вторник, 6 март 2012 г.

Загриженост...

Като започна да си мисля за защото и многоточие ме спъва. Издигам си измислен праг. С дълбоки корени. Почти до облака, заради който някога забравих да минавам. Отварата от минала година, в малко време, беше замислящо горчива. Едва усещаше небцето рядък вкус. Напомняше на незасято семе, на покълнали зърна от ръж, на джинджифилов захаросан резен, стар, на прашен свитък аромат, в канелена коричка, на слънчева узряла орехова ядка. Изглежда, че остава вкус от дните. Спомен. За празнота. За пълнота. За питане. За дълго писан отговор на въпросителна без изречение... отгатнат смисъл на израстване...

Отколкото е повече от знам. А трябва може да изчезне. Ако поискаме да спрем онази права, която свързва нашите съмнения...

Прахът от спомените избледня. По-сив не стана. От стена след дълъг дъжд. Изглежда вече точен в завършените думи, окръгляни от много дни между стрелки. Излиза, че прощаваме на себе си за мисълта, изричала стотиците защо. Оставяме в покоя времето да носи сенките от спомени, защото всичко има път. Така по-лесно ги откриваме отгоре. С въздишка. С капка ласка в мисълта. С очакване за новата луна...

понеделник, 20 февруари 2012 г.

...

Вятър пак разроши
крайчетата свобода
на бора,
толкова различни
от мечтите
на високата топола.
Слънчев лъч
облече
по гърба от сняг
на тротоара
облаче,
със скъсано елече.
Мисля, че сега
ще бъде грешно
да звучи дори Шопен,
затова -
да слезем
с поглед
поне пo улицата, а?!...
Там играта изтича
в оставения коловоз...
заминали са си,
за свое някъде,
преситени до циповете
куфари...
По калната, доволна вада,
премина куче.
Не се разбра
дали я забеляза.
Отдавна
безразличието не мирише...
А на капчука песента
кълвача взе да чука,
все тъй и той мажорно,
но само че – стакато...
Кой знае колко пъти вдишвах
за всичките въздишки
на спокойствие
(подаръкът ми в този ден)...
Може би знаеш
смисъла на шахмата
и ще представиш
в своето очакване
поне уверената дама...