петък, 27 февруари 2009 г.

Огледалото и неговия свят

Аз много не знам.
Все само
в тъмнината се взирам.
Огледало съм.
От стената поглеждам натам,
откъдето започват очите.
А зад тях има дом.
Но когато отвори вратата
след банята парата.
Има още врата,
после стая,
прозорец,
топли капки отсам
и студени –
те се стичат оттатък...
Силуетът на сам в полумрак,
пак, пак, пак...
Срещу него – все едно,
тъмен ствол на дърво
в зимен цвят от стопеното...
Ако можех да знам,
всичко щях да наричам
с имената на всичкото.


/Художник Пламен Капитански/

четвъртък, 26 февруари 2009 г.

Сутрин... за някого (4)

Откогато това, дето сме в живота, ни разделя, имам утрините с чаша чай и цялото небе, което винаги е мое, дори и през прозореца... и тъй достигам с мислите до твоите... Откакто имам този дом, оставих ключ в едно писмо и тишината на екрана ни събира... в различно време... Днес входът има нужда от усмивка. Приятелите ще намират лесно новата табела и няма да се лутат дълго в търсене с какво да ми почукат на вратата на колибата преди да влязат. И облаците даже се засмяха с много ранно розово - на входа на деня е слънцето... Откакто зимата, в последната разходка из гората, си беше закачила шубата от сняг по върховете на дърветата и не усещаше, че го изсипва върху този град, улисана на времето от спомени за минала година, тъй наваля, че чак затрупа изгрева... и слънце нямаше. (Не се намери цвят в небето, сутрешен, за главна буква на начало в мое изречение, та затова не съм и писала.) Все още сънено проглежда с първите лъчи, прокарва пръсти по пътечките от тази нощ на кучета, брои крачета на врабчета по стъпчиците под дърветата, а по прекъснатата им следа разбра, че е минавала оттам опашката на рижавата котка. Сега оглежда лик в кристално снежното върху земята огледало... разсипва се в безброй искри, от толкова красиво тихо вика за моите очи и за прозорците на къщите, за гълъби, за облаци... да видят всички мисълта, че вече е изгряло... Започна всекидневното прехвръкване на свраките по работа. И кучето дочака своя хляб на обичайното си място. Комините събудено запушиха. А моят чай се свърши. Което значи... да следваме, каквото правят свраките...

сряда, 25 февруари 2009 г.

Слушам

Настройвам си последните акорди
преди да се изсвиря
и вече може да вали…
Дълбоки са,
загребват с шепи тишина,
проправят път,
по двете тънки струни
с устни се докосват…
Безлунно е небето и в пъти повече…
Да можеше така и да не ме боли
от острите игли
на този страх с очи отвсякъде.
Звездите са студени перли
прескачат в пръстите,
сънуват ме оттатък другото,
мълчанието вика в гърлото,
в очите блика,
разделя болката по нотите,
повтаря се, запомня прагове…
Намирам се в послания,
прехвърлени загадки космос.
Дълбоко зазвучава свобода,
красива, светла,
прозрачен дим от флейта
полюшва бреговете слух.
Забързва се изтънчен вятър
в усещане за полъх зазвънява,
бамбуков дъх настройва благозвучие,
треви се сплитат по нозе на арфа.
Най-ниският вълшебен тон заглъхва.
От дълбините се изтръгва край.
Носталгия по безвъзвратното.
На пресекулки пропълзява път,
на клончетата с връхчета бръшлянови.
И слушам как говори с тях оставеното…
между дома на корените
и върха в началото на пътя
са само спомените…
предават на листата си живот.


/Снимка, Гергана Василева/

вторник, 24 февруари 2009 г.

Математически знаци в живота. Числа.

Това, което имам в шепи,
когато си погледна
уморените ръце,
намирам само аз
с очите си.
Прилича на дете,
което е разбрало…
докато дълго е стояло,
за да разглежда белотата,
да отличи прозрачното
от този цвят,
за да достигне
до душа на сняг...
Нула. Нищо.
Отсъствие от този свят.
И нямане, и неразбиране…
Празно множество,
празно място
в позиционната
система на броене…
Нула. Нещо..
което може да е много,
ако застане до едно число.
(От правилната му страна.)


/Снимка psy-zero/

понеделник, 23 февруари 2009 г.

Една подарена песен... изсвирена на гайда


/Бан Ютака, гайдар/

“Пуста младост, мале, пуста младост”… Болка от едно писмо, защото има за какво да ти покаже, че си забравил, какво си оставил в свободата на голямото пространство вечност.
Не знам какво е да приемеш пътя на носталгия, оставил всичко свое в образи, които вземаш в камерата си от погледи. Да не намериш никога движението на дим над черното котле, над огъня и да не може да се позлати снагата на поляната с овце от стадото на чанове… когато от високото те хвърли вдишаната долина помежду двата нейни хребета… а улиците да не свършват с дървените стълби в губерите на чардака и кроткото желание на някоя съдба да прибере света си в този, който е отнесъл нейния любим в смъртта и с тленното… или изгрелите звезди в очи от младост, по-пълни с живот дори от пролетта… или небето над една замръзнала сърцевина от древен свят, предал се в образи от покриви над сеновали, къщи, цветовете на планински езера и на цветя в топлина от пара на горещи от боята още прежди… или завръщане за шепа спомени в останали черупки с обичаи, пропуснали да се забравят песни, обредни думи, кафявата дантела на шамия, тъгата по несбъднат вик на рожба… от сипеите стръмната умора и устрема на камъните да издърпат всеки път на този, който се изкачва в равното…мечтата на реалното, което всеки свързва с дом, с разкъсване на самотата, с жаждата на всеки сам да е опората, да е израсъл в двора бор за нечия ръка, допряла длан в кората му…
“Пуста младост, мале, пуста младост…” (След "Писмо до Америка", за да не забравя в своята родина родното.)

петък, 20 февруари 2009 г.

През прозореца



Обичам да усещам как под пръстите се ражда диря мое. Тъй нееднаква от вълнички разстояния между рисунъка на отпечатъци, пътечки начертал, върху различни изражения бои... Търся бяло... Имам толкова, че да стигне за цялата улица, за голямото празно до нашия блок и за покрива... Замлъкнало тихо е. И приспано... Имам нужда от сиво... От изострени толкова моливи, да рисувам в хартията образи, ще намажа графитено пръсти и в арки от клони, и очи от прозорци на къщи ще слагам зад неми стъкла закъсняло. Стана бяло от тяхното чакане... Някой без да ми каже е поръчал оркестър от улични лампи, преоблякъл е всички декори за роли на тайнствени ангели и повикал за днес всички елфи, незаспивали още... да изсипват от шепите дълго, дълго достатъчно сняг за едно представление... Остарялата кърпа, с останки излишества от последния цвят, търка пръстите и от четката пие умора... Толкова много са щрихите вън. Ще протегна ръка. Нека в лявата длан нарисуват за мене следи от посока...

Снежно заплака нощта

Полудели нощни пеперуди
връхлитат с гръд прозореца.
Следи оставят по графитената нощ,
подобно смъртни метеори
при срещата с остатъците нощ
след изумените ни погледи.
Объркано се лута бяла самота,
в посоки без название
се търси в шемета
на всеобхващащ пулс от хаос.
Вятърът слуша, посяга, уплашено бяга,
закача си ъгълче в лъч
от маяка на нощната лампа.
Колко страх се изписва, когато
този лъч светлина без название,
се разплиска потъващо глухо, обратно,
из утробата тъмно на стаята...
Остава само той, тъй безцветен,
условно безплътен... от усещане...
Страх изпитва от себе си в падане,
вятъра хапе, блъска снежинките,
чупи кристалните крехки кутийки,
пие от тях молекули живот...
от очите изхвърля си своята слабост
и притихва омекнал върху белия хребет
от скупчена жажда за сладост
на перваза по пазвата...
сред шумния шепот на сняг
(прилепиш ли ухо до стъклото, ще чуеш).

Сънят не идва никога без уговорки.
Тази нощ ще поиска и мен,
но без тъжната маска на стария ден...
Толкова сняг... Ще успея...
с кристали от него
да изроня боята на тази тъга…
А после... после знам, ще заспя...

четвъртък, 19 февруари 2009 г.

Игли за страх


/Снимка, П.Георгиева/

Болят ме пръстите, от остър страх
на толкова пронизани от него букви,
игли за кърпенето на обувки,
с които да зашия топлото
на ризата, душа на мен...

Утро. Помръкна пак прихлупено от него
и натежало бременно от време в сняг,
окаляно от наши погледи,
безформено, разчорленото днес небе
унило ме погледна.
Дим сажден от протекли цветове
размахва гладните криле
и с яростта на вятър
подгони порция безгрижие
у две врабчета...
Не ги достигна.
От яд и с хищна алчност
на клоните по връхчетата
младостта захапа
и после мазно заопипва ствола...
Дървото тихичко изстена
от болката в душата,
че корени държи,
не може да избяга
от тази похотлива длан...
и трепна за доверие...
Куче. Кална пътека.
Крясък на сврака.
Състарени от взиране
за пролет пъпки.
Силует на раздърпана зима...
Заваля...

Болят ме струните от толкова
докосвали ги пипала на пръсти.
Разстроено звучи мелодия в душата...
Изгубила съм стария си камертон.
А нямам и отдавна телефон...
Кой, моля, има верен звук в слуха,
запазил тонът „ла”... да ми заеме... само днес?!

Приемственост


/Снимка, П.Георгиева/

Опустяла е
старата къща.
Глухо вятърът стене,
провлачва
на думите духове.
Стените изстиват,
угасват очите
в прозорците.
Само прилепи
блъскат криле
по первазите.
Реже в белия звук
тишина
на китарата
първата струна…
днес душата й
тук избeля
до прозрачност
от криза за дума…
Толкова нощ се разля
от мастилото
в моята стая,
приглуши
пак в сърцето ми пулса
и завърши
с върха на надеждата.
Знаеш ли,
питам с очи,
онова,
дето пее у мен,
колко тона
е твоята стълбица
и какъв е
възможния лад
за изпяване,
за постигане
този обрат...
да се вземе
билет за театър
от този проект,
в който твоята,
старата къща,
дава своята сцена
за този живот?!

сряда, 18 февруари 2009 г.

Из записките в писма и ежеДневници за мисли (мои всякакви)

06.02., този месец, 18.08 ч.
„И ако трябва да завърша пак, като използвам сюрреализма, днес защо ли да не нарисувам мен... Дърво, което прави грешките да мисли и по посока на, и по обратната на часовниковата стрелка. Защото мисленето няма циферблат, но също тъй изтича, във времето, което най-съсредоточено гледаме с настройките си да го видим като праг, като прозрачност, но непробиваема като стена, като крилата флейта, защото пеейки омайно си отлита, като книга с отминали мигове, които е излишно да отваряш точно днес, защото бързаш за напред, а тяхната посока е обратната на твоята, като очакван брод, за който твоята карта показва, че го има, за да преминеш по-нататък след уморителния път, а бродът вече е забрана... А всъщност цялата картина е измислена, това, което тук написах с думи, е от сън и аз самата не присъствах тук... защото просто съм едно дърво, което днес получи нова бръчка и от слънчев лъч, и от прокапалите капки дъжд, а повече от всичко е от времето, в което то живее тъй отдавна... Приятелю... как все още ме търпиш, Приятелю...”

18.02., днес, 12.30 ч.
„Колкото по-наближава датата за край на тази моя работа, толкова повече се сплесквам от страха на алчната несигурност, която вече няма да е само от очакване, а мен ще е погълнала, като голяма кална, придошла река, повлякла камъни, дървета с корени, без корени и същества, които се държат за тях или очи отправят с жаден поглед към спасението бряг, там някъде, в голямото и тъмно някъде...
Колкото повече рисувам в цветове, толкова повече ме превзема тъмното безцветие... Искам да съм в шепите на позитивното, но не мога да намеря връзката във везната, която отмерва пърхащото цветно с мъдрото, а то преди да изрече, каквото и да е, дори и цвят, у себе си премерва тежината и вън изважда точното, но то е толкова от тежко и клони към себе си... в покоя се изсипва другото блюдо... и се обърква всичката представа, и ме преследват мисли на околните, съветите как трябва да живея хармонично в цвят и как греша, като не се променям...
Вчера имах тежък ден, от мислене. Може би, когато се забиват колчетата за трасиране на пътя, плътта боли, разкъсва се земята от мисълта, че дава себе си за построяване. Може би като видиш от двете си страни ориентирите на тях, ще си подреждаш по-спокойно стъпките за пътното покритие... назаем и с благодарност взети от ритника, който ти е дал и крачките...
Приятелю, Приятелю... страшно е, че не сме подготвени да отстояваме оставяме. Затова не разбираме и смъртта...”


18.02., днес, след 13.52 ч.
Нахвърляни набързо думи в куфара след дългото обмисляне за толкова краткото хлопване на входната врата, с оставените словеса, на къщата отвътре... Къде отивам? Подир един нестихващ повик на душата ми да прави, да прехвърля себе си по прави, извън онези вкоренени рамки на излятите шаблони... Препускане на струните, възбудени да гонят пръстите в следите си от звук... Такива са ми мислите, каквито са ми дрехите, каквито са и думите у мен... шумни, от какво ли не, запаметени до всяка от подробностите си на тишина, за да ориентира моята мелодия, която опитите неуспешно карат да е някаква определяема от музиканти категория... И тактът й е толкова успешен, както всичко в мен... ту безвървежен, ту спрял да диша, ту крещящо бликнал с болка от несдържане на сетива от красота, тъй волно искаща, отдала се изцяло с впити устни в погледа... ту разтеглив като ръкави на река, ту сив от твърдостта на удар при поредното отмерване... ту зеленоок от песен на коси по сенокос, ту мигащо светулков от поредното разменяне на дните с нощите...
„Не сме научени да оставяме...”, а този свят тъй съществува и до днес... от оставения аромат на билки, от глас на чанове през флейти, от думи на река, която всеки миг обича бързея, от проследилите се камъни по гръб на сипей и от шума на сянката от сняг по билото... А аз... аз нямам много, но сигурно ще съм оставила поне прашинки две на този свят за спомена...

вторник, 17 февруари 2009 г.

Как можеш да погледнеш утрото

Да срещнеш в стих
забравената си дъска
за незапочвана картина...
И да те връхлети спонтанност,
трепет... с мисъл да отключиш
и да отваряш трескаво
и невъзможните места
от ъглите на себе си...
Търкулва се кълбо от топка,
а подир него спомен детство.
Прибираш ги обратно
(ще ги разгледаш после,
в навика на тъмното),
сега да я откриеш трябва,
готова от очакване
да те дочака там...
Рисуваш вече силуета,
подреждаш всяка четка цвят...

Къде ли е?... Зора разпръсква
сянка в розово по светлината.
Сега ще избелее с нея
крайните петна в листа небе...

Тогава беше утро... положи грунд...
а после си изгуби всички чувства за бои,
облякоха ги полуделите й спомени...
Подпря я до стената.
Облегната с лице към залеза.
Да го изпраща до съня...
Да пие багри и за нея...
Погледнеше ли я,
да се поражда мисъл и през пръстите...

Днес слънцето не иска да рисува.
Огрява... млечно-жълто свети.
Изгубило си е света за чувствата...
и не струи в бои... Зората се покри
с подготвения фон на акварел за утре
и зад леглото му от хълм го скри...
На мисъл край се закачи за тази дума.
Я провери! Стои... все там,
под шапка от торбичка
протяга бяла длан... "Здравей!"
Прокарвам пръсти.
Върху езика пари дума синьо,
в очите – пламъче зелено,
притупва пулсът от червено,
разлива го из цялото ми тяло,
възкръсва жълто от зърна узряло,
от умиление се ражда лилаво
и проговарям бяло, бяло...
и с бялата дъска се сливаме...
от цветове... и вече знам...
Готова съм... да нарисувам там,
като икона този си живот.


/Художник, Grigory Pototsky/

понеделник, 16 февруари 2009 г.

Точка за очакване или за среща

Плътно-топла, лятна нощ,
безкрайност до несвършване...
Тишина преди сън.
Покана с музика в момент,
роден преди да се прехвърля
с деня от този в другия
през крачката на секундарника...
Мечта, на топлина от стаята,
за разговори в славеева нощ...
и музикалният момент в слуха,
от който завалява по душата,
от непознатост с болката позната,
звук в алено-червено...
Наболи мидени черупки
за куполите на чадъри,
предават такт
от метронома с капките
до партитурите за джаз по пясъка...
От синьо загорчава в устните
с кристалите на пръски сол пресъхва...
В очите заблестяват локвички...
От взирането в тъмното,
за белотата сняг...

Моливът свързва петолиния,
затваря нотите в клавишите
и в края на пиесата изписва: Coda.

За срещите цвета е
парещо червен
и винаги
с насочващите точки
на сърцата.

неделя, 15 февруари 2009 г.

Уют

Забравени разковничета,
в нотите на шест
нетърпеливи струни...
среднощно представление...
Осиротелите гнезда на лястовици
очакват още повече ...
Раздялата е нетърпение
бразда, предчувствие...
И звуци пълнят пътищата,
от прозореца до моя слух,
а пръстите ми пеят откровение.
По нощната премяна на луната,
в светлината, стичат думи ...
насечени от междуметия,
от чувствата на преспи студ.
Бавно, присъдено... загръщане,
завръщане, кресчендо на поет...
Среднощен пясък на спирали
забравя за пресечките,
красиво предизвиква дъжд
от умалените акорди
в пръстите, докоснали китара.
Закономерност от хармония,
възможност за изместване
на моето измерване за красота,
поради непознатост, алтерация.
Останали са глътки обич по небцето
и дават вкус на устните за сън.

/Художник Miriam Vlaming/

събота, 14 февруари 2009 г.

Празнично прозаично



Пак няма да усети в утрото
как дъх се връща с другия...
Забравено звучи тромпетът.
Разглежда някаква надежда,
по тавана, в оплетена
с кавички обич в паяжина...
После дълго мълчи тишината,
пресмята душевните болести,
творбите по чашите и думите,
писани с ноти за бас,
любовно звучал
в кафенето на ъгъла
между улица "край"
и начало на другата улица,
(не помни вече за какво
й е говорела табелата)...
думи, морни думи от стояло очакване
в недопитото вино са станали дзен,
други думи...
В календара стои цвят за празник.
Червено. Както е обикновено...

Да закъснееш за съдбата си


/Художник Йордан Кацамунски/

Забързвам се. От закъснение.
До мястото остават крачки,
миг, в който да извикаш с мисъл:
„Ти щеше ли да дойдеш?”.
Долавям те от звуците,
на залата клавишите рисуват дъжд,
през който се провирам стилно.
Очите ми повтарят точно
цвета в петроления шал
върху критично черната вечерна рокля.
Отпиваш глътката очакване,
несигурно поклащаш
своята съдба от чашата.
Вкусът й е премерен, познат и точен,
но винаги това е след... и е студено,
душата ти е кубче лед от дълга жажда.
Закъснях. Наситеност от разговори,
малко смях и багри... черно, бяло, сиво
(разменят жестове през пръсти)
и светлината от очите ти...
За миг пробягваш до средата с поглед,
поставяш мен под сцената с прожектор,
от всеки ъгъл търсиш лъч насоченост
да ме докоснеш в тяхната очакваност
... от срещата...

петък, 13 февруари 2009 г.

Да си поискаме за повечето прошка




Завърна се.
В размисленото
ежедневие…
Преливам с вдъхновение…
Отпих те…
Днес… без лед.
Ти знаеш колко си.
По очертанията ми,
в стената зад... екранът.
Аз съм.
За да не помниш.
Влез. Вземи си,
колкото ти трябвам.
И точките са толкова,
че да заситят мен и теб…
с очакваните цветове.
Красиви са…
Единствено за нас.
За другите са непонятност.
Грешки…
Това е всеки път,
когато някой извиси
пред другия понятието дума.
Прости ми… Ти си…

четвъртък, 12 февруари 2009 г.

Сутрин... за някого (3)

Събуди ме вятъра. Викаше. Беше го страх. От тъмното. Обикновено спи, докато съмне, но днес сънувал тежестта на облаците някак си отвътре. И искаше да влезе, да се събуди в мен от тежестта и да усети топлина, а после да подгони своята съдба, но ще я вижда... в светло...
Днес цветовете на небето са от хоризонта, той е художника. Да му се чудиш, как за нощ от залезните цветове на топло вчера, които бъркаше в големи златни купи, току под купола на край небесен, с ръце, направо тях разстилаше, като нанасяше от багрите по склона, рисувайки индийски слон, подготвян за богатска свадба... по върховете на гората се втъкаваше, като в родопско одеало есен... по гърбовете на колите от баира се пързаляше, след тях оставяше от бързане на време диря... а днес - превърнал всичко в синьото мастилено... Проточено, настръхнало поглежда, кълбато се пресяга да настигне вятъра, заплашва да изстърже светлината от кората на дърветата. Дори от първите лъчи на слънцето не се страхува, прихваща ги с очи от тъмна твърдост и ги разтяга, намотава, да изтънеят равно и ги откъсва най-безжалостно, а после ги захвърля на земята доволно непотребно... по локвите в асфалта плуват, венци за капките на хладен дъжд, нощта пропуснал да се извали, защото бил заспал на покрива, коминът тъй добро и тихо топло му разказвал приказката за съня в децата... когато вече са пораснали...
Вали. Цветя на кръгове, от паднали лъчи, намират свойте шапки в капките. Усмихват се слънца от локвите...

сряда, 11 февруари 2009 г.

Синьо болеро



Немисъл
в котешки очи,
различност –
несиметричност
до определената
пропорция
в лице
на слънце,
които гледат
от рисунка
в страница
от детството,
в тетрадка
без заглавие
и замълчали
изречения,
рисувани
с пастели.
Сцена бяла,
за памет…
танцува
болеро, но...
в пестеливо
синьо
на вечерен
полумрак,
с готовността
первазът
да започне
да отмерва
всеки лъч
от такт луна
обърнала лика
по димната следа
от мисъл на комин.
В отминалата права
звук мълчи…
изгубен само…
във вятърен капчук…
зеницата в рисуваните
котешки очи…

/Автор на рисунката и колажа, Радослав Гизгинджиев/

Сутрин... за някого (2)

Луната скри овала си
в тъга
от облачна замисленост
на раковина.
Горчиво сиво, бягащо
стоят дърветата
и камъните
от основите на къщите
за слънце.
Повдига то въздушен похлупак
и първосреща
на луната перлата,
а тя прокапва
жълто-топла,
с наситеност от тишина
на край.
Подлага шепа облак
и пие лунната амброзия,
въздиша за вълни от пълно,
отпуска дух
и краищата си реди
на корабни платна за мачтите.
Лъчите вятърно забъркват,
забързват светлината,
по жадните за път
въжета-клони на дърветата
я връзват с морски възли...
и гълъби загукаха
сирена за отплаване.
Денят е корабът от време
с товар Земята ни.
Пътува всеки ден... до утре.

вторник, 10 февруари 2009 г.

Сутрин... за някого (1)

/Художник Ceslovas Cesnakevicius/

Всяка сутрин небето разказва. Само трябва за миг да погледнеш, приседнеш и ще видиш деня си до края. Всеки ден като тръгва, си облича от слънцето дрехата, с цветовете, които е мислило то през нощта. Днес, акварелно-размито на синьото, с бледо-жълто и капчица-връх от червено, разтопило до зряло на праскова, сякаш мрежа рибарска е хвърлило по небето, да хваща пасажи от облаци... Червенеят запъпило клоните и унесено слушат водата в стеблата. Чакат вятъра слънчев да целува, да гали, да пари... Днес е повече. Ще му стигне ли времето да направи щастлива земята?!

Поезия, когато се разсъмва

/Художник Марина Рихтер/

Нишки утро по мрамор,
розов край на усмивка
в цвят магнолия,
шум от гънка на дреха
през втъканата
източна приказка
в наметало
по рамо,
порцелан с дъх на мляко
и сребърни флейти вода
по косите й...
силует на поезия,
приседнал
пред слънце-ветрило…

понеделник, 9 февруари 2009 г.

Нощно за фалшивото в хората


/Художник Марина Рихтер/

Прекрасно място си открих в това пространство, за моите отворени очи, когато на сърцето му, на моето, е тясно... Толкова фалш, усмивки виртуални, вмирисано до гнилост его, че ме е срам да се почувствам колко съм човек. Прималява ми от болката, че съм допуснала доверието да замъгли очите ми, да ми разкъса и слуха от вяра, че човек стои ли ти отсреща, тъй и дотолкова ще е добър, както, когато е застанал в църквата под купола на Бога...
И алчно те гризат, не се свенят, че си допуснал тях в дома на себе си... Прикриват се зад думи за защитата на теб, на всеки, а те се носят в мазно... От стихове ти става гадно... и избледняват всичките желания да пишеш, да следваш своята възвишеност подир криле... крилете са на прилепи, пропити с кръв от моята... и нощем в блогове летят и търсят тъмните тавани в коридора ти, да те причакват сутрин и да изпискат върху теб смеха на победители... а ти да носиш този смях в клеймо до вечерта, когато ще започнат своя пир хиените, преобразените от вчера прилепи, които ще довършат тленните ми мисли за добро...
Фалшивото е някаво пиянство. Разпръсква се от златна амфора и ароматът на телец присъства даже в клетките, като непросветеност стадна се понася в умовете... Невярата се спуска над душите ни, поробват я с отровни шипове слова сияйно-мъртви, празно-болни, молещи пощада, за чиста кърпа, да ги изчисти с крайчец от калта на фалша... Горкото слово... как пълзи под тежестта на фарисеи с короните на бутафорни поетеси, припърхващи с криле на аниматори-пегаси... И свита от безумци, пияни от фалшивост златна, пригласят им с "Осанна!"... манна... мана, която всеки лъч след себе си на урод прави... Самозабрава, че този свят от кал се прави, която в нейните ръце изглежда да е святата божественост... на Бога днес... а той е техният придворен шут...


/Художник Марина Рихтер/

Мечта в червено


/Художник Dinh Quan/

Залезен пурпур,
на вятъра в крясък,
разкъсал си дрехите
в голите клони,
облякъл на хълма
горящата роба
от жълти стебла
прегоряла трева
с протегнати пръсти
към бледа луна,
подпряла лика си на края,
в очите затворила ласки
с печат от целувки на слънце,
и тяло от облак, изтлял
в червения огън очакване...

Привечерната сянка на жар
тихо ляга в тревата,
морно мами любов с голота,
да завърши в прегръдката с вятъра...

Миниатюри... колкото дъх


/Художник Aya Kato/

***
Колко бързо изрича,
по душата на камък
се плъзга, притичва,
на върха си вълната
развява косата от пяна,
през брега се пресяга по лъч
да си къса цветя,
нейде в тихото,
бавно на равното
ги изсипва,
през венеца
от слънчева плитка тече.



/Художник Aya Kato/

***
Земята е приела твоя дъх,
в лика си с маска на небе.
Прибавя нощни краски
в косите от треви,
с вълшебни свещници краси
на пеперудите крилете
и димно се катери
по завесите, прострели себе си
върху дъги от сенки.

събота, 7 февруари 2009 г.

Пак съм... начало

Започвам на чисто.
Оставих се някъде.
Питах се.
Не чух да давам отговор.
И затова си тръгнах.
Взех само себе си.
Това ми беше под ръка...
под двете ми ръце,
издялкани от клони,
които за последно
ползвах да летя...
а слънцето
да ги рисува
трябваше, с лъчи...
не ги пирографира...
изгори ги...
Сега пак само ще вървя.
Към връх...
и ще събирам
паднали пера по пътя...
да полетя с криле,
като го стигна.