вторник, 30 март 2010 г.

Когато времето не е в часовника

Часовникът, когато е заспал
и зад стъклото времето избяга,
голямата камбана слуша.
По стъпките познава
край камъните от стената
кой като премине, ще остане…
В завоя глъхнат бавно,
отмерено, осмислят тук
и търсят в мрака
зова на смисъл от напред.
Една, две, три…
и входната врата ги скри.
Мигът без този стъпващ шум
изглежда винаги като безвремие,
като пропадане между посоки,
като издишване и вдишване
без някаква последователност.
Слухът разделя всяка точка звук,
полага я в езика от метал
с гласа на утрото да сподели
какво си е доставил с тишината…
Покрай оградата върви.
Почти не бърза. Но не спира.
Прехвърля мисли с пръсти,
а думите споделя с джоба.
Не е за сън такава нощ.
Той… само той е тук…
Звездите пак са много.
И как издържат да тежат
на самотата долу?!

Часовникът все тъй без време спеше.
И ехото от котешките стъпки избеля.
Камбаната останалата самота
до вятъра, в душата си преля.
А той я залюля отвътре.
Дин-дан… дан, дан… дан…
и тъй от песента заспа.

неделя, 28 март 2010 г.

По Цветница

Колко плахо небето надзърна,
завивката на хълма с две ръце отгърна,
уми лице из цъфналите клони,
погали мъдрата глава
на старата камбанария
и скочи в двора, грейнал с цвят.
Закичи облаче с иглика,
в косите на бреза се залюля,
огледа се в окото на лозова сълза,
обходи златния венец от нарциси,
камбанките в зюмбюлите заклати,
роса от здравеца отпи,
прокара длани по чимшира,
след песента на кос
чадърчета глухарчета изпрати.
Наметна покрива със сянка,
за шарената черга на чардака завидя,
подпря чело в зида, поплака,
а после се усмихна,
изтича към среброто на реката -
на всичките моми венците да изчака.

-----------------------------------

На всички, с имена на пролет и цветя, дървета, желая обич, топлина и много здраве!
Благодаря на тези, които не забравиха и моето име!

сряда, 24 март 2010 г.

В огледалата търсим буквите на отразени птици

През огледалото
претичаха две топли букви,
пресякоха листа словесност
в изразени капки,
зад пелена, безкрила пара,
затворена в пространството на куб,
между стени на клетка.
Описаха следи и намаляха с тях,
посочиха посоката на тъжна птица,
останала без своето небе
в една картина.
Не се изплашиха от края,
порязаха лица в ръба
и се извиха с отразената,
погълната в прозрачността
на дълбините им мечта,
останала от изрисуваната птица
за поглед от кръга на полет
и се понесоха...
към тъмната страна на пода...

От огледалото ме гледаха очи.
Ръцете ми изтриха паметта
на капчиците пара от листа
и нарисуваха по въздуха
от отражение криле.
А после... им отвориха прозореца.

неделя, 14 март 2010 г.

Пътуване какво е?

Застинали от чакането гари
и бързали за влака градски пътища,
с безкрайно много мисли: в балони,
в погледи, заплетени такива из коси,
с горчивото кафе в небце полепнали,
в едно „обичам” с подпис (не се чете),
в пропуснат час при коафьор,
в тревогата на майчино сърце
и в шумните усмивки
на двама влюбени тийнейджъри...
По релсите си влака трака-трака,
спира, вади от натоварените куфари,
прибира други... Да, някои с мечти,
а някои си просто кожени и лъскави,
с по две лица, в зависимост от тоалета,
тук-там обикновени раници,
с туристи, с младостта си в тях...
Въртят се колелетата, догонват
по обиколката минути и още часове.
Прехвърлят времето в баир,
по равното тъй дълго се оглеждат
в букетите от цветове на бяло
из блясъка на преспи сняг...
Загледаха се в плажа пуст,
изписан с пожелания от гларуси...
И край. Перон и много шум
от колела на куфари, от стъпките
на всичките пристигнали съдби...
Кондукторът минава през вагоните,
с отмерен жест отлепва от седалките,
от коридорите, от закачалките
забравени или изхвърлени
по вече непотребност мисли
и си ги слага в папка с надпис:
„Пътуване по направлението
Тръгване – Пристигане
от дата днес”... И я затвори...

14.01.2009 г.


-------------

И пак, стар стих, любим на дъщеря ми...

събота, 13 март 2010 г.

Магията, която крие тази нощ за рано утре

Бакърената пазва на котле,
от радост грейнала,
на слънцето лика
с водата ще поеме
и през момински вити китки
на билки силата ще вземе,
под гюл ще легне тази нощ,
а той ще й пресипе аромат,
та морно чело щом положи
в очите на водата ранното огряло,
с мълчана, момина вода
ще росне по поляната,
нозете им ще облече
на слънцето със капки,
в шевиците на ризи ще попие
в нощвите да изсипе
тази росна сянка
и бялото брашно за питка
да забърка с клонка...
Нощта притисна чело
в аленото було...
звездите сплетоха венец в бакъра...
тинтява, комунига, чернотрън,
пелин, дилянка, костолом,
тъжец, лимоника,
разковниче, омайниче, невен,
босилек и вратига, гороцвет,
очакват мълчаливо
да каже слънцето:
"Здравей, живот!"...
След изгрева...
--------------------------------

Някога, когато Дядо Господ
от кал направил първия човек
и го оставил да изсъхне,
наминал дяволът и завидял,
че досега не бил се сетил за другар.
Замахнал по творението с тоягата,
с която се подпирал,
оставил дупки в глиненото тяло
и си отишъл удовлетворен.
На сутринта, когато Господ
фигурката си видял,
откъснал няколко треви
и с тях запушил дупките.
И тъй зараснали тогава раните,
но на човека му останали
в наследство слабите места,
отворени за болести и за беди.
Тях можели да излекуват
само същите треви,
които някога използвал Господ…

В нощта се готви утро. Не е започвало, но се оставя в сънищата от представата на вчерашния ден, когато бил е още утро и от магията, от корена на мисълта, провождаме я по магията на билките до миговете някъде напред, когато ще потрябва да ги съберем и двете…
-------------------------------

И както казва моята дъщеря: "Време е самите ние да повикаме с по нещо позитивно пролетта." И пожела да й открия този стих, за нея писан, за именния празник неин, ЕНЬОВДЕН...

събота, 6 март 2010 г.

Message Personnel


Не си отивай никога...
Особено така.
Без думите.
Които винаги говорят.
Защото липсва срещата на погледи,
в огромното море с живот,
захвърлени да плуват,
да търсят своите разпятия,
наричани съдби...
Не си отивай никога...
не мога да изпратя вечерта
извън душата си да спи,
без да последва твоята по стъпките,
без да върви до спирката,
в трамвая,
да изкачи етажа,
да се огледа в тъмното око
на чашата ти с вино...
Не си отивай никога...
аз имам още дни,
в които да излъчвам с теб живот,
да казвам мълчаливо думите,
които знаеш,
с които ме познаваш
и мен откриваш по дъха им...
Не си отивай никога...
Ръцете осъзнават голотата,
ако намерят пред вратата
заключената сянка на онази дума – липса.
Не си отивай...
А тръгнеш ли, вземи душата ми...
тя, без това, което в мен от тебе пази,
не ми принадлежи...

петък, 5 март 2010 г.

Ако последвам въртележката...


...която може би е колело или е стара фотография на песен...


*
Една мелодия,
която ме разказва,
забравя се
и вика с моя глас
вратата,
останала
в пространството,
притисната
от всичките страни
в стената.
От закачалката с палтото
пада прах.
Рисува в спомените
автобус,
през топлината от стила,
затворена
от твоята страна,
върху прозореца,
застинал пред лицето
на усмивката
и думите,
които с мисълта
изрече в себе си към мен...
Ще се достигнем ли в съня?
Ако заспим...

**
По улицата
стича светлина,
стените на следобеда
умила,
а върху тях
висят
на миналото прилепите,
държат зида
до ъгъла
със слънцето,
закичило следите си
в цвета на храста.
Небето е объркано...
защото не намира
къде да сложи облаче,
на залеза за ореол...

***
А улицата спира
до пазвата на подлез,
душата на акордеон да пита
къде да чака влака
с посока рай за двама,
къде е слънцето,
защо небето плаче,
а гълъбите спят
в гнездата денем
и полетите са облекли
покрива до козирката...
От графиката в стълбите
пристъпва музика,
почти рисува лято...
прилича по звука на сбъдване,
ако излязат нотите
и се окъпят в цветна локва,
отпила с края си дъга
и ако утре улицата спре отново...
сега от нощен цвят е тъмно...
в подлеза...