събота, 20 юни 2009 г.

До утре...

По жълтата и изгоряла диря
денят на слънцето се свършваше.
Последен лъч изтърколи очи
сред хризантемите,
прегърнали коматче хляб
и неизтлялата сълза на свещ.
Ръце, от пръст живели,
обличаха се в пръст
и с краищата на забрадката
в земята лягаха.
Небето се подпираше
по каменните кръстове,
с ръце на вятър галеше страните
на мраморните им лица,
приглаждаше усмивките за сън.
Нощта люлееше коси на портата.
Забравата се извисяваше
в очите на звезди
и палеше за помен огъня…
Заупокойна песен
се провикна от камбаната
и дворът опустя...
Една жена на мъката остави
да й запази стъпките до сутринта.

2 коментара:

  1. Страхотни стихове за болката,като всяко действие,всеки детайл,всеки образ и картина е знак!

    ОтговорИзтриване
  2. Тя ни огрява постоянно, Мите... и като слънцето гори с това "До утре..."

    ОтговорИзтриване