четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Започвам да си мисля…

Следобедът ме взе
и в безтегловността
на есенния ден,
разтвори шепи.
Пред мен изтича
старата пътека,
онази, под скалите,
със знаците
от криволиците
в годините,
с които ме превеждаше
да спра в брега на моста.
Опитвам да намеря силуета,
ала реката отразява слънце,
трепти с коприна
по повърхността.
В покой, от мрамор по-устойчив,
дърветата разглеждат
свои образи.
Застиналите чувства
идват с всеки дъх,
когато ги погледнеш.
Под стрехите на къщите
живеят мигове от ранно слънце
и твърда сянка от следобед
с вечерната усмивка на жена
под наметало.
В пробягалите проходи,
от изповядани
и непроведени в живота срещи,
протягат свой разкош
маслинови листа,
жасмин и портокалови стени…
Фенерите на дрямката
отдават право.
Редицата от маси в синьо,
оставила от утро спомени,
разглежда минувачите.
Стените в бяло пазят светлина.
Прозорците върху первазите
чертаят нощ,
гадаят колко е било необходимо
да се срещнат двама…
По улицата старите павета
отразяват самотата.
По ъглите пълзят лозници
и алено оставят своята следа.
Ще ги намери тази нощ
въздишката на есента,
а утре ще са ледени сърца
в очите на слана…
Брегът изпива кратките вълни,
а те отнасят мисълта
върху крилете си от бяла пяна
към правите от пътища
около хълма,
белязъл със завой
възхитата си от покой…

2 коментара:

  1. Настроението на кротка и светла печал,която навява споменът,но и атмосферата в света,който е спътник на човека във всеки един миг или по-скоро човекът е част от света и му придава своето настроение...

    ОтговорИзтриване
  2. stormbringer...
    Докато слушах песента, си извървях живота сякаш. И по следобеда се върнах до началото да споделя на себе си това, което още помня, преди да стигна до завоя, след който може би лежи покоя само...

    ОтговорИзтриване