петък, 27 март 2009 г.

Дочуто

Дълго гледаше нощем небето и преливаше цвят в бреговете на утрото. А ръката рисуваше още някой по масата... всяка нощ. После пишеше с думи очакване и така го разливаше в този ден, който чака да пръсне своя прах светлина по земята... И се случило чудо. До ръката, опряла тъгата на масата в шепата, оживяла ръка, после тяло, глас в очите и тя... С две ръце си занесли луната, на свещта я положили в пламъка и притиснали с длани лицата... Заразказвали. После още... Разказвали... За дъжда, който търси да плисне и разлисти чадърите. И за капките есен на четките. За кристалния пух, гъделичкал душата на облака. За самотното старо пиано, оглушало без ноти от пръсти. За сънливо гласче под крилцата, прегърнали тънкото вишнево клонче. И за вятъра, полудял да целува наред, ситен цвят по дървета дал на пчелите за дъхави шапчици. За голямата синя картина-небе, предпочела да мине над тях с пеперудено ято и да спре в издължен до върха в съзерцание с поглед на млада фиданка. За хвърчилото, дето учи мечтите да тичат след опашка от панделки. За света на вселената в книгите. За красивия ъгъл на дом, измечтан от ръцете на залез. За онази тишина от мълчание пред разлятата музика, светлината за тъмна наситеност на нощта без луната си. И за сал, изрисуван в тетрадка, който плува по сините покриви. За завивката в плик от писмо, с най-любимите думи целувала. За часовника, спрял в сърце на притихнала паяжина. За големия скрин, пълен с приказки. За кафявия куфар, прегърнал последно пътуване и запълнил ключалката с непораснали спомени... На разсъмване и стените затварят очи. Светъл лъч се промъква, опипва перваза, по пода лениво пълзи, до вратата, която загатва за стълбата, тихо спира... и таванската стая, зад себе си, да живее оставя с дочутото...

4 коментара:

  1. исуваш картини с думи,затова и внушението на зрителните възприятия е основният похват,а ти умееш да рисуваш.И когато изкуството е истинско нарисуваното,написаното странно оживява,защото истинските стойности остават безсмъртни.А тук е нарисувана красотата на фантазията,въображението,тази реалност на съзнанието,която ни прави хора...

    ОтговорИзтриване
  2. Не е възможно да виждаме рисунки само в цветовете. Дарени сме със слух, с рецептори за аромат, градим представи от докосване. Когато съберем от всичко в себе си, отправяме послания до тяхното събрано и стигаме до някакви изображения, които са реални за съзнанието, защото то така ги възприема. Оставям и на него да опитва да твори и служа му, като предавам с думи сътвореното.

    ОтговорИзтриване
  3. Топят се пространствени решетки във времена от картини и звуци... Стените отварят с тухлите си място за докосване на залез, който прелита в симфоничен галоп... А лунен фенерът от пеперудени клавиши спира дъх от прелистването на тетрадка... Редовете изчезват в мърдаща картина на събития от време на небето и поглед устремен в неговата синева... докопала сили, за да събере умели четки от стихове...

    Незабравима разходка в измерения от множество неща, които си показала... Красотата ти е вдъхваща себе си в другите... напираща да проникне в сърдечни нишки и пространствено да се настани с познаване на усети там... там завинаги...

    ОтговорИзтриване
  4. Чувам друга картина днес, Dark. От стените излиза дочутото, от най-тъмния ъгъл, най-дълбоко запазил красивите звуци от всеки ненужен... грамофонна, от мед раковина, преподава ноктюрни, всички сенки са плели дантели от паяжини на театъра свой за кулиси, ореолът на ярката свещ ще привлича пеперуди-прашинки да разпръскват в най-тъмното звук светлина от дочутото, по заспалите покриви тишината ще броди, ще търкаля от детството спомени с пръчка, а в улуците ще намери гнездата на врабчетата сънени и до тях ще заспи под завивка с роса, от която ще пият лъчите на утрото... все дочутото.

    ОтговорИзтриване