Часовникът, когато е заспал
и зад стъклото времето избяга,
голямата камбана слуша.
По стъпките познава
край камъните от стената
кой като премине, ще остане…
В завоя глъхнат бавно,
отмерено, осмислят тук
и търсят в мрака
зова на смисъл от напред.
Една, две, три…
и входната врата ги скри.
Мигът без този стъпващ шум
изглежда винаги като безвремие,
като пропадане между посоки,
като издишване и вдишване
без някаква последователност.
Слухът разделя всяка точка звук,
полага я в езика от метал
с гласа на утрото да сподели
какво си е доставил с тишината…
Покрай оградата върви.
Почти не бърза. Но не спира.
Прехвърля мисли с пръсти,
а думите споделя с джоба.
Не е за сън такава нощ.
Той… само той е тук…
Звездите пак са много.
И как издържат да тежат
на самотата долу?!
Часовникът все тъй без време спеше.
И ехото от котешките стъпки избеля.
Камбаната останалата самота
до вятъра, в душата си преля.
А той я залюля отвътре.
Дин-дан… дан, дан… дан…
и тъй от песента заспа.
вторник, 30 март 2010 г.
неделя, 28 март 2010 г.
По Цветница
Колко плахо небето надзърна,
завивката на хълма с две ръце отгърна,
уми лице из цъфналите клони,
погали мъдрата глава
на старата камбанария
и скочи в двора, грейнал с цвят.
Закичи облаче с иглика,
в косите на бреза се залюля,
огледа се в окото на лозова сълза,
обходи златния венец от нарциси,
камбанките в зюмбюлите заклати,
роса от здравеца отпи,
прокара длани по чимшира,
след песента на кос
чадърчета глухарчета изпрати.
Наметна покрива със сянка,
за шарената черга на чардака завидя,
подпря чело в зида, поплака,
а после се усмихна,
изтича към среброто на реката -
на всичките моми венците да изчака.
-----------------------------------
На всички, с имена на пролет и цветя, дървета, желая обич, топлина и много здраве!
Благодаря на тези, които не забравиха и моето име!
завивката на хълма с две ръце отгърна,
уми лице из цъфналите клони,
погали мъдрата глава
на старата камбанария
и скочи в двора, грейнал с цвят.
Закичи облаче с иглика,
в косите на бреза се залюля,
огледа се в окото на лозова сълза,
обходи златния венец от нарциси,
камбанките в зюмбюлите заклати,
роса от здравеца отпи,
прокара длани по чимшира,
след песента на кос
чадърчета глухарчета изпрати.
Наметна покрива със сянка,
за шарената черга на чардака завидя,
подпря чело в зида, поплака,
а после се усмихна,
изтича към среброто на реката -
на всичките моми венците да изчака.
-----------------------------------
На всички, с имена на пролет и цветя, дървета, желая обич, топлина и много здраве!
Благодаря на тези, които не забравиха и моето име!
сряда, 24 март 2010 г.
В огледалата търсим буквите на отразени птици
През огледалото
претичаха две топли букви,
пресякоха листа словесност
в изразени капки,
зад пелена, безкрила пара,
затворена в пространството на куб,
между стени на клетка.
Описаха следи и намаляха с тях,
посочиха посоката на тъжна птица,
останала без своето небе
в една картина.
Не се изплашиха от края,
порязаха лица в ръба
и се извиха с отразената,
погълната в прозрачността
на дълбините им мечта,
останала от изрисуваната птица
за поглед от кръга на полет
и се понесоха...
към тъмната страна на пода...
От огледалото ме гледаха очи.
Ръцете ми изтриха паметта
на капчиците пара от листа
и нарисуваха по въздуха
от отражение криле.
А после... им отвориха прозореца.
претичаха две топли букви,
пресякоха листа словесност
в изразени капки,
зад пелена, безкрила пара,
затворена в пространството на куб,
между стени на клетка.
Описаха следи и намаляха с тях,
посочиха посоката на тъжна птица,
останала без своето небе
в една картина.
Не се изплашиха от края,
порязаха лица в ръба
и се извиха с отразената,
погълната в прозрачността
на дълбините им мечта,
останала от изрисуваната птица
за поглед от кръга на полет
и се понесоха...
към тъмната страна на пода...
От огледалото ме гледаха очи.
Ръцете ми изтриха паметта
на капчиците пара от листа
и нарисуваха по въздуха
от отражение криле.
А после... им отвориха прозореца.
неделя, 14 март 2010 г.
Пътуване какво е?
Застинали от чакането гари
и бързали за влака градски пътища,
с безкрайно много мисли: в балони,
в погледи, заплетени такива из коси,
с горчивото кафе в небце полепнали,
в едно „обичам” с подпис (не се чете),
в пропуснат час при коафьор,
в тревогата на майчино сърце
и в шумните усмивки
на двама влюбени тийнейджъри...
По релсите си влака трака-трака,
спира, вади от натоварените куфари,
прибира други... Да, някои с мечти,
а някои си просто кожени и лъскави,
с по две лица, в зависимост от тоалета,
тук-там обикновени раници,
с туристи, с младостта си в тях...
Въртят се колелетата, догонват
по обиколката минути и още часове.
Прехвърлят времето в баир,
по равното тъй дълго се оглеждат
в букетите от цветове на бяло
из блясъка на преспи сняг...
Загледаха се в плажа пуст,
изписан с пожелания от гларуси...
И край. Перон и много шум
от колела на куфари, от стъпките
на всичките пристигнали съдби...
Кондукторът минава през вагоните,
с отмерен жест отлепва от седалките,
от коридорите, от закачалките
забравени или изхвърлени
по вече непотребност мисли
и си ги слага в папка с надпис:
„Пътуване по направлението
Тръгване – Пристигане
от дата днес”... И я затвори...
14.01.2009 г.
-------------
И пак, стар стих, любим на дъщеря ми...
и бързали за влака градски пътища,
с безкрайно много мисли: в балони,
в погледи, заплетени такива из коси,
с горчивото кафе в небце полепнали,
в едно „обичам” с подпис (не се чете),
в пропуснат час при коафьор,
в тревогата на майчино сърце
и в шумните усмивки
на двама влюбени тийнейджъри...
По релсите си влака трака-трака,
спира, вади от натоварените куфари,
прибира други... Да, някои с мечти,
а някои си просто кожени и лъскави,
с по две лица, в зависимост от тоалета,
тук-там обикновени раници,
с туристи, с младостта си в тях...
Въртят се колелетата, догонват
по обиколката минути и още часове.
Прехвърлят времето в баир,
по равното тъй дълго се оглеждат
в букетите от цветове на бяло
из блясъка на преспи сняг...
Загледаха се в плажа пуст,
изписан с пожелания от гларуси...
И край. Перон и много шум
от колела на куфари, от стъпките
на всичките пристигнали съдби...
Кондукторът минава през вагоните,
с отмерен жест отлепва от седалките,
от коридорите, от закачалките
забравени или изхвърлени
по вече непотребност мисли
и си ги слага в папка с надпис:
„Пътуване по направлението
Тръгване – Пристигане
от дата днес”... И я затвори...
14.01.2009 г.
-------------
И пак, стар стих, любим на дъщеря ми...
събота, 13 март 2010 г.
Магията, която крие тази нощ за рано утре
Бакърената пазва на котле,
от радост грейнала,
на слънцето лика
с водата ще поеме
и през момински вити китки
на билки силата ще вземе,
под гюл ще легне тази нощ,
а той ще й пресипе аромат,
та морно чело щом положи
в очите на водата ранното огряло,
с мълчана, момина вода
ще росне по поляната,
нозете им ще облече
на слънцето със капки,
в шевиците на ризи ще попие
в нощвите да изсипе
тази росна сянка
и бялото брашно за питка
да забърка с клонка...
Нощта притисна чело
в аленото було...
звездите сплетоха венец в бакъра...
тинтява, комунига, чернотрън,
пелин, дилянка, костолом,
тъжец, лимоника,
разковниче, омайниче, невен,
босилек и вратига, гороцвет,
очакват мълчаливо
да каже слънцето:
"Здравей, живот!"...
След изгрева...
--------------------------------
Някога, когато Дядо Господ
от кал направил първия човек
и го оставил да изсъхне,
наминал дяволът и завидял,
че досега не бил се сетил за другар.
Замахнал по творението с тоягата,
с която се подпирал,
оставил дупки в глиненото тяло
и си отишъл удовлетворен.
На сутринта, когато Господ
фигурката си видял,
откъснал няколко треви
и с тях запушил дупките.
И тъй зараснали тогава раните,
но на човека му останали
в наследство слабите места,
отворени за болести и за беди.
Тях можели да излекуват
само същите треви,
които някога използвал Господ…
В нощта се готви утро. Не е започвало, но се оставя в сънищата от представата на вчерашния ден, когато бил е още утро и от магията, от корена на мисълта, провождаме я по магията на билките до миговете някъде напред, когато ще потрябва да ги съберем и двете…
-------------------------------
И както казва моята дъщеря: "Време е самите ние да повикаме с по нещо позитивно пролетта." И пожела да й открия този стих, за нея писан, за именния празник неин, ЕНЬОВДЕН...
от радост грейнала,
на слънцето лика
с водата ще поеме
и през момински вити китки
на билки силата ще вземе,
под гюл ще легне тази нощ,
а той ще й пресипе аромат,
та морно чело щом положи
в очите на водата ранното огряло,
с мълчана, момина вода
ще росне по поляната,
нозете им ще облече
на слънцето със капки,
в шевиците на ризи ще попие
в нощвите да изсипе
тази росна сянка
и бялото брашно за питка
да забърка с клонка...
Нощта притисна чело
в аленото було...
звездите сплетоха венец в бакъра...
тинтява, комунига, чернотрън,
пелин, дилянка, костолом,
тъжец, лимоника,
разковниче, омайниче, невен,
босилек и вратига, гороцвет,
очакват мълчаливо
да каже слънцето:
"Здравей, живот!"...
След изгрева...
--------------------------------
Някога, когато Дядо Господ
от кал направил първия човек
и го оставил да изсъхне,
наминал дяволът и завидял,
че досега не бил се сетил за другар.
Замахнал по творението с тоягата,
с която се подпирал,
оставил дупки в глиненото тяло
и си отишъл удовлетворен.
На сутринта, когато Господ
фигурката си видял,
откъснал няколко треви
и с тях запушил дупките.
И тъй зараснали тогава раните,
но на човека му останали
в наследство слабите места,
отворени за болести и за беди.
Тях можели да излекуват
само същите треви,
които някога използвал Господ…
В нощта се готви утро. Не е започвало, но се оставя в сънищата от представата на вчерашния ден, когато бил е още утро и от магията, от корена на мисълта, провождаме я по магията на билките до миговете някъде напред, когато ще потрябва да ги съберем и двете…
-------------------------------
И както казва моята дъщеря: "Време е самите ние да повикаме с по нещо позитивно пролетта." И пожела да й открия този стих, за нея писан, за именния празник неин, ЕНЬОВДЕН...
събота, 6 март 2010 г.
Message Personnel
петък, 5 март 2010 г.
Ако последвам въртележката...
*
Една мелодия, която ме разказва, забравя се и вика с моя глас вратата, останала в пространството, притисната от всичките страни в стената. От закачалката с палтото пада прах. Рисува в спомените автобус, през топлината от стила, затворена от твоята страна, върху прозореца, застинал пред лицето на усмивката и думите, които с мисълта изрече в себе си към мен... Ще се достигнем ли в съня? Ако заспим...
**
По улицата стича светлина, стените на следобеда умила, а върху тях висят на миналото прилепите, държат зида до ъгъла със слънцето, закичило следите си в цвета на храста. Небето е объркано... защото не намира къде да сложи облаче, на залеза за ореол...
***
А улицата спира до пазвата на подлез, душата на акордеон да пита къде да чака влака с посока рай за двама, къде е слънцето, защо небето плаче,
а гълъбите спят в гнездата денем и полетите са облекли покрива до козирката... От графиката в стълбите пристъпва музика, почти рисува лято... прилича по звука на сбъдване, ако излязат нотите и се окъпят в цветна локва,
отпила с края си дъга и ако утре улицата спре отново... сега от нощен цвят е тъмно... в подлеза...
Абонамент за:
Публикации (Atom)