен поглед на река,
с ванилия за аромат на цвят,
избързал от последния завой да види залез
и после в разказа на шепнещия дъжд
да се покрие с пелена
от разтопеното цианово на вятъра...
Далече, в тъмното на тази част,
която се пренася да нощува в нас,
стои средата на часовник,
придържа двете си стрелки:
на хоризонта – плътната,
в парижко синьо тежката
и на небето – изрязаната в облак лекота
от праскова и минзухар.
А между тях – картината на времето,
в която се намери то със слънцето...
Ако не беше толкова жестоко бързо
и ако беше още миг по-дълго,
дали не бих могла да нарисувам онова,
което исках – настроение...


/Художник Галина Попова/

неделя, 1 март 2009 г.

В неделя с мисъл за седмица и прошка

Неделя е. Промърква първа мисъл.
Докосва лъч задрямал
в меката извивка топлина
от бузата върху възглавницата.
Приема формата на чаша
и ароматно устните притиска
през мързеливото начало
на Michel Camilo от “Caribe”.
Разглеждам се отвътре - неподредени дни,
нахвърляни от седмицата ми по спомени или
с навременната помощ на надеждата.
Най-първият е съботата,
т.е. вчера и следва днес.
Немислещ, безтегловен ден.
Лицето стегнато в усмивка-маска. Плен.
Ръцете търсят диск с любима музика...
До вечерта ще проговорят ли,
как мислиш, устните?
Катерят парата на чая
буквите от понеделника,
несигурно пристъпват, босо,
с усещане за шарената черга
от топлия уют в неделен дом...
Прескачат на четвъртъка...
бездънна яма от несвършени неща,
все недочакали да имат ден по план,
безплътни, докоснали се в дъното на мисълта,
започвала от утрото с частица “ще”.
В среда на сряда аз стоя –
назад е късно да се връщам, зима беше...
Напред е пролетта на март
и през отворена за прошка порта се минава.
Но аз на себе си не съм простила...
Добре... ти мое его, ще ми простиш ли,
че толкова с душата те преплитах
и режех още със зародиша на думите стъблата,
от страх да не надвиеш мен?
Мълчиш. Ще ме приспиш
и чак тогава ще ми кажеш...“Простена да си!”.
А после ще запишеш в трепкането на клепачите
и своето: “На мен прости...
че те оставих на съдбата да си ти!”...
Най-мъчният ми ден дойде, застана,
пак гледаме се в упор, с укор,
че спомен от почивката за него не остана,
че работата чака, а краят й е някъде натам...
Не знам, защо така завършвам все с вторник?!
А може би, защото той не може
ни да се връща, ни да чака...