събота, 31 октомври 2009 г.

Когато... какво...

Когато ти от път се върнеш,
дори по куфара ти има думи.
От него бързат да излязат
в рими ризи,
метафорите-колиета,
жилетката,
поела лек лежерен бриз,
носталгия от стаята в хотела
най-тъмно ъгълче
по четката за зъби е заела,
една за никой нищичко
не значеща от магазина сметка,
от деколте на блуза –
майчина въздишка
и в пръстените –
срички на “довиждане”…
През тях разказваш,
бързаш да се върнеш
във още топлия от тебе път,
а той все повече затваря нишката
и пълни там тъгата.
И те затварят мислите.
И в теб отекват думите-затворници.
И страховете ти плетат
въжетата за оглушаване
да спре отвътре този екнещ тътен.
През теб говорят… думите ли?
Или отвън без думи
теб те вика някой?
В миг се отваря бял екран прозрение –
над суетата тя стои, вселената,
в покоите й гният притежания,
а от главите са останали
в праха безименните ореоли.
И светлината се разтваря в тишина,
а тишината тъй трепти от светло,
че вече не стоят у теб
въпросите какво е вечност…

сряда, 28 октомври 2009 г.

Различно

Сиво е.
От сплетени
в душата облаци.
Ръката ми
придържа своя лък,
невидим за очите,
посяга в празното
от струни място.
Луната е прогорила
всички пътища.
Сега мълчи.
Една след друга
слизат парещи сълзи
и очертават
с пътя струни.
Докосването им боли,
но може да се свири,
ако не закъсняваш много
и вярата не изтънее
в камъните
на пътеката от мисли.
Тетрадката с бележки
бавно вкаменява
и само скулптор
ще намери в нея редове
за всичките,
откъснали се сенки
от пръски на фонтани
и звуците
на капещи листа.
Във вечерта
се губят цветовете.
Остават само
думите от стих,
необходимо пъстри,
за да открия
смисъла за утре.

вторник, 27 октомври 2009 г.

...

На най-добрия мой приятел… с вяра!

Събуди се.
Скалата се дочу
в съня на времето
как се изрича,
как влива своя дъх
в потока на вселената
и миговете
между песъчинките,
които имат нейно минало,
които са докосвали
плътта на мисълта й някога,
през вятъра на нейните години,
отвориха й свободата си,
отпиха със въздишка тоя дъх
и станаха въздушни капки
с лунни орбити,
отблясъците по вълни,
които редом с нея стихнаха,
заслушани
в утехата от равното й дишане…
животът й да продължи…

неделя, 25 октомври 2009 г.

Още до... ще

Сън няма толкова,
че в мене да остави спомени.
Всяка крачка е нова -
по малко от качване, слизане.
Нямам бъдеще още.
Имам само частицата “ще”.
И моливи до болка подострени,
за да пишат… поне… ще…
Ще имам утро
и гълъби ще гукат серенада.
А слънцето ще мие
с топъл дъх стъклата.
Прозорецът ще замълчи,
ще скрие поглед зад пердето
и в стаята ще съмне.
От улицата вятър ще ми свирне,
ще метна шал
с небрежността на детство,
косите в пъстра шапка ще завържа,
ще скитам в този ден за среща с “ще”…
С тополите ще пускаме
в реката жълти кораби
с товар от слънце всичките,
а сянката на моста
ще брои начало на отплуване.
Поляната, изрязана между дърветата
да скрие обичта на времето,
с последен топъл дъх
тревата ще постеле.
Щурче захласнато ще дърпа струни,
небето ще мени над мен
от залеза откъснати бои за акварели,
ще взема в тях рисунъка
от мои мисли… Ще...

Последните лъчи се издължават,
обгръщат с поглед стволовете на дърветата
и дълго търсят клоните да спрат.
Зад хълма вечерта започва.
Реката е изляла унеса и ромоли.
Терасите над нея са застлали бели маси.
Очакват срещите на хората - запалили са свещи.
Ще… Частица бъдеще…

неделя, 18 октомври 2009 г.

Кой ще показва светлината в пътя?

Всичко, което ни се случва в този свят е с някаква определена цел. Намирането ни, дори и да не търсим… Но търсенето може да е мисъл. Усещането за потребност проповядва и повежда. А пътят е несигурна надежда, повита в пелените на тъгата да вървиш все сам. И ако друго няма, поне от мислите кристализира мъдрост в миглите…
Но мъдрост от щастливи мигове не чакай... те тъй са кратки… едва чертаят със себе си циферблата време… тъй както паяче плете началото на паяжината си, несигурно и тънко, без убеждението, че е на подходящо място за градеж на бъдеще… Щастливи мигове, по-бързи от деления в секунди, драскулка върху гладката страна на всяко нас, прашинки разпиляна вечност… Почудата не стига как повърхността, едни очи и длани, успява да открие времето и то да я бележи, че може да привлича, да приема, да отдава, да гради... със себе си... да пряви видими оставените белези, да има мисъл в хората за нейното усещане, да спира на брега, да иска да премине, да търси, да я отвява вятър, да й изстъргва ръбовете някоя скала... Прашинка, непобедимата частица време, отчупено от нееговите части, скрепени с лепнещо пространство... тя...
Никой не намира себе си за откъс без сюжет. Не се заглежда в звездите, ако не е разбрал, че са нагоре. Не може да отсъства от предложението на режисьор, особено, ако е вселена... Небитието е от плътност на отричане. Скала без всичките прашинки, скъсали сърцата си в напразността да определят колко да е трвърдостта й... И тя тече в условности, в промените на въздуха, за който няма правила, а право... Зависи винаги от тишината, издълбана в епитафиите, в цветята, клетки за отвеждане на аромата от недрата към отлитането му до нечии криле... Може би смисълът от нейно съществуване се придобива от измерването на дълбочината, до която стигат границите й безкрай, когато се раздалечават от сърцето й, защото имат усета за някаква противоположност и в себе си, и някъде в пространството от положителни и отрицателни страни, с които се преследва времето между стрелките им. Преследва безтегловност, определени стойности, които с часовете си ни стягат, вкопчили се в нас да им измислим имена… Наричаме каквото искаме да си вплетем от всичкото заобикалящо, за да сме някъде в него, вън от него, но да управляваме... А то е... Разлива се и стига, и не стига, и е възможно да е точка, права, част от мисъл, полутон, ако там някъде живее песен...
"А песента живее повече от тишината…” (Благодаря ти за пролуката, в която има място за криволичещи следи, които да изпълват в две посоки!)
Големите очи на тази нощ запалиха отвътре светлината в лампите... в прозорците потрепкват с повече далечина, откъснати от сетивата с блясъка на хладната прозрачност на стъклата... Не искам песента да дам на тишината и я разтварям на себе си в слуха... прониква в мен, за да вървя по острите й ноти, да се изгубвам между правите черти на "coda", да сядам на петолиния от струни на китара, забравила да вземе най-тънката си от душата, на която се подпира сцената... Откривам съответствие върху прилежно водени бележки на гърба, но трудно мога да извадя тях от себе си… забиват се като стрели да станат те страна на светлото… да кажат с многогласието си онази фраза, липсвала на тишината…
"Кестените бяха разстояние, което дъждът раздели преди луната..."
Кестените, избрали да са цели ноти, търкулнаха от топлината си в посоката на празното, от скъсаната струна място... купчинка пръст, останала от бучка. Върху пръстта оставиха бележка, вдълбана в точно място за оставяне... После, от края на залата, от номер 18-ти на последен ред, една застинала върху седалка нота, останала наполовина от нощния, притискащ с тъмнината студ, намери сили да извика: "Как ми се иска да съм в нечий глас онази, липсващата част..."
Студено е на дрешките с бодли, самотно викат в тъмното... ще потъмнеят от тъга по блясъка в очите си, които се превърнаха в деца, кафяви кестени, за да намират себе си чрез тях по пътищата, до които са живели... От часовете на раздялата започва есента. Различни са, пораждат се в различно време, устроено да е между измислените паралели, които късат и луната на парчета, бавно, тъй както пътят къса разстояния...
Вратата, проекция на тъмнината, от лявата страна на залата, намери паднала сълза... на шут, когато свалял грим встрани избягала.... Без представление пътеките в театъра са сиви и нямат сили да започнат свой живот, затрупани от думи на актьори, от думите по пръстите на хората, държали облегалките... За кратко може би живеят, когато публиката аплодира себе си, разбрала... Къде ли спят поетите, когато не разказват на нощта си сънища? В клавишите на старото пиано, в сурдинка на тромпет, под наметало от последен залез... или през петолинието гледат на света оттатък?!... Възможно е... Ако не бяха там прожекторите, тези тъй похотливи погледи, прогарящи възможностите да се скриеш, дори и зад декорите. Измислените монолози летят като забравили да си излязат в светло ангели, а тъмнината ги обича. Тя винаги приема в своето въображение каквото може да намери. Дори не се замисля за остатъците маски, за книжните салфетки, за станиолените топки... от всичко става нещо... Най-трудно се рисува силует на празна сцена. От сенките на всичките акорди можеш да изтриеш само нотите, но ще забравиш колко празно ще оставиш там, защото ще изпиеш техните останали в душата звуци... Разпределителите в тишината спят между останалите, незакупени програми. Таванът има следсценична треска. Не се намери никой да го види... А трябваше, за да зъврши своята пиеса...
Наситено е сякаш, плътно и препълнено от взиране. Ще избелеят спомените за отминалото представление. До следващия залез ще е прашно. А идващата нощ ще се представи по-наситено, забулена в дълбок воал, от всичките парчета сцена, в които е оставял взор таванът... като художник с четката си стъпки от преминалата сянка на луна. И ако някъде, в най-невъзможната минута, когато приближаването е само мисълта, с която капката мастило ще облече върха на нечие перо, ако завоите пропуснат идващата светлина, ако по свещите пробягат плахи думи и от въздишките им излетят стопени ноти, поетите ще могат да заспят...
Големите очи на тази нощ броиха дълго линиите слово. Обиколиха времето на стаята веднъж, а после пак по толкова за всеки ъгъл. Белязаха и края на спектакъла между написаните думи, изгубили си смисъла в начало и тази топла точка след последния, "напуснал" виртуалното въображение замислен зрител, по-скоро дъх от дух на спомен за загадка... възможно ли е изгасена светлина да се запази... да освети тъй пътя?!...
Ако е... "капка светлина в чаша..."

петък, 16 октомври 2009 г.

Етюд за дните като утре

Спокойните минути
се взривяват от мълчание,
а шалът ми
нетърпеливо чака.
Живея от усещане
за сбъдване
на най-отдалечения
си летаргичен сън.
Преди да знам това
съм имала видение...
Блестящ
от слезлите реклами
тротоар
и вятърът,
забравил да излезе
от косите ми...
Река в спокойствие
на полунощ
притегля взор
в светулките
от улични фенери,
огледали
в повърхността
заспалите комини
на тихите
от мрака улици...
И мълчаливи пръсти…
Сезонът има
своето условие –
да го намерим.
От приликите
да напишем стих.
От разликите -
той да ни направи
фойерверки…
ако луната се е скрила
или звездите
са при някого на бал.

четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Започвам да си мисля…

Следобедът ме взе
и в безтегловността
на есенния ден,
разтвори шепи.
Пред мен изтича
старата пътека,
онази, под скалите,
със знаците
от криволиците
в годините,
с които ме превеждаше
да спра в брега на моста.
Опитвам да намеря силуета,
ала реката отразява слънце,
трепти с коприна
по повърхността.
В покой, от мрамор по-устойчив,
дърветата разглеждат
свои образи.
Застиналите чувства
идват с всеки дъх,
когато ги погледнеш.
Под стрехите на къщите
живеят мигове от ранно слънце
и твърда сянка от следобед
с вечерната усмивка на жена
под наметало.
В пробягалите проходи,
от изповядани
и непроведени в живота срещи,
протягат свой разкош
маслинови листа,
жасмин и портокалови стени…
Фенерите на дрямката
отдават право.
Редицата от маси в синьо,
оставила от утро спомени,
разглежда минувачите.
Стените в бяло пазят светлина.
Прозорците върху первазите
чертаят нощ,
гадаят колко е било необходимо
да се срещнат двама…
По улицата старите павета
отразяват самотата.
По ъглите пълзят лозници
и алено оставят своята следа.
Ще ги намери тази нощ
въздишката на есента,
а утре ще са ледени сърца
в очите на слана…
Брегът изпива кратките вълни,
а те отнасят мисълта
върху крилете си от бяла пяна
към правите от пътища
около хълма,
белязъл със завой
възхитата си от покой…

вторник, 13 октомври 2009 г.

Сутрешно... на някого (не знам кой номер е подред)

На Ра...

От стържещи листа, подгонени от вятър се събудих. И от загатнатата светлина , проникваща отвън. Разсъмваше. Небето пускаше по малко слънце между тъмните, по-плътни облаци, които бе приело по-навътре и между леките, по-бели, като накъсан от играта на деца памук, с които май се забавляваше и вятъра. Подхвърляха си ги и си играеха на "нарисувай този цвят" със слънцето, а щом той заприличваше на тъмните, го мятаха при другите. Когато напласти достатъчно, за да покрие по-голямата си част, отвори изтока и слънчевото злато се разтече върху къщите. Излишъците бяха малко и тях небето взе за себе си. Не биваше да носи толкова наситен мрак в началото. Добре изглеждаше във фрак, но представлението е чак довечера.
За днес валежът слънце стигаше. С това добави по листата още жълто и само то, защото е небе и знаеше кое как, даде знак на вятъра да му затвори портата. А той това и чакаше. Завтече се през покривите, оплете се из кабелите на антените, разхвърля ято гълъби и с двете шепи грабна от липата крилатите й семенца, защото беше обещал от вчера днес да ги поразходи. От най-високото ги хвърли и те разперили кафявите си роклички, описваха спирали, докато се пързаляха по раменете му. Помете със замах алеите и струпа всичките листа поравно пред вратите и из храстите. Хареса днешен вестник от сергията и го разстла, както вълшебното килимче Аладин, но после се загледа по витрина и го остави на една бреза. А тя, погледна го с върха, но не разбра, защото там листата бяха млади и го предаде на по-големите си братя, клоните. Те му обърнаха веднъж внимание, веднъж се закачиха в някаква голяма буква "О" и май решиха, че не пише на езиците, които знаеха, не го зачетоха и той се свлече върху тротоара. И както беше вече поомачкан, и както вятърът достатъчно се бе оглеждал във витрината, преметна го два пъти и сви ъглите, та да му заприлича на кълбо и го подритна право в гърлото на коша за боклук...
Не мисля повече да му обръщаме внимание, на вятъра. Премества се ту из акациеви клони (не знам защо си мисли, че стоят раздалечени и не си говорят, та ги сближава), ту из прозорците наднича и ха не си посмял да му обърнеш мъничко внимание, се сърди и по стъклата чука с песъчинки.
Небето си съблече фрака, защото с тъмните си облаци го пробва за довечера, нали ви казах, че ще има представление и си облече синьото елече, направо върху ризата с най-романтичните ръкави. Но продължи да си играе с облаци. Рисува зайци, водопади, криле на самолет, наподоби дори и профила на мой познат поет. Рисуваше ги с увлечение. Замахваше с ръка и пускаше за малко слънце. След плътен щрих надолу с четката го скриваше.
Звънят тръбите от строежите. А през стените чувам разговорите и на съседите. Хей, вие там, които спите още, ставайте! Денят ви вика с цялата си светлина...

неделя, 11 октомври 2009 г.

За рамките и за мечтите... по точно, за приятелите



Отглеждам
в рамката
на огледало
огнен цвят.
Мечти за синьо.
Изгладила
съм ръбовете й
до полутон
на меко
старо злато.
За повече
оттенък –
цвят,
повторен
много пъти,
за да застине
в рамка.
Отминали съдби
ме гледат
избеляло,
от времето,
в което
са били
до днес –
по приликата
да са в рамка…
-----
Мечтите...
те често са
За тях
реалността
не съществува,
бяга
и затова
ги търсим
в сънищата си...
А рамка за мечти
почти не се намира...
освен...
ако не познавате
-----

Днес срещнах топлината от приятелството.
Тук.
И не че трябваше да ми го казват или че аз не знаех.
И не че то има нужда от представяне, показване.
Но много искам да изрека, заедно с думата благодаря признателността си към двама души: Руми и Влади.
Трудно мога да напиша още много думи към тази.
Признавам, че не умея да поднасям постингите си с интерес и често съм далече от обсъжданията ви в коментарите.
Понякога ви отговарям в стих.
Понякога довършвам ваша мисъл в друг....
Близките ми знаят, че страня от рамките, макар да ме привличат нестандартните.
Исках да продължа, тъй както другите, наградите...
Но нямам рамките...
Пък и едва ли ще ми трябват в този миг, когато ще напиша: бих искала да продължат нататък да раздават с жар приятелство... всички, които са влизали в "Рисуваната ми мечта за къща", която с тяхното участие аз построих тук, в този блог...

събота, 10 октомври 2009 г.

“Потъналата катедрала”… днес, по залез

Зад грешката на хълма,
прекрачил по-напред
часа на залеза,
в протегнатата към деня
ръка на вятър,
с умората на рамо, само,
по склона на небето
слиза слънцето.
Все по-заглъхват
стъпките му в стълбата
към скритата усамотеност
на морето приближават.
Лъчите му се люшват,
в скалите губят
от последното си ехо…
кристално синьо най-отгоре…
замлъкват после в изумрудено…
и още… прегорял корал
върху наситена
до теменужено на волност
мантия,
тъкана от русалките
за принц…
И раковините отварят слух,
повтарят нотите
от вчерашна вечерня,
провеждат светлината,
утаена,
в графитените,
крехко меки сводове
дантелен камък
на най-голямата камбанария.
Отпускат зажаднелите
да тръгнат звуци,
пресичат плетеницата
от хиляди езици,
през медните отвори
на овалите преливат,
задъхват се
в насрещните вълни,
чертаят арки
и пълнят с плътен тон
отворените куполи.
В листата на витражите
се вплитат,
разливат се
до огъня на входа,
за краткия отрязък светлина,
в миг отеснял…
Нощта пилее
тъмната си рокля
в заглъхващи
от повторението дълбини…

На всички за добро утро

Имало едно време една непреодолима жажда. Тя живеела в главите на хората, които си лягали много късно и ставали още, докато било тъй тъмно, както нощем, но колелото на деня било освободено вече от лоста на времето и скърцало в небесните недра, отпускайки по малко светло. Жаждата се хранела от бързи сънища и от вълшебствата, с които всеки ден природата измисляла, за да дарява своя дом. Повеждала този, у когото живее, към своята жажда – нощем, в бързото сънуване, когато преминава полунощ, защото времето тогава влиза в кратките си часове и затова така насища бързо сънищата, а сутрин, когато и най-много ожаднява, когато ден и нощ си смесват цветовете, а старата мома Зора, на Слънцето добрата икономка, сварява млякото за чая и парата събира в края на небето, в голямата торба за облаци, с които после то да подсуши лика си и да остави цветове от своя сън да припкат в стаята като различно цветни топки, докато бавно си отпива глътки мляко с чай от утро и наслаждава своя взор със земни гледки тъй жадно, както жаждата очаква моя сън или събуждането ми за ден.
Добро утро! Аз жаждата си утолих. Денят се е покрил с плащ в сиво. Е, почивен ден е, първият от уикенд, та Слънцето не се старае много в тия сутрини да се избърсва тъй добре до ярък цвят.

Нещата в думите и думите, когато са неща…

Оттатък думите е само нечие желание да разполага в тях това, което прави приликата с вятъра, с полето посред лято, зад топлия светулков дъх преди да впишат себе си в завоя… Ако се свършат изведнъж миражите на думите да проповядват, ако излъчат пулс към времето, защото то не е константа, ако привърши утрото, преди да е изгряло слънцето в представите, а пък небето се разлее с цвят в очите ни и си напомним с него, че преди това са съществували, за да описват този акт, ще създадем в утробата от мисъл спомен и ще разгледаме повърхността за изтъняло. Метафорите ще са първото условие, което ще поискат пръстите, с отправяне по аромата-прах от дъх забравен, взрив от мисълта за раждането на Вселената... Оттам ще дойдат капките, които ще отмият този прах и голотата ще застане чиста за изричане, в звук от прозрачност, с цвят, останал от изгорялата поезия подир един различен свят. Ще отлети и пак ще се роди под пръстите на тези от поетите, отрекли този цвят преди, за да ги връхлети разбирането им, че думите не са затвор за съдържание на нечие въображение, а свобода за осъзнаване на всеизвестното – нещата и отпреди, и днес, и винаги ще се описват... с думи.

вторник, 6 октомври 2009 г.

Лирично отклонение

Отдавна лириката
на пътуването
е спряла да премерва
пътищата
на неделите,
а делничните –
тях крие под палтото,
защото тайно вярва
в сбъдване.
В далечината,
от хълмовете се откъсва стон.
Мъглата е достигнала до тях
и плътността й на вълна
се врязва с болката в нозете.
Събужда старото им дъно,
на лодки, вързани за бряг,
по който са вървели
в стиховете стъпки,
загадки,
песъчинки от симетрия върху писец,
зад чийто връх на този миг е точката,
с която се започва или свършва...
Краткост, колкото е волността
да повървиш до силуета на поет,
когото твои думи са описали...
А вятърът се свива
в шепите му да те стопли
с правото да е поезия...
От белотата в мисълта
се ронят ароматните листа
на пролетта
от ябълковото възраждане.
През страниците
на годините минават,
добавят цвят,
тънеят нишките и избеляват,
а после някой им нашепва,
че живеят
и бреговете се покриват
с есенни листа,
в които се повтарят
всички цветове,
като от рокли на русалки...
Когато се достигнат с пожеланото,
да са криле, поне на пеперуда,
земята ги приема с естество
все тъй да са различни,
но само, докато до нея са летели...

събота, 3 октомври 2009 г.

В дъжда... когато съм

Вали… Комините прегърбено се свиват в тухлените ризи, навътре крият топлина от лятото. И улиците са сами. Студено е без стъпки. А всяка капка е камшик, забива се в плътта на слух, кърви върху стъклото празно-бледо...
Вали… От лампите, на нощите, възкръсвали от дългите ни сънища, когато сме вървели в дните си... А капките към тях пришиват с острите си връхчета потръпващите, скъсани в очакването мисли и нещо малко се протяга по-напред - усещане за цялост, но без ред... По устните усещам прах от звездни улици, очите ми загребват празнота от кръгове, изписани от капките за стъпки и тромавата, уродлива мисъл лекичко пристъпва хромо, опитва се да потанцува… Краката й са боси и в полунощ, върху последното стъпало ще оставят отпечатък, следа, за който им познае стъпките... А тя се слива с тюркоаз от локвите, разплита образи на облаци и тръгва из калта, в пукнатините, да търси бели камъни, души на непокълналите капки... Очи, учудено зелени за незавършените разговори и незапочналите празници, подреждат мигове върху стъклото, а то изплаква тях… И времето заглъхва в стъпките, не чува как валят по мене капките, как ме посипват с букви за начало, отгледани в плантации на огледало, загърбило земята, оставило очи за поглед на небе от връх...
Вали... От мен към този свят. Изтичам с мисълта си в нишката на струйка. Изливам дните си, излизам с тях, изгубвам се без бреговете си... Отключено оставих в нас... за да се върна пак. Но пътят не е същия, и капките са други... От тях си спомням стъпките, когато ходят по стъклата, когато другото е същото, но е забравило за същността, защото е останало само сред океан, поляна, цяло... сам... И криволичат звуците, едни и същи, за да се помнят... попиват из пръстта, отекват с ехо от перваза в мен... Аз съм напомнянето им, когато ще е сухо... И под каляската на вятъра ще тропат спомени за стъпки на пчели по цвят, нетърпеливи да намират...
Вали... И бързат кадрите на този ден. Успехът им ще се изгуби скоро, щом и екранът светлина избяга. Нощта ще преплете коси с дъжда... Прозорецът ще ме погледне с моя лик и ще си кажем с близък поглед, един на друг, "това съм аз"... Вали…