петък, 20 февруари 2009 г.

Снежно заплака нощта

Полудели нощни пеперуди
връхлитат с гръд прозореца.
Следи оставят по графитената нощ,
подобно смъртни метеори
при срещата с остатъците нощ
след изумените ни погледи.
Объркано се лута бяла самота,
в посоки без название
се търси в шемета
на всеобхващащ пулс от хаос.
Вятърът слуша, посяга, уплашено бяга,
закача си ъгълче в лъч
от маяка на нощната лампа.
Колко страх се изписва, когато
този лъч светлина без название,
се разплиска потъващо глухо, обратно,
из утробата тъмно на стаята...
Остава само той, тъй безцветен,
условно безплътен... от усещане...
Страх изпитва от себе си в падане,
вятъра хапе, блъска снежинките,
чупи кристалните крехки кутийки,
пие от тях молекули живот...
от очите изхвърля си своята слабост
и притихва омекнал върху белия хребет
от скупчена жажда за сладост
на перваза по пазвата...
сред шумния шепот на сняг
(прилепиш ли ухо до стъклото, ще чуеш).

Сънят не идва никога без уговорки.
Тази нощ ще поиска и мен,
но без тъжната маска на стария ден...
Толкова сняг... Ще успея...
с кристали от него
да изроня боята на тази тъга…
А после... после знам, ще заспя...

Няма коментари:

Публикуване на коментар