Из записките в писма и ежеДневници за мисли (мои всякакви)

06.02., този месец, 18.08 ч.
„И ако трябва да завърша пак, като използвам сюрреализма, днес защо ли да не нарисувам мен... Дърво, което прави грешките да мисли и по посока на, и по обратната на часовниковата стрелка. Защото мисленето няма циферблат, но също тъй изтича, във времето, което най-съсредоточено гледаме с настройките си да го видим като праг, като прозрачност, но непробиваема като стена, като крилата флейта, защото пеейки омайно си отлита, като книга с отминали мигове, които е излишно да отваряш точно днес, защото бързаш за напред, а тяхната посока е обратната на твоята, като очакван брод, за който твоята карта показва, че го има, за да преминеш по-нататък след уморителния път, а бродът вече е забрана... А всъщност цялата картина е измислена, това, което тук написах с думи, е от сън и аз самата не присъствах тук... защото просто съм едно дърво, което днес получи нова бръчка и от слънчев лъч, и от прокапалите капки дъжд, а повече от всичко е от времето, в което то живее тъй отдавна... Приятелю... как все още ме търпиш, Приятелю...”

18.02., днес, 12.30 ч.
„Колкото по-наближава датата за край на тази моя работа, толкова повече се сплесквам от страха на алчната несигурност, която вече няма да е само от очакване, а мен ще е погълнала, като голяма кална, придошла река, повлякла камъни, дървета с корени, без корени и същества, които се държат за тях или очи отправят с жаден поглед към спасението бряг, там някъде, в голямото и тъмно някъде...
Колкото повече рисувам в цветове, толкова повече ме превзема тъмното безцветие... Искам да съм в шепите на позитивното, но не мога да намеря връзката във везната, която отмерва пърхащото цветно с мъдрото, а то преди да изрече, каквото и да е, дори и цвят, у себе си премерва тежината и вън изважда точното, но то е толкова от тежко и клони към себе си... в покоя се изсипва другото блюдо... и се обърква всичката представа, и ме преследват мисли на околните, съветите как трябва да живея хармонично в цвят и как греша, като не се променям...
Вчера имах тежък ден, от мислене. Може би, когато се забиват колчетата за трасиране на пътя, плътта боли, разкъсва се земята от мисълта, че дава себе си за построяване. Може би като видиш от двете си страни ориентирите на тях, ще си подреждаш по-спокойно стъпките за пътното покритие... назаем и с благодарност взети от ритника, който ти е дал и крачките...
Приятелю, Приятелю... страшно е, че не сме подготвени да отстояваме оставяме. Затова не разбираме и смъртта...”

18.02., днес, след 13.52 ч.
Нахвърляни набързо думи в куфара след дългото обмисляне за толкова краткото хлопване на входната врата, с оставените словеса, на къщата отвътре... Къде отивам? Подир един нестихващ повик на душата ми да прави, да прехвърля себе си по прави, извън онези вкоренени рамки на излятите шаблони... Препускане на струните, възбудени да гонят пръстите в следите си от звук... Такива са ми мислите, каквито са ми дрехите, каквито са и думите у мен... шумни, от какво ли не, запаметени до всяка от подробностите си на тишина, за да ориентира моята мелодия, която опитите неуспешно карат да е някаква определяема от музиканти категория... И тактът й е толкова успешен, както всичко в мен... ту безвървежен, ту спрял да диша, ту крещящо бликнал с болка от несдържане на сетива от красота, тъй волно искаща, отдала се изцяло с впити устни в погледа... ту разтеглив като ръкави на река, ту сив от твърдостта на удар при поредното отмерване... ту зеленоок от песен на коси по сенокос, ту мигащо светулков от поредното разменяне на дните с нощите...
„Не сме научени да оставяме...”, а този свят тъй съществува и до днес... от оставения аромат на билки, от глас на чанове през флейти, от думи на река, която всеки миг обича бързея, от проследилите се камъни по гръб на сипей и от шума на сянката от сняг по билото... А аз... аз нямам много, но сигурно ще съм оставила поне прашинки две на този свят за спомена...