неделя, 28 юни 2009 г.

По спомени от разказите на море

Морето уморено се отдръпна,
помисли малко,
в миг замлъкна,
а после се отпусна
по нозете ми,
изплака ненаситената жажда
и да прегръща, и да ражда.
Подслон в последен дом
е дало на росата,
на ситния дъждец от нощ,
на сила от порой в гората,
на сняг, когато си отива
с яростта от планината.
Звук от заплакал
в тъмното бамбук щом чуе,
събира в шепите кристалите
от острата, бодлива гордост
на не един самотен връх,
несподелени някога
от някой с дъх.
В червен отблясък
от залязло слънце
пустините на мисълта си
сгрява зиме.
Когато страхове събудят дъното,
студени, в лед сковани пръсти
късат песента му.
С криле на розово фламинго
зората дълго, шумно
вдига слънцето от изток.
Забързаният дъх
от отеснялото корито на река
последно сбогом
ще представи на брега.
Дълбокият напев на чан,
с накъсаното,
присмехулно ехо на дола
из златоткан талаз ще скрие.
От съскане на въглен
щом дочуе жажда
за стъпките на нестинарка
в небето дълго ще се вглежда,
с омарата на жегата
от раковините си ще избяга…
Вървях с брега и слушах, слушах.
Далечини от път познах.
Нощта все тъй се луташе,
на вятъра в посоките
пътека търсеше.
Придърпах си я за другар,
а тя обгърна рамото ми с шал.
Морето още се разказваше.
Накъсваше мърморене
на ранобудна лодка
с бягащ шум.
Наблизо сянка на скала
в мъглата се разтвори,
пропусна фара и се скри
на тъмното в отворените порти…
Една вълна разплиска утрото,
провлече шала на нощта
по гребен на вълна,
в синджир оплете с пяна стъпките
и мисълта ми на морето с тях предаде…
на някой друг за мен
пред утрото си да разкаже...

четвъртък, 25 юни 2009 г.

Една жена ... МИ ПОДАРИ ЦВЕТЕ

На "Цвете за... теб!"



Мирно покривите се
изнизват,
пристъпват по калдъръма на деня,
орисал ги
да следват светлината му,
а тя да ги отвежда в
рай
и да ги възкресява с
цялата надежда
в стъпките на птиците,
една от всичките, която всеки миг ще литне,
тъгата да прокуди в миг
един с размаха на крилете си...

и тъй да срещнат там, КОГОТО ТЪРСЯТ...

сряда, 24 юни 2009 г.

Когато това беше там...

Ръцете не слушат,
не тръгват ритмично
в заучени звуци,
сърцето предлага
на своите удари
главните фрази:
“Ликът си в
косите ти огнени давам,
додето
по моите шепи
поемата пишеш с очи…!”
Нощта се разля,
с ненаситното черно мастило
силуетите в стаята сля.
От кованото злато
на небесния огън изплете
от пожар на стихия
постеля и тънка, извезана…
от очите на сенките в ъгъла
за ръката изведе страха,
по горещата жар на телата я плъзна
и мощта в свободата на жаждата взе,
тихо с шепот да стене за още...
Огледалото празно
изгледа среднощ,
а ръцете в косите
събираха ласките...
На дъжда по прозореца
стичаха капките,
петолиния в тъмно да драскат,
а очите по тях
свойте ноти да пишат.
Тихо! Този шум ще поспи!
Под капчука душата
свойта вярна мелодия, пулса,
да чуе в съня...

вторник, 23 юни 2009 г.

И тъмнината може да заплаче

Пътека, в ярка от зелено кожа,
прокрадва тихи стъпки към това,
което следва – очакване на неизвестно…
Забързваш крачките, подгонен
от вика на пулса
и влизаш в края на пътеката…
голямата и стара планина,
отворила е своята душа,
на пещера със тишината пъшка.
Очите й сълзят с кристали,
по спомен за небето сини.
По загрубялата й кожа се чете:
“Сложи ръка, стопли ме,
а аз ще ти разказвам своите легенди…
Не ме приспивай
в тъмни звуци с капките,
пресипнали от бавното отекване,
по концентричните си кръгове,
събрали време.
Опитай да ми съживиш живота
и през очите си
на думите ми намери подслон…
И твоята душа е в пещера,
но имаш за небе отворени обятия,
с които гледаш…”
Ръката ми с усещане скала погали,
на хладно рамо сложих дъх
и с две сълзи облякох синьото
от спомените на кристалите за гръд.
Сърцето ми изплака свой етюд,
прегърна тъмнината
и я понесе към върха,
където синьото небе
очакваше дъха на пещерата.

събота, 20 юни 2009 г.

До утре...

По жълтата и изгоряла диря
денят на слънцето се свършваше.
Последен лъч изтърколи очи
сред хризантемите,
прегърнали коматче хляб
и неизтлялата сълза на свещ.
Ръце, от пръст живели,
обличаха се в пръст
и с краищата на забрадката
в земята лягаха.
Небето се подпираше
по каменните кръстове,
с ръце на вятър галеше страните
на мраморните им лица,
приглаждаше усмивките за сън.
Нощта люлееше коси на портата.
Забравата се извисяваше
в очите на звезди
и палеше за помен огъня…
Заупокойна песен
се провикна от камбаната
и дворът опустя...
Една жена на мъката остави
да й запази стъпките до сутринта.

сряда, 17 юни 2009 г.

От неразбиране

Следа, изплела паяжина в края,
да скрие ъгъла съмнение,
което мисълта
разюздано разхвърля в поглед с мълнии.
А миглите държат кристалните сълзи,
които ще превърне скоро в камъни,
за да убива всичкото добро,
което всеки ден душата дава.
Камшици-думи удрят без посока,
разсичат портите,
рушат въздушните, ефирни кули
от този свят въображаем
и сгромолясват тях в праха,
от който пепели очите той,
за да подхранва свойто недоверие.
Пясъчно, синьо метличено, лятно опушено,
стрити черупки от миди, примесени с утринно,
цвят невен, потъмнял до изсъхнало
и капчук от сърце ледно-каменно,
тъмна нощ за коси,
с плакал поглед закичена, вместо роза,
между много планети глухарчета …
Няма поза само миг задържа този цвят.
После тъмна ръка
с ръкавица в словесно изящество
до последната капка душата изпи…

понеделник, 15 юни 2009 г.

Куплети музика преди вечерня

И приздрача.
Дърветата олекнаха от светлина.
От ъгъла, иззад една елха,
обади се виолончело.
Покани призрачното нощно чело
в обърнатата шапка на камбанарията.
Прозорците шлифоваха
опаловата светлина на лампите.
Фагот запя подир щурец.
От боровете се търкулна тежест на шишарка
и разпиля в тревата семена.
Английски рог открехна някаква врата.
Покани с жест на театрален полъх,
вълнуващо облечен с аромат на лак,
парфюм и още нещо, но без име.
Звънчета стъклени подрънкваха
до басов отзвук в медна струна.
Прелиташе голяма сива птица.
Размахваше криле
и музиката повече нарастваше…
Елегия струеше от очите,
изписали кората на брезите с цвят на лен…
Заглъхнаха стените да излъчват топло.
От зеленикавото злато на небето
се скъса с плътен бас душата на камбаната
и вечерта се свлече в двора гола.
С минорна терца се обади кукувица…
отекна отдалече като ехо,
преди до лястовичето гнездо
под стряхата да се приспи…

събота, 13 юни 2009 г.

“… синя любов на червения лотос”

И времето замря
върху гласа
на синкавата светлина -
две шепи
върху водната повърхност,
слънчев дар
за цвят от вчера.
Дълбоките покои
тегнеха от тъмно.
А планината падаше едва
по миговете от мъгла,
като отхвърляше от себе си
последните следи на хаоса.
Водата ги попиваше
и пълнеше кръга
на новата луна със сила.
На дъното животът зрееше
и с корените
в тинята белееше
за път нагоре,
с плод любов в сърцето
на времето за новото начало.
Зелен поднос
събираше дъха на въздуха.
Очакваше стъблото за разсъмване.
В две кратки линии
замисляше се розово.
Източиха се върховете
до приятно топло.
Заоблиха глава на цвят
и зашумя от възприятие.
Разтвори пъпка
своето съкровище,
разкри неизразимото.
И светлина разля
голямата си обич синя,
отвътре цветовете се събудиха,
душата се запали…
червено огънят погледна
в лотоса…
Една пчела приседна да се стопли.

четвъртък, 11 юни 2009 г.

Ръкавици за две ръце от път

От часовете на пътуване
изпредох нишка,
дълга колкото е път
и с цвят на топъл пулс,
предвкусващ лято,
изплетох ръкавици.
По обиколките на пръстите
вших мисъл по далечина,
в романтиката на поляна с маргарити…
зелената и мълчалива тишина,
изпълнила дърветата,
надвесено погледнали на пътя…
размахът от криле на ястреб,
забързал за прикритието в клоните,
предложили на всекиго очакване,
докато мисъл рее, търси…
прошарената сянка над реката в парата,
когато чака да опие с цвят-дъга
лъчите първи слънчеви от утрото…
жасминови листенца за сълзи,
проронени от умиление
по широтата, дъхнала от нивата,
прегърнала с душа зрънца за хляба…
от тежката, закриляща любов на плочите
по покрива на църква в падина,
забравена дори от вятъра…
преследващата мощ на планина
от самота на нощи ожадняла
и впила поглед в шумния живот,
на селото от къщите издишан…
залутаните кривици на пътя,
следа позната за онези стъпки,
които помнят в детство колко са го тичали…
липите, дръпнали нагоре клони,
в застинал крясък стар
от белезите на посегнали ръце
да сложат край на цветовете й…
любовна музика за поглед,
заключил полета на двойка щъркели…
и пръстен от целувката на устни,
оставили "благодаря" върху камеята…
Пристигнах у дома,
защото нишката от път се свърши.
И ръкавиците свалих...
по пръстите на този стих.

сряда, 10 юни 2009 г.

Ненаситно за носталгия

Красиво е
да осъзнаваш
нищетата
на надеждата,
в парцалите
от извалени облаци
да я повиваш,
от алчнните ръце
на сънища,
с изгубените свои
от протягане да милват
да я скриваш,
когато силите
една във друга
впиват устни
и любят ненаситно
времето
и търсят с нея
да закусят
след вакханалията.
Красиво е
да се изгубиш
във онзи притвор
на смирение,
от който лъч
звъня в очите ти
да видиш
в пъти колко
са далече хората,
пропуснали от слепота
за него тук пътеката.
Красиво е да страдаш,
когато си постлал
от себе си пейзаж
на неразбрал
и от шума
на стъпките по него
да изплетеш
затвор от паяжина.
Красиво е
да палиш свещ
край пътя ден и нощ
и да събираш
в свещник вятъра
да изгори
с покоя в огъня.

понеделник, 8 юни 2009 г.

Докато чакам... да си тръгна

Останаха в гнездата птиците
и пътят някъде
след спирките си продължи,
изсипал в улиците
пъстрата забързаност на срещите,
събрали нечии желания, съдби.
Онази дълга и проточна песен
от извора на тъжна флейта
и този ден е с мен,
завързва скъсаните нишки на душата ми.
Реклами алчно търсят слух.
Ехти от колелата на заминалите куфари.
От ненаситени прегръдки и в очите пари.
И идва мястото на друг
да чака толкова
за срещата с раздяла,
че да си тръгне
в миг един завинаги...

вторник, 2 юни 2009 г.

Идея за етюд по дъжд за две ръце и цвете

Валя преди да завали.
Прошушнаха в ръцете
капките
от разстоянията,
сключили ъглите
между лактите,
подпрели мисълта на лик
и фигурата на заспало цвете
в споменник от ваза.
Етюд, по който
светлината в привечер
ще дорисува
следващите стихове
от този път
в идеята за дъжд
с клавишите
забързано очакване
за предстоящата картина –
черно, бяло, до графит…
В овалите на облаците
се кълбят
на думи капките,
в дъгата от пробягали лъчи
се сбират,
насищат с цвят размито
сивото на края,
сгъстяват приближаване
на буря
с онази вяра,
че повече ще й прилича
да притихва.
И заваля пречистващо.
По-светлата и незаета
с път на мисъл
част от маса
прибра шума
от първи мокри думи,
премина стълбицата на душа…
секвенция…
и се завърши
в тишина
за размисъл.