четвъртък, 12 февруари 2009 г.

Сутрин... за някого (3)

Събуди ме вятъра. Викаше. Беше го страх. От тъмното. Обикновено спи, докато съмне, но днес сънувал тежестта на облаците някак си отвътре. И искаше да влезе, да се събуди в мен от тежестта и да усети топлина, а после да подгони своята съдба, но ще я вижда... в светло...
Днес цветовете на небето са от хоризонта, той е художника. Да му се чудиш, как за нощ от залезните цветове на топло вчера, които бъркаше в големи златни купи, току под купола на край небесен, с ръце, направо тях разстилаше, като нанасяше от багрите по склона, рисувайки индийски слон, подготвян за богатска свадба... по върховете на гората се втъкаваше, като в родопско одеало есен... по гърбовете на колите от баира се пързаляше, след тях оставяше от бързане на време диря... а днес - превърнал всичко в синьото мастилено... Проточено, настръхнало поглежда, кълбато се пресяга да настигне вятъра, заплашва да изстърже светлината от кората на дърветата. Дори от първите лъчи на слънцето не се страхува, прихваща ги с очи от тъмна твърдост и ги разтяга, намотава, да изтънеят равно и ги откъсва най-безжалостно, а после ги захвърля на земята доволно непотребно... по локвите в асфалта плуват, венци за капките на хладен дъжд, нощта пропуснал да се извали, защото бил заспал на покрива, коминът тъй добро и тихо топло му разказвал приказката за съня в децата... когато вече са пораснали...
Вали. Цветя на кръгове, от паднали лъчи, намират свойте шапки в капките. Усмихват се слънца от локвите...

Няма коментари:

Публикуване на коментар