сряда, 30 декември 2009 г.

Под купола на гласове...

Протягам двете си ръце,
приемам звуците в кръщение
и освещаването на криле,
издигнали от гласове,
въздушната камбанария
за слизане на херувими в химни.
Звучи рисунък,
очите го разстилат по слуха,
разлива се върху ефирната душа,
повдигнала на пръсти тялото
да стигне залива на купола
и да запише приливите
от дълбоки звуци
и приглушена светлина
в среброто на въздушното,
притихнало платно
на храма.
Иконите безгласно молят
камбаните да си мълчат,
да пият с жадните зеници
на медните езици
всяка капка звук.
А камъните в пода
и стъпките на прах дори
приспиват с тайна...
Стените са притихнали за свише.
Небето свежда чело за молитва.

http://www.youtube.com/watch?v=vyFkPd6fEuI&

неделя, 27 декември 2009 г.

Капчукови мелодии... следпразнично

Снеговете си тръгват
в капчука...
върхове натежали
на старата църква,
с топли звуци
от коледен звън
и сребро
от разсипани хилядни капки,
дар от песен на ангели,
в часовете рождественски
пели...
Многогласно
на покрива спи тишина.
От олук
да послуша капчук
е дошла.
Вятър гамата къса,
удължено разделя
времената на капките.
Мекота за звука
в гърбовете на котките търси,
мълчаливо приседнали прагове
на накацали
в кривнали улици
къщи...
Снеговете си тръгват
в капчука...
По дъжда,
завалял в утринта
за събуждане,
след вика на часовника.
Всяка капка
сама се смълчава,
на перваза застава
едната до друга...
Още, още...
За слуха е мелодия,
ода с мигове пълна -
капка, капка...
тяло на щастие...
Снеговете си тръгват
в капчука...
страховете
стопили завинаги...
в тази толкова топло
пристигнала,
моя Коледа...

вторник, 22 декември 2009 г.

От ден, ако не се брои започналата вечер или...

линията след, когато е прехвърлила върху...

Едва загатнато разсъмване
топи очите на нощта
в прозорците.
Мъглата още спи в реката.
Дъждът е построил
блестящата пързалка в пътя.
На лампите прожекторите свалят
листата от декорите.
От стаите процежда сън
към коридорите
в следа на одеяло...

На тази гара
листопадът е забравил
да прибере от клоните
последните си звуци.
На пейките в чакалнята лицата
са спрели да живеят утре,
застинали в очакване
да чуят колелата...
„ Влакът...
пристига на пети коловоз
и тръгва в 8... "
Зад римите на този шум,
останали да топлят ъглите,
говори сякаш само тишината...
А влакът е прибрал
набързо тръгването от перона
и е изпратил слезлите
с дъждовните си капки
по стъклата...

Улица.
Завършва с друга
в своето начало.
Понякога преразпределя с нея
заетото пространство,
докато разминава помежду
колите с хора,
на мястото,
наречено кръстовище...
Това за улицата си е край.
Оттам поглежда по-нататък.
Без някога да види как започва.
Ако началото й го разкаже някой,
със сигурност ще го запомни... някога.

Октава над онази линия,
която очертава в края локва,
събира силуетите около нея тъй,
че да оставят кръгове
в повърхността
с две камъчета детство...
претичали в очите
от полета на преминаващите влакове...
по струните на пешеходната пътека.

Днес прави стъпчици по мисълта,
помежду двете точки на далече.
Останалото се изпълва
от дължината на съзнанието,
което прави паметта да е завинаги...
Има истини,
които и под ризата на кръпки
си остават същите,
да свързват....
Има музика, която вика имена,
без да използва звуците.
Записана е от обратната страна
на устните.
Има... свят, който пази...
непозната топлина от длани,
които даже и ръкавите на двете й ръце
не помнят...

сряда, 16 декември 2009 г.

Незримото невидимо за нас

Прашен
таванът мълчи.
Няма дни.
Закъснели играчки
делят тъмнината на раклата.
Паметта,
построена в ъглите,
забравя
имената на дните.
Закачалки
се крият из роклите.
А в една периферия,
на замлъкнала шапка,
обикаля праха
и не спира да търси
следите от пръсти
на вятъра…
Колко тихо
звъни тишината
в ключалката,
а стените изпиват
на глътки
тези глухи,
непознати,
но чакани стъпки…

понеделник, 14 декември 2009 г.

Смисъл

Черно и бяло...
Взаимност в съответствие.
Когато има граници.
Зависимост на полутонове.
Докато нотите
не търсят смисъл.
И кръстопът.
За разговор на хоризонти -
светло,
докато се събужда
и тъмно,
когато се загражда в сън...
Затвор за двата свята.
Ако не са намерили
баланс отвътре.
Да има помежду.
И танц...
Забрава до възвишеност.
Закръглени черти.
Заради правите на пътища.
Небе, в капака на роял.
Крило за две ръце.
В отворите
за отраженията ни...
за черно и за бяло.

неделя, 13 декември 2009 г.

И така...

От очакване
вечерта натежа.
Часовете се свиха
в косите ми.
Заръмя.
От рекламните лампи
закапа
в ситни капки мъгла.
Тишината протегна ръка.
В своя шал
ме загърна.
И така...
те дочакахме.

От нощта
не запомни
свещта светлината.
Дълго гледа стената
и играта в платното й:
сенки две -
тя и той,
под небето,
на своите шепи...
После кратко въздъхна.
Изгасна.
И така...
тях запомни.

Утринта влезе тихо.
Разтопи се в стъклата.
Стана светло на стаята.
Затрептя по съня закачливо.
Пропълзя му под миглите.
И така...
мен огледа в очите ти.

петък, 11 декември 2009 г.

Преплитане, преливане, прелитане… живот

Секундите подреждаха
бодливи мисли
по лист до бяло празен.
Преситена
от снощно вино чаша
с гръдта си ги прорязваше,
попиваше горещите им остриета,
оставили
прободени следи в плътта,
все върху бялото,
с неправилни от обгоряло точки,
тъй както
изпълзялата по голо тяло
граница от впито...
Ръце, дотолкова повярвали на есента,
са отразили върху себе си листата й...
като съзвездия,
приели за съдба последен път.
По спомените на стъклото
търсят точен цвят,
за розата,
която спи в сърцето на поет.
Толкова нощ се е разляла в дните,
та шепите едва я скриват
в тази своя, много нежност
и в смисъла на обич
искат да изтрият
изпепеляващата тъмна нейна жажда
тъй светлото да скрива...
Изтичат и последните следи
от омагьосаната половина на часовника.
За повече, къде отиват,
в стъклото се чете...
зад прозорливата прозрачна същност
да е несбъдната мечта на огледало...

понеделник, 7 декември 2009 г.

Стъпала за някъде, заради смисъл от пътеки

Пътеките,
в които
някой е дълбал
от мрамора
на тъмнина,
за да остави мисълта
на своите желания
в необходимостта
да има и след него стъпки,
събират смисъла си
в стъпала...
по тях поне
сезони да вървят,
ако с достигане
на утрото
не са останали
единствено в съня
на свилата се в сянка,
колкото отминало,
безименна и стара нощ...
Понякога и есен
може да премине...
когато се съблича,
в хербария от свои стихове,
оплетени с шума
на паднали листа...
а тях да чуе вятър...
и да положи в шепите им
бялото очакване,
на многоточията
от целувки,
замръзнали
в кристалите
за снежно щастие...

сряда, 2 декември 2009 г.

За днес и другите му дати

И пак е днес.
Макар и с друга дата.
И пак ще се свали.
В среднощ.
Тъй както стар актьор
си сваля маската...
след късното
вечерно представление...
Прозорецът държи на мен.
Изписал ме е в рамка.
И ме показва на брезата.
Аз съм без грим.
А тя ми ръкопляска.
С листа.
И с шепите на вятъра
конфети в жълто
хвърля пред стъклото...
като след късното
вечерно представление...
Дърветата, извън сезоните,
са наблюдатели.
На всички дни.
И на прозорците.
С портретите.
Които винаги държат на нас.
Да ни показват.
На сезоните...
след късното
вечерно представление.
Заради "пак" и "днес".
Макар и с друга дата...
И в някоя среднощ...