вторник, 23 юни 2009 г.

И тъмнината може да заплаче

Пътека, в ярка от зелено кожа,
прокрадва тихи стъпки към това,
което следва – очакване на неизвестно…
Забързваш крачките, подгонен
от вика на пулса
и влизаш в края на пътеката…
голямата и стара планина,
отворила е своята душа,
на пещера със тишината пъшка.
Очите й сълзят с кристали,
по спомен за небето сини.
По загрубялата й кожа се чете:
“Сложи ръка, стопли ме,
а аз ще ти разказвам своите легенди…
Не ме приспивай
в тъмни звуци с капките,
пресипнали от бавното отекване,
по концентричните си кръгове,
събрали време.
Опитай да ми съживиш живота
и през очите си
на думите ми намери подслон…
И твоята душа е в пещера,
но имаш за небе отворени обятия,
с които гледаш…”
Ръката ми с усещане скала погали,
на хладно рамо сложих дъх
и с две сълзи облякох синьото
от спомените на кристалите за гръд.
Сърцето ми изплака свой етюд,
прегърна тъмнината
и я понесе към върха,
където синьото небе
очакваше дъха на пещерата.

5 коментара:

  1. "Сърцето ми изплака свой етюд,
    прегърна тъмнината
    и я понесе към върха,
    където синьото небе
    очакваше дъха на пещерата."
    Какво ли е това сърце, че може да прегърне тъмнината и да я понесе натам, където тя трудно би стигнала -към синьото на небето...

    ОтговорИзтриване
  2. "Какво ли е това сърце...?"
    Обича синьото в небето, Руженко!

    ОтговорИзтриване
  3. В тъмното, само тишината може да плаче! Така плаче, че целият се превръщаш в едно единствено сетиво, наказано с изнурително очакване на поредния колапс...

    ОтговорИзтриване
  4. Плаче, дори не подозира, че отсреща й си ти, превърнал се в такова също нещо... тишина... което не смее да заплаче, за да не изтече подир сълзите на това очакване, Анонимен... Приятелю...

    ОтговорИзтриване
  5. Калинче,искам само да ти благодаря за насладата от досега до твоите стихове!

    ОтговорИзтриване